Л. Рон Хабърд
Катастрофа (12)

Първа глава

Хелър ускоряваше Влекач Едно в пространството.

— Заради тебе ще ни убият! — писнах аз.

Трескаво се оглеждах за нещо, с което да откача веригата от тръбата и да освободя ръцете си.

Той се сближаваше с летящото оръдие с ужасяваща бързина. Вече виждах опасната точица и през илюминаторите. Нарастваше!

Огромното оръдие можеше да смачка като хартия дори бронята на боен кораб. А какво ли щеше да причини на този нищожен влекач?

Хелър започна да прави резки маневри. Ръцете му танцуваха по контролното табло, влекачът непредсказуемо се отклоняваше нагоре и надолу, наляво и надясно. В миг променяше скоростта от сто хиляди мили в час до само пет мили в час, после обратно!

Гравитационните компенсатори, които позволяваха такива дивотии, бяха по-бавни от реакциите на Хелър. Всеки път имаше забавяне с частица от секундата, което ме раздрусваше до премаляване!

Котаракът бе забил всички нокти в креслото на звездния пилот. По козината му играеха вълнички от рязкото ускорение и спиране.

— Уау! — оплака се зверчето.

— Не се притеснявай — каза му Хелър. — Този влекач се състои почти само от двигатели и може да прави такива неща. А за да се насочи онова летящо оръдие, трябва да се завърти целият кораб. Май са прекалено бавни, за да ни докопат.

— СИГУРЕН ЛИ СИ? — креснах му. — О, Богиньо на Седмата сфера, приеми ме в царството си, за да намеря покой.

— Млъквай! — заповяда ми Хелър. — Ако ще се молиш, по-вероятно е дяволите да те…

БУУМ!

Първият изстрел на кораба разрушител избухна вдясно от нас, зелено огнено кълбо, ослепително на фона на непрогледно черния космос. За малко да ни улучат.

Смъртоносният кораб беше на петнадесет мили от нас.

БУУМ!

Влекачът се разтърси, когато се размина на косъм от унищожението.

Пилотите-убийци вече бяха на осем мили от нас. БУУМ!

Нещо сякаш се стовари върху корпуса на влекача.

Летящото оръдие беше на две мили от нас.

Влекачът сякаш се завъртя около носа си. Проектиран да бута и дърпа чудовищни товари, без тях в ръцете на Хелър беше като понесен от ураган лист.

БУУМ!

Изстрелът избухна на петстотин ярда пред нас. В следващата секунда минахме през огнения облак.

Усещах се като попаднал в бясна въртележка. Нашите маневри доста надхвърляха възможностите на гравитационните компенсатори.

Черен мрак. Слънцето профуча като лента през илюминаторите. За миг зърнах Луната.

— ЙОУ! — оплака се котаракът, здраво вкопчен в креслото.

О, рогати дяволи от Шестнадесетия ад, приемете ме и нека никога повече през цялата вечност не помръдна от мястото си! Нищо, което съм направил, не можеше да се сравнява с наказанието да попадна в ръцете на волтариански боен инженер, решен да свърши със себе си!

Влекачът като че се плъзна настрани.

Движението му спря внезапно.

ТОЧНО ПРЕД НАС, НА НЕ ПОВЕЧЕ ОТ ДЕСЕТ ЯРДА, БЕШЕ ДЕСНИЯТ ИЛЮМИНАТОР НА ЛЕТЯЩОТО ОРЪДИЕ!

Хелър бутна напред един регулатор.

ТРЯС!

Тласкащият нос на влекача, изработен именно за избутване на кораби, се блъсна в корпуса на летящото оръдие.

Гледах, вцепенен от ужас.

Пилотската кабина на кораба разрушителя беше само на десетина фута от нашите илюминатори!

Ужасно скърцане на пренапрегнат метал — пилотите-убийци опитваха да се отдалечат от нас.

Ето ги, точно пред мен, с червените си ръкавици и всичко останало. Единият яростно се вглеждаше през нашите илюминатори!

Размаха юмрук към нас.

Другият пилот стреля с оръдието, за да се оттласне от влекача.

Но нашият малък кораб се притискаше към техния с упоритостта на пиявица.

Хелър блъсна грубо лостовете на двигателите.

Жестокото лице на пилота-убиец пребледня като тебешир.

Главата му се клатеше на всички страни. Не можеше да откъсне летящото оръдие от нас.

Хелър посегна към бутона за главните двигатели „Бъдеще-Минало“. Натисна го.

Влекачът сякаш скочи мощно!

Страховитият звук на разкъсан метал разтърси корпуса на нашия кораб.

Инерцията на масата на летящото оръдие се бореше с ускорението на влекача.

Скърцане! Трясък!

Корабът разрушител се разпадна.

Хелър извъртя влекача.

Виждах през илюминатора смазания корпус на летящото оръдие и откъсващите се от него парчета.

Две бледорозови облачета бяха всичко, останало от пилотите-убийци, разкъсани от вакуума.

— Добре ли си? — попита Хелър.

Помислих, че говореше на мен. Тъкмо отворих уста и се сетих, че въпросът беше отправен към котарака.

— Уау — отвърна той.

— Съжалявам — каза Хелър, — но щом вече си от Волтарианския флот, ще трябва да свикваш.