Матю Фицсимънс
Приятел и враг (33)

33

„Мейджи.“

Джен пусна съобщението в гласовата си поща. Двамата с Хендрикс се спогледаха. Тя го превъртя отново.

Търсеше нюанс, който може да бе пропуснала първите пет пъти. Нямаше такъв, но значението бе недвусмислено. Означаваше, че Джордж е в беда, а следователно и те. Трябваше да се изтеглят на безопасно място и да се скрият. Да не предприемат геройства. Да не го търсят и да не се опитват да влязат в контакт. Да изчакат той да излезе от ситуацията.

— Какво мислиш? — попита тя.

— Мисля, че мразя Пенсилвания.

— Ами Джордж?

— Той сигурно я обожава.

— Хендрикс, какво ще правим?

— Ще изчезнем максимално бързо.

Имаше логика в думите му.

Отне им остатъка от деня и цялата нощ да заличат следите от присъствието си в складовата база. Хендрикс ми с белина и търка килията, където бяха държали Тейт. Джен направи повторна инвентаризация на оборудването.

Празни складове рядко се подпалват, така че трябваше да представят достоверна картина. Хендрикс се погрижи да остави впечатлението, че бездомник е ползвал склада и се е опитал несръчно да запали огън вътре. Когато беше удовлетворен, че се е справил, драсна клечка кибрит и всичко наоколо потъна в пламъци.

Джен вече беше в черокито, когато той седна зад волана.

— А някога харесвах петъците — промърмори той.

Отне й минута да се ориентира.

— Вярно, че е петък. Ама че отвратителна седмица.

— Нещо друго от Джордж?

Тя поклати глава.

— По дяволите.

— Има и още. Няма да ти хареса.

— Какво?

— Телефоните в КГА са изключени — уведоми го тя.

— Джен… това е против правилата.

— Знам.

— Чакай. Всичките ли?

— Всичките.

— И преките ни линии? Това не ми харесва.

— Предупредих те.

Хендрикс се замисли над този нов факт. Бяха отвлекли човек от дома му, бяха го разпитвали в изоставена складова клетка, а сега този човек беше мъртъв. Стрелецът беше отделил време да натопи Хендрикс с едно от собствените му оръжия. Джордж Абе се намираше в достатъчно критична ситуация, за да натисне паникбутона. На всичкото отгоре през последните двайсет и четири часа всички телефони в компанията им бяха прекъснати.

На риск бе изложено нещо повече от службата им. Джен щеше да остави Хендрикс сам да вземе решението за себе си. Тя вече бе направила своя избор.

— Да продължим напред или да бягаме — изрече той. — Това е въпросът.

— Да, това е.

— Да бягаме изглежда смислено.

— Съгласна съм.

— Само че аз съм малко стар за бягане — посочи той. — Ще трябва да си купя грозни маратонки и педалски шорти. Не съм от тези черньовци, на които ще им отиват.

— Имаш тънки крака.

Всеки се загледа през своя прозорец.

— И тъй, накъде? — попита той.

— Към Гибсън Вон.

— Да, набелязал си бях да го посетя — рече Хендрикс. — Къде е той?

Джен посочи една точка на картата си.

— Защо този адрес ми е познат?

— Няма да ми повярваш, ако ти кажа.

— На този етап ще ти повярвам, дори ако ми кажеш, че това е бункерът на Хитлер.

— Бившата лятна къща на Терънс Мъсгроув.

— Супер — отвърна Хендрикс. — За сведение, бих предпочел моето предположение.

— Аз също — въздъхна Джен.

 

 

Джордж се свести на дървен стол, с глава върху метална маса. Китките му бяха в белезници, закачени за як метален прът в центъра на масата. Повърхността й бе хладна на допир. Той неохотно се надигна и столът му се разлюля, сякаш някой беше разхлабил винтовете на краката му с отвертка.

Нямаше кой знае какво да се види; беше стандартно помещение за разпит два и осемдесет на три и двайсет метра, облицовано с блокчета от сгуробетон. От бръмченето на флуоресцентното осветление главата на Джордж пулсираше, като че жесток зъболекар дълбаеше с машинка кучешките му зъби. Усещаше гърлото си сухо и стегнато, гