Л. Рон Хабърд
Катастрофа (8)

Четвърта глава

Хелър каза:

— Агент Рат, сега да разчистим това бойно поле. Изстрелите може да ни доведат гости.

Той извлече трупа на Стаб навън през въздушния шлюз. Видях, че струпаха телата на купчина. Разтреперих се. Бях сигурен, че ще убият и мен.

Хелър се върна в кораба. В отражението от стъклото на илюминатора видях, че влезе в каютите на екипажа. Изнесе оттам устройство за унищожаване на боклука. Стовари го до купчината и около труповете заиграха малки сини искрици — металните части по дрехите им за миг просветнаха, преди да се разпаднат.

По черния път към къщата проблесна мятаща се светлина. Ставаше все по-ярка. Кола! Помощник-шерифите идваха насам!

О, слава на Боговете, спасен съм! Ще видят космическия кораб, а когато го доближат, ще се развикам, че съм федерален агент и ще им заповядам да арестуват Хелър и Рат. Документите ми с името Инксуич бяха у мен. Значи все пак няма да бъда ликвидиран тук! Дори ще обвиня Хелър в нарушение на Космическия кодекс.

Лъчите на фаровете плъзнаха по кораба, после се отклониха и се заковаха в къщата.

Ченгетата веднага изскочиха от колата. Хелър отиде при тях.

Ралф попита:

— Инженерче, някакви проблеми ли имаш?

Дори не поглеждаха към влекача. Изведнъж ми прилоша — сетих се, че това „бибипско“ абсорбопокритие въобще не отразяваше светлината. Ами че корабът си беше направо невидим!

Хелър вече стоеше до тях. Джордж каза:

— Чухме някакви гърмежи и крясъци.

— Дива котка — обясни Хелър.

— Без „бибип“? — попита Ралф.

— Ще да се е примъкнала насам от Канада — предположи Джордж.

— За малко да я уцелим — добави Хелър. — Ама избяга край потока, ей натам.

Двамата помощник-шерифи препуснаха край потока, измъкнаха револверите си в движение. Дори оставиха фаровете на колата си включени! Изпъшках. Е, може като се върнат да видят нещо странно и да ме спасят.

Хелър прибра разсипаните по верандата диаманти в торбата. Върза я и я метна в джипа.

Върна се във влекача и заговори на пода в коридора. Беше малко смущаваща гледка, но нали ключалките бяха настроени само към неговия глас.

— Люк на трюма, отвори се — каза той и металната плоча се надигна с дрънчене.

Хелър се спусна в тесния трюм на влекача. Почти веднага отражението му пак се появи в стъклото на илюминатора.

— Ами това какво е? — промълви той. Държеше торба. Надникна вътре.

— Бракувани камъчета?

Бяха боклуците, които купих в Швейцария, за да подлъжа капитан Стаб. Хелър метна торбата на Рат. Отново се смъкна в трюма, но пак излезе незабавно.

— Какво става тук?

Носеше нещо тежко. Застана във въздушния шлюз.

— Можеш ли да повярваш — каза той на Рат, — в трюма има 750 фунта злато на кюлчета.

Стори ми се, че главата ми ще се пръсне всеки миг. Стаб! Значи той е откраднал първия ми товар злато. Скрил го е в трюма и вероятно е замислял да ме премахне при първия удобен случай, за да открадне кораба.

— Че това не е ли твърде солидна сума на тази планета? — попита Рат.

— Няма спор — увери го Хелър. — По текущи цени това злато струва към седем милиона долара. Ще извадим кюлчетата от сандъците, а ти ги нареди в джипа. А като стигнеш къщата на старата дама, прехвърли ги в моето „Порше“. Тя не може да види какво караш.

Пак изпъшках. Рат дори не е убил старицата! Какъв некадърен агент от Апарата! Заслужаваше да го уволня.

— Май се изнервям — рече Рат. — Доста пари са това.

— Ще ги предадеш на моя финансов съветник​ Изи Епщайн. Той знае какво да прави. Помогни ми​ да ги натоварим.

Те изнесоха сандъците от трюма. Рат докара джипа до въздушния шлюз, обърна, за да насочи фаровете към къщата, после прехвърлиха кюлчетата в багажното отделение отзад.

Помощник-шерифите се връщаха. Молих се да забележат черното туловище на влекача и да дойдат.

Хелър ги пресрещна, осветен от фаровете и на тяхната кола, и на джипа.

— Не намерихме тая котка — съобщи Ралф.

— Обаче й видяхме следите — допълни Джордж. — Имаш ли нещо против утре да си направим малък лов тука?

— Колкото искате — разреши Хелър. — Щом сте морски пехотинци на Майсабонго, ловувайте наоколо на воля. Само не забравяйте да си окачите звездите.

Помощник-шерифите тръгнаха към колата си. Качиха се. Когато завиха, лъчите на фаровете едва не ме ослепиха от наблюдателните екрани!

Отдалечиха се и подскачащата светлина на фаровете изчезна от погледа ми. Още един загубен шанс. Обаче имах на какво да се надявам. Изведнъж си спомних, че уредите за управление на влекача не работеха. Утре, на дневна светлина, корабът щеше да се вижда. Щеше да се събере тълпа и аз ще се развикам, че съм отвлечен федерален агент.

Хелър и Рат заключиха къщата.

Върнаха се и започнаха да спускат сандъци в трюма. Хелър обърна последния сандък и го отвори откъм дъното.

Фалшиво дъно! Ето откъде бе взел бластерната пушка, с която изби антиманкосите! Значи натоварените във влекача сандъци са имали фалшиви дъна. При претърсването още на Волтар не ги забелязахме. Извади няколко предмета и ги подреди във въздушния шлюз. После спусна сандъка в трюма. Остана вътре още малко, чувах как местеше разни неща, може би ги закрепваше неподвижно.

Излезе и подаде на Рат едно устройство, което бе извадил от сандъка.

— Дай това на Изи. Видеофон с дължина на вълната, за която на Земята дори не са чували. Отдавна свалих етикетите на производителя, затова му кажи, че е мое изобретение, така няма да нарушим Кодекса. Ще ти бъда благодарен, ако му го предадеш още тази нощ. Може да ме повика, като натисне ей този бутон. По телефона от самолета не можах да му кажа почти нищо, защото Националната агенция за сигурност подслушва всички разговори. Искам да говоря с него колкото може по-скоро. Ясна ли ти е задачата?

— Да, сър — потвърди Рат. — А той няма ли да забележи, че се намирате в космически кораб?

— Ще насоча тукашната камера нагоре, така ще вижда само лицето ми и някакви тръби по тавана. Пък и той вече свикна, че се пъхам по чудновати места. Освен това работи с волтарианска времева камера, заключена в херметична кутия, затова го накарах да се закълне за опазване на тайната. Кажи му, че клетвата важи и за това устройство. Имаме още страшно много работа и той много ще се разстрои, ако не си поговорим.

— Схванах, сър — каза Рат.

Отвратително. Този предател никога не ми бе казвал „сър“.

Хелър дойде при мен. Взе котарака и го остави върху контролното табло.

— Агент Рат ме осведоми, че освен всичко друго си му намалил заплатата и не си му възстановявал всекидневните разходи. Вярно ли е?

— Така му се пада — изръмжах аз. — Той е идиот и некадърник! И както изпързаля мен, така ще постъпи и с тебе!

Рат се обади от въздушния шлюз:

— Я не ми говорете за предателства. Нали вие нарушихте всеки действащ закон! Аз само се постарах да си получите заслуженото!

Хелър не ни слушаше. Пребъркваше ми джобовете, колкото и да се гърчех, за да му преча. Намери всякакви документи и портфейла ми. Смразих се. В портфейла беше и кредитната карта на „Скуийза“, която си прибрах от графиня Крек. На гърба беше написан адресът на Хелър в Емпайър Стейт Билдинг. Ако я откриеше, щеше да се сети, че съм пряк виновник за смъртта на неговата приятелка. И щеше да ме убие!

Той преглеждаше документите. Видя бланка за заповед. Попълни я, за да възстанови заплатата и дневните разходи на Рат със задна дата. Взе моята електронна карта и подпечата заповедта. Даде я на Рат, за да я представи за изпълнение в нашия нюйоркски офис.

Хелър добави:

— Доколкото разбрах, обещал ти е десет хиляди долара, за да ме ликвидираш.

Рат поклати глава.

— Не, сър, не искам тези нари.

— Все едно, вземи ги — каза Хелър.

Отвори моя портфейл и отброи десет хилядарки, докато аз се молех да не види кредитната карта.

— Купи венец за гроба на Търб и си избери по-прилични дрехи.

Вбесих се. Казах му:

— Много смешно. Въобще няма да се измъкнеш от тук. Уредите за управление на влекача не работят. Загазил си!

— А, благодаря, че ми напомни — отвърна Хелър.

Излезе, разрови пръстта. Върна се с някакво цилиндърче в ръката си. То бръмчеше едва доловимо. Изключи го и го захвърли в едно чекмедже.

— Единствената причина да те подмамя тук — започна Хелър, — е защото имах нужда от влекача. Вие кацнахте почти точно върху прекъсвач на двигателите, който задейства щом отворихте външния люк. И заради глупостта си го отворихте още в движение. Само въздушната възглавница спаси кораба от катастрофа. Тези антиманкоси са тъпанари.

— Прибрах им личните карти — каза Рат. — Искате ли ги?

— Пъхни ги в чекмеджето — нареди му Хелър. — Сигурно са фалшиви. Ако не греша сериозно, те са бивши подофицери от Флота, вероятно осъдени на смърт и прибрани в Апарата.

— Наистина ли можете сам да се справите с този влекач? — попита Рат.

Хелър се наведе и издърпа една от плочите на пода. Под нея имаше уреди, които въобще не бях виждал. Той завъртя няколко превключватели.

— Този капитан беше голям всезнайко. Типичен самозабравил се подофицер. Още когато излетяхме от Волтар, аз се опитах да му обясня, че при преоборудването влекачът бе напълно роботизиран. Но той май въобще не искаше да ме слуша. Нямам нужда от екипаж. Лесно ще го управлявам.

Рат ме посочи, както бях вързан в креслото на звездния пилот.

— А с него как ще постъпите?

По очите му познах, че най-добрата идея за него е да ме изведе навън и да ме застреля.

— Според уставите — отговори Хелър, — заловен при извършване на престъпление офицер трябва да бъде отведен в най-близката база, за да бъде съден от офицерско събрание, ако това е възможно. Ще го предам в базата в Афийон, заедно с твоите и Монте писмени показания. Те да се оправят с него.

Сякаш кръвта ми се вледени в миг. Командирът на базата в Афийон Фахт Бей жадуваше точно за такава възможност! Щяха да ме осъдят за секунди и да ме екзекутират по най-мъчителния начин.

Мислите ми се въртяха във вихрушка. Ох, все трябваше да има някакво спасение!

Очакваше ме сигурна смърт!

Хелър! Богове, как ме подлъга той. И се носеше с пълна пара към осъществяване на замислите си. Не знаех точно как възнамеряваше да завърши мисията си, но бях сигурен, че това щеше да означава пълен провал за Роксентър, значи и за Ломбар. Е, да вървят по дяволите! Трябваше първо да мисля за себе си!

Чакай, чакай. След секунда вълните на надеждата отново ме заляха.

Хората от базата в Афийон мислеха, че Хелър има заповед да ги избие до един. Значи видят ли го, ще стрелят първи. Нали се бях погрижил за това.

И Ломбар мразеше Хелър. А сега Ломбар вече контролираше цялата Волтарианска конфедерация!

Хелър въобще не беше в безопасност.

Само трябваше да го залъгвам по-дълго, за да остана жив. Накрая щях да тържествувам.

Ще се преструвам, че съм готов на всичко, за да му помогна. И ще намеря блестящ начин да го заведа за ръчичка до мрачния му край.

Самоувереността ми се върна. Все щях да измисля нещо. Още нищо не беше загубено.

Едва не се разсмях. Хелър с неговите офицерски маниери — точно той щеше да бъде мъртвецът накрая.

В момента Хелър се сбогуваше с Рат.

Агентът му отдаде чест най-официално — скръсти ръце пред гърдите си, а лицето му грееше от възхищение.

Хелър затвори въздушния шлюз.

И отново сложи котарака върху мен.

Взе безжичен микрофон от новото контролно табло.

— Излитай, искам да спреш на триста мили над Ню Йорк — заповяда той на влекача.

Корабът послушно се отдели от земята.

Хелър отиде в кухничката за екипажа и си сипа цяла кана горещ главотръс. Сигурно за първи път го опитваше след много месеци.

Върна се, седна на страничната облегалка на другото пилотско кресло и се загледа в отдалечаващата се планета.