Матю Фицсимънс
Приятел и враг (8)

8

Фред Тинзли бавно завъртя чашата си със скоч върху бара и хвърли неприязнен поглед към мобилния си телефон. Очакваше обаждане. Не знаеше кога ще дойде и кой ще е човекът насреща, но тези неща не го засягаха. Дали щеше да позвъни сега, или след четири часа, му беше все едно.

Според ръчния му часовник беше чакал в бара три часа и двайсет и седем минути. Тинзли прие на доверие, че е така. Беше скъп часовник, купен именно заради прославената му по света точност. Разчиташе на него, защото много отдавна беше изгубил способността си да усеща как тече времето. Минута, час, година — беше му все едно. Времето е относително, както бе казал великият човек. Тинзли се съгласяваше с него безусловно. Да мериш живота си в дни беше безцелно. Все още усещаше биенето на сърцето в гърдите си, вкусваше дъха от дробовете си. Още живееше и това беше единствената мярка за време, която имаше значение.

Барът беше от онези изискани заведения, предлагащи повече видове уиски, отколкото бира. Дори столчетата пред бара не се клатушкаха. На това му се казваше ниво. На Тинзли не му се нравеше типът клиентела, привличана тук — оживени и бъбриви хора, събрали се като мухи да накацат изстиващия труп на своя ден — но пък оценяваше богатата колекция от добър скоч.

Напоследък беше станал фен на четиринайсетгодишно „Обан“ — плътен скоч с дъх на торф. Макар че никога не го беше вкусвал, харесваше как опушеният аромат влиза в ноздрите му. Миришеше на земя. Той не пиеше, но след като от него се искаше да чака в бар, предпочиташе да поръча нещо, към което да изпитва респект. Производството на това уиски бе започнало още през 1794 г. и според Тинзли си личеше. Нужни бяха търпение и прецизно внимание към детайла, за да се овладее до съвършенство дадено умение. Но най-много от всичко се искаше време.

Тинзли уважаваше подобна отдаденост. Неговият занаят изискваше владеенето на много умения, но преди всичко се ценеше времето. Цял живот Тинзли бе изучавал начина, по който времето влияеше на хората. Как си играеше с точната им преценка и перспектива. Правеше ги нетърпеливи или прибързани. Караше ги да поемат безразсъдни рискове. Времето беше големият изравнител и нито пари, нито власт можеха да повлияят на неотклонното му напредване. Именно това правеше Тинзли толкова добър в работата му. Повечето хора не разбираха какво всъщност влага един снайперист в онова, което върши. Самият изстрел не беше труден. За изстрела трябваха десет хиляди часа тренировки, десетки хиляди пълнителя и енциклопедични познания за влиянието на околната среда върху балистиката. Не, изстрелът беше лесното. Той просто изискваше време и волята да минеш през него. Трудната част беше чакането.

Времето не въздействаше на Фред Тинзли като на мнозинството хора. Мнозинството хора се стъписваха пред времето. Позволяваха му да ги тормози, да поражда у тях страх, че минава твърде бързо или твърде бавно, понякога и двете едновременно. Не и Тинзли. Той беше безразличен към минаването на времето и то течеше без усилие покрай него.

Като някое праисторическо създание, непокварено от размекващото влияние на прогреса, Тинзли можеше да наблюдава света, да притвори клепачи и да минат цели седмици, докато отвори отново очи. Това го правеше неподатлив на скука, съмнения и потребности; нуждите, мотивиращи обикновените хора, не се отнасяха до него. Но преди всичко го превръщаше в търпелив и коварен хищник.

Когато беше млад и все още упражняваше занаята си с пушка, Тинзли прекара веднъж двайсет и шест дни в канализацията на Сараево. Беше в разгара на обсадата. Градът и страната бяха в хаос въпреки огромните усилия на ООН. Мишената му, един от офицерите на Слободан Милошевич, си беше спечелил отвратителна репутация, с която се открояваше дори на фона на общите гадости в тази ужасна война. Поредицата зверства, в която обектът му бе обвиняван, бе довела до заповед за неговото „ликвидиране, не залавяне“, както и награда за главата му, която бе привлякла интереса на професионалисти от цяла Европа.

За тяхно съжаление, този човек се бе оказал жилав и труден за убиване. Десетките опити за покушение срещу него го бяха направили извънредно предпазлив и параноичен. Той постоянно сновеше между тайни квартири и променяше плановете си. Така движенията му бяха станали непредсказуеми, невъзможно беше да се открие модел и никой не бе съумял да се доближи достатъчно близо до него, че да грабне наградата.

