Л. Рон Хабърд
Катастрофа (57)

Седма глава

Хелър носеше товара си така, че никой да не разбере какво имаше под покривалото.

От огромната постройка изскачаха множество хора, тъпчеха се един друг и сякаш нищо не виждаха пред себе си.

Хелър притича по широката стълба, носен като есенен лист в буен поток.

Сирените и гонговете раздираха въздуха.

С неимоверни усилия той се измъкна настрани. Изведнъж се откъсна от уплашената до полуда, препускаща тълпа.

Императорът и държавните символи тежаха около 150 фунта и след дългия престой на Земята, Хелър трудно се преборваше с по-силното притегляне на Волтар. Много мъки му струваше да тича. Но се насочи на север, към планината.

Зави зад ъгъла на здание й го връхлетя поредната пищяща колона от хора, побягнала на юг. Едва отскочи обратно зад ъгъла, за да не го стъпчат.

Пространството пред него се освободи. Хелър затича през парка.

Поредната плътна тълпа се носеше срещу него като крепостен таран. Хелър се сви и прикри товара си зад пиедестала на статуя.

После се изправи и продължи изтощителния бяг. Подмина най-северния дворец и намери пътеката над кабела.

Сърцето му биеше тежко в гърдите, не му достигаше въздух. Боляха го и раменете. А трябва да измине още половин миля нагоре по склона, по острите камъни.

Препъваше се, отскачаше от изпречили се скали, хлътваше в дупки, но неотклонно тичаше към влекача. Стори му се, че дробовете му ще се подпалят всеки миг.

Последните сто ярда бяха истинско изтезание.

Добра се до въздушния шлюз. Графиня Крек бе отворила външния люк. Нейното тревожно лице му се видя като неясно петно в мрака.

Той успя да напъха товара си във въздушния шлюз.

И с последни сили изхриптя:

— Издигане с максимална скорост!

Влекачът се стрелна в небето.

Графинята затвори външния люк и завъртя колелото. Включи осветлението.

— Ръцете ти! — извика тя. — Целите са на мехури от изгаряне!

Проснатият на пода Хелър едва кимна.

— Да — прошепна задъхано, — нещата доста се сгорещиха.

За миг им прилоша от прехода във времето. Минаха през невидимата преграда и влекачът продължи да набира височина.

Графиня Крек намери кутия с парчета изкуствена кожа в чантата си и покри ръцете му.

— Чух те да казваш „Сега!“ и натиснах бутона. Но нищо не се случи! — каза тя.

— А, доста неща се случиха — увери я Хелър, притиснал длан към гърдите си, напъващ се да диша. — Ти включи фалшив поток от гама-лъчи, насочен точно към сигналната кула. Веднага се включи и алармената система — приборите им показваха, че черната дупка може да избухне всеки момент. Едва не ме стъпкаха до смърт в блъсканицата! Сигурно всички се мачкат един друг на изхода от Дворцовия град. Чудесно се справи.

Той си пое дълбоко дъх два-три пъти.

— Ох, въобще не съм в добра форма.

Хелър се насили да стане и побърза да измъкне от контролното табло електронната карта на изследователския кораб „Вълна“, порови в чантата и постави в гнездото картата на кръстосвана „Авангард“, патрулиращ в орбита.

— Къде сме? — извика на робота.

— Доближаваме долната граница на отбранителния периметър. Височина триста четиридесет и четири мили. Достигнахме скорост петдесет мили в секунда. Не са ни засекли с детекторни лъчи досега.

— Може и да сме се изплъзнали — каза Хелър. — Не че имаме голяма полза от това. Няма къде да отидем.

Графиня Крек се върна с него във въздушния шлюз. Хелър вдигна оставения там товар.

— Получи ли подписите?

Той не отговори. Отиде в малкия медицински кабинет на кораба. Пусна торбичката в ъгъла и сложи увитото в покривало тяло на манипулационната маса.

Графиня Крек зяпаше, без да проумява какво ставаше.

— Попитах те получи ли подписите?

Хелър прикрепваше тялото към масата с ремъци, после грижливо го зави.

— Не.

— Ох! — изстена графиня Крек.

— Попречиха ми по-важни задължения — обясни Хелър.

Опипваше старческата ръка с надеждата да усети пулса.

— Но какви по-важни задължения може да си имал?

Хелър посочи проснатия на масата мъж.

— Ето това. Негово Величество Клинг Надменни.

— КАКВО? — Тя се взря отблизо. — О, милосърдни Небеса! ТОЙ Е! — После тя се сети: — Значи все пак може да подпише прокламациите!

Хелър поклати глава.

— Не съм сигурен. И не го донесох тук за това. Хист го бе превърнал в затворник и той ми заповяда да го спася. — Пак поклати глава. — Но не вярвам да съм постигнал нещо особено. Той умира.

— О, НЕ! — извика графиня Крек.

— Боя се, че е така — каза Хелър. — Пулсът му е плашещо слаб.

— Ох, няма нищо по-лошо от тази опасност! — изпъшка графинята.

— Не, има — възрази Хелър. — Заповедта му не е записана никъде. И когато онези долу се опомнят и открият, че планината е непокътната, а тревогата — фалшива, ще помислят, че съм отвлякъл. Императора против волята му.

— Защо? Откъде да знаят, че ти си го направил?

— Ще научат, не се съмнявай — увери я Хелър. — Имах малко спречкване със стражи от Апарата в покоите на Императора. Допуснах ужасна грешка, макар и да не остана никой жив, за да ме разпознае. В схватката си изтървах жезъла, А на него е гравирано моето име.

— О, Джетеро!

— Да. Аз съм идиот. Извършихме едно от най-страшните престъпления срещу държавата. И няма къде да отидем.