Л. Рон Хабърд
Катастрофа (18)

Седма глава

Хелър отново закриваше илюминаторите — предстоеше ни отново да минем през магнитосферата. Чувах все по-тънкия вой на планетарните двигатели. Те бяха зад стената точно до гърба ми и звукът вече дразнеше ушите ми.

— Не знаех, че спомагателните двигатели могат да работят с такова напрежение — страхливо се обадих аз.

— Стига си се тревожил. Те ускоряват кораба само до скоростта на светлината. Според мен си работят съвсем нормално.

Ами да, според тебе, казах си. Зъбите ми изскърцаха. О, Богове, защо трябваше да се забърквам с някой от най-смахнатите типове във Флота — бойните инженери? Нищо чудно, че при активни бойни действия средната продължителност на живота им беше само две години. На Хелър отдавна му бе дошъл редът да умре, защото бе изкарал три пъти по толкова на служба. Отгоре на всичко имаше маниакално влечение към високите скорости.

— Защо си се разбързал? — попитах го.

— Няма смисъл да се размотаваме. Ускорението и спирането и без това ще ни отнемат часове. — Той се озърна към датчик, където числата се сменяха толкова бързо, че нищо не различавах. — Сега Сатурн е отдалечен от нас на 782 617 819 мили. Това не е минималното възможно разстояние от Сатурн до Земята, което се равнява на 740 милиона мили.

— Но защо тъкмо Сатурн?

Хелър сви рамене. Махна към обзорните екрани.

— Случайно да виждаш някакви комети наоколо?

Комети? Сатурн? Сега бях сигурен, че Хелър е полудял. Опитах пак.

— Ако се движим с такова ускорение, другите пилоти-убийци ще забележат смущенията в пространството и дори да не засекат координатите ни, ще ни чакат на връщане.

— Вярно, не могат да ни проследят. Корабът им не е толкова бърз като нашия.

— Не, не, ти не ме разбра. Когато се върнем, те ще ни причакат. Ще ни намерят дори без локаторите си.

На върха на езика ми беше да добавя, че това означава веднага да се насочим за връщане на Волтар. Така щях да бъда в пълна безопасност, защото Ломбар щеше да арестува Хелър незабавно, а аз щях да си върна свободата. Тъкмо си отварях устата и ново хрумване сякаш ме удари с ковашки чук.

Направеното досега от злодея пред мен означаваше окончателния край на Роксентър.

Ако се върна у дома, зарязал тази бъркотия, Ломбар Хист щеше да ме екзекутира толкова бавно, че бих чакал месеци смъртта си. Е, друго щеше да е, ако нахълтам на Волтар с пяна на уста и с крясък „Дойдох да ви избавя от ужасна заплаха“ или нещо подобно. Но сега ми оставаше само слабичкото извинение, че Хелър ме е арестувал и съм искал да се спася от него. На Ломбар това не би му харесало.

Не, налагаше се да измисля някакъв начин да му се изплъзна и да премахна последиците от демоничните, зловещи дела на Хелър. Как да се върна на Волтар, щом на Земята ще има чист въздух, евтина енергия и щастливи отрепки, и то без никакъв Роксентър? Хелър да постигне пълен успех? Немислимо!

Свих се в моя ъгъл и се замислих усилено.

Хелър каза на влекача и котарака да ме наглеждат и отиде в задните помещения.

На екраните Земята се смаляваше като хвърлена надалеч топка. Изведнъж се сепнах от мисълта, че ни предстоеше да минем през пояса на астероидите, без пилот в кабината. Сякаш ледена кора скова мозъка ми.

После видях как регулаторите на времевата камера се завъртяха самостоятелно. Уплаших се. Нима този влекач наистина беше нещо като призрак? Така и не можах да разбера откъде се чуваше гласът му, а Хелър дори вече не използваше микрофона, за да говори с него.

Преливах от решимост да се измъкна от това чудовище.

Още по-наложително бе да предупредя Роксентър, преди да е станало прекалено късно. Ами ако онзи „пребибипан“ Фахт Бей точно в този миг пуска на свобода Черната брада. Представяте ли си как се връщам на Волтар и безгрижно съобщавам на Ломбар: „Приятелче, заради мен конфискуваха цялата ни база на Земята“. Нямаше абсолютно никакво съмнение, че реакцията на Ломбар никак не би ми харесала.

Но как, ПО ДЯВОЛИТЕ, да се измъкна от тази бъркотия?

По някое време започна отрицателното ускорение и може би половин час по-късно Сатурн запълни екраните.

Никога преди не бях виждал отблизо планетата. Беше неимоверно грамадна. Доближавахме пръстените под ъгъл и аз се зазяпах в тези чудновати окръжности. Външните два блестяха много ярко, по-близкият до нас ми се стори по-тънък.

Хелър влезе в пилотската кабина. Влекачът бе намалил скоростта почти до нула.

— Корки, аз поемам управлението — каза Хелър.

— Сър, трябва да ви предупредя, че притеглянето на планетата е изключително силно. Освен това се намираме прекалено близо до един от нейните естествени спътници, а там като че ли всеки миг ще изригне нов вулкан.

Хелър се загледа в многоцветната картина на екраните. Самата планета беше жълтеникава, но близо до екватора имаше тревнозелени ивици, тук-там и червеникавокафяви петна. Но ми се струваше много опасна.

— Дано не смяташ да кацнеш долу — промърморих аз.

Хелър прихна.

— На повърхността има само газове. Би ли млъкнал, докато помисля.

Нямах представа за какво искаше да помисли.

Хелър оглеждаше с телескопа най-външния пръстен на Сатурн. Изглежда се състоеше от хиляди, милиони, милиарди внушителни парчета, въртящи се бавно в неспирно кръжащ парад.

Хелър доближи влекача прекалено много до пръстена и изравни скоростта с въртенето му, така че застанахме привидно неподвижно, ако не обръщахме внимание на едва доловимото преместване на звездите в черното небе. Изненадах се, че въобще го забелязах. Явно тази планета се въртеше по-бързо около оста си, отколкото Земята.

— Корки, включи теглещите си лъчи на пълна мощност. Ще отхапем наведнъж голям залък и ако не ни е по силите, ще се отървем отчасти от товара, докато имаме нужното количество.

— Какъв залък? — учудих се аз.

— Леден — отвърна Хелър. — Тези парчета са от лед. Пръстенът няма и да усети, че му липсват няколко милиарда тона.

— Дойдохме чак до тук, за да вземем лед? — продължавах да недоумявам аз.

— Разбира се. Можехме да приберем и някоя комета, ако ни попаднеше под ръка, но тук ледът е по-чист. Не бива да е примесен с прекалено много камъни.

— Но какво, в името на небесата, ще правиш с този лед? — попитах го.

— Ще го използвам, за да наместя земните полюси — обясни Хелър. — Нали не искаме те да се размотават из полярните морета. Иначе ще настъпи потоп.

— Искаш да кажеш, че ще добавиш още вода, за да предотвратиш потопа? — възкликнах аз.

О добри Богове, Хелър беше неизлечимо луд.

— Няколко милиарда тона вода са нищожно количество, защото водата има достатъчно високо относително тегло. С това количество не би могъл да затрупаш дори малка планина.

Трептенето на теглещите лъчи се прибави към тънкия вой на гравитационните компенсатори.

— Втора космическа скорост за Сатурн е равна на двадесет и две мили в секунда — съобщи Корки. — Препоръчвам да извършим маневрата по ускоряването в продължение на половин завъртане на планетата. Това ще ни отнеме пет часа и седем минути.

— Добре — съгласи се Хелър. — Действай.

Двигателите „Бъдеще-Минало“ затътнаха страховито в центъра на кораба.

Хелър гледаше един от екраните, показващ какво ставаше зад кърмата на влекача. Отначало в намиращия се съвсем близо до нас външен пръстен нямаше никакви видими промени. После забелязах пролука, тънка колкото косъм. Секундите се преливаха в минути, а пролуката се разширяваше.

Съвсем полека планетата под нас започна да се отдалечава. Около четвърт час по-късно казах на Хелър:

— Ей, така в пръстена ще остане дупка.

— Ще се запълни — увери ме той. — Относително погледнато, почти нищо не сме взели.

Ха, той само си мислеше, че е нищо. Но цялото небе зад нас сякаш бе запълнено от лед!

— Някой астроном от Земята непременно ще забележи това — подсетих Хелър.

— О, много се съмнявам. А дори и да види какво става, ще помисли, че е заради някоя нова комета.

— Е, поне двамата пилоти-убийци ще видят и ще се сетят каква е истината.

— Прекалено много се безпокоиш — отбеляза Хелър.

— Полумъртъв съм от притеснение — заявих му аз. — Защо не ме пуснеш да легна на някоя койка и да поспя?

Той се престори, че не ме е чул.

Времето се изнизваше. Огромната купчина лед пълзеше все по-надалеч от пръстена и планетата. Двигателите „Бъдеще-Минало“ боботеха.

Влекачът позна. Минаха повече от пет часа, докато изтеглим тази свръхтежест от гравитацията на Сатурн.

Но сега я дърпахме все по-бързо, ледът блестеше ослепително бял в светлината на далечното слънце, рязко очертан на фона на черния космос.

Хелър и влекачът изчисляваха курса към Земята.

Каквито и други грижи да имах, един факт ми беше ужасяващо ясен. Второто летящо оръдие нямаше как да ни пропусне. Пилотите-убийци ни чакаха.