От гледна точка на Тинзли съперниците му бяха подходили погрешно към задачата. Защо им трябваше да се мъчат да предугадят ходовете на човек, който целенасочено се стреми да е непредвидим? Беше глупаво. Вместо това Тинзли беше пропълзял в гнусната канализация на Сараево и в крайна сметка бе заел позиция в отточна шахта, която му даваше безпрепятствен поглед към компрометирана тайна квартира, останала празна осемнайсет месеца. Позицията му не се базираше на актуална разузнавателна информация, а на допускането, че в крайна сметка обектът ще повярва, че въпросната тайна квартира е забравена, и ще рискува да отседне в нея. Силите на ООН затягаха обръча си, напрежението нарастваше и накрая мишената на Тинзли щеше да сгреши.

Тинзли лежеше сред бълбукащ поток от човешки екскременти и чакаше. Миризмата беше на смърт и на град, съсипан от войната. Беше си занесъл храна и вода за два месеца, но не успя да ги опази и отслабна с повече от дванайсет килограма. За да избегне риска да издаде позицията си, не помръдваше от мястото си и спеше с брадичка, подпряна на стиснати юмруци, за да не се удави в мръсотията.

Условията в канализацията бяха нечовешки, или така беше приел разузнавателният отряд, проверил района преди пристигането на мишената. Не им хрумна да погледнат там, където жив човек не би могъл да просъществува. Но Тинзли издържа. Издържа в онзи подземен ад, като изключваше съзнанието си и изпадаше в един вид дисоциативно състояние. Съществуваше само сградата, отдалечена на стотина метра, а времето течеше по свои собствени закони. Мишената трябваше да мине покрай скривалището му.

Самият изстрел беше рутинен. Ясна лунна нощ с лек ветрец от юг-югозапад — дори любител ловец би уцелил. Тинзли вече потъваше в тъмнината, докато по лицето на стъписания бодигард се сипеха парчета череп, късчета мозък и пръски кръв.

Тинзли отдавна се бе отказал от пушката. Не че не изпитваше признателност към нея. Пушката му бе дала информация за неговата идентичност. Научила го бе, че конкретната му дарба има своята цел. Ала тя беше твърде явен инструмент и привличаше прекалено много внимание. Самият смисъл на пушката се състоеше в привличането на внимание. Тя бе предвидена да поднесе послание, предупреждение, мишената й бе просто пощенски плик, който трябваше да бъде отворен. Напоследък просто вече нямаше много заявки нечия глава да бъде пръсната от километър разстояние. Показните убийства бяха излезли от мода, ако не се броеше организираната престъпност и части от света, на които той не беше по джоба. А и бездруго професията на снайперист беше за млад човек. Така че Тинзли еволюира във високоспециализиран убиец. Такъв, който рядко оставя индикации, че изобщо е извършено престъпление. За това се иска да се пипа изкусно. Повечето от акциите му бяха бързо приключени случаи от местните органи със заключение смърт вследствие на злополука или самоубийство. Останалите отиваха в групата на нерешени престъпления с насилие като домашни обири или въоръжени грабежи. Трябва да имаше към двайсет такива само в този район. В столицата на държавата винаги имаше работа за вършене в неговия ресор.

Телефонът му завибрира за получено съобщение — серия от шест букви и цифри. Тинзли плати сметката и излезе навън, където примигна от силното слънце. Нахлузи чифт латексови ръкавици, докато се оглеждаше за регистрационен номер, отговарящ на есемеса. Черен седан отби до бордюра и той се качи отзад. Преградата бе вдигната. Колата отново се вля в движението.

До него лежеше дебела папка от плътна хартия редом с друга, много по-тънка. Той взе по-дебелата, разлисти я и зачете бавно и внимателно, като каталогизираше всички подробности в паметта си. Отне му няколко часа, а колата търпеливо обикаляше из града, докато той работеше. Когато изчете всичко, Тинзли се върна назад и се загледа в петте снимки. Четирима мъже и жена. Дженифър Одън Чарлс. Гибсън Пейтън Вон. Майкъл Рилинг. Даниъл Патрик Хендрикс. Джордж Лейясу Абе. Само Абе и Чарлс биха създали затруднение. И то ако знаеха, че той идва. Никога не знаеха.

Поръчката не изискваше незабавно действие. Екипът на Абе преследваше някого и Тинзли трябваше да се намеси само ако откриеха обекта. Дотогава инструкциите му бяха да наблюдава и да чака.

Той остави папката настрани и отвори другата. Оттам го погледна познато лице. Не го беше виждал от много години, но сякаш беше минал един час. Хубаво би било да я види отново.

Виж ти, виж ти… Това не го беше очаквал.

Започна да чете втората папка. Тя му отне по-малко време. Жена над шейсет години не би могла да предизвика усложнения, а в поръчката не се упоменаваше изчакване. Той взе плика с монограм, както гласяха инструкциите, но макар че беше оставен незалепен, въобще не му хрумна да погледне съдържащото се в него. Не просто не го интересуваше, не му и дойде наум, че трябва да го интересува.

Тинзли почука по преградата да даде знак, че е приключил, и остави папката обратно на седалката. Колата отби до бордюра и той слезе. Тинзли пусна ръкавиците си в близкия контейнер за боклук и се присъедини към вечерните минувачи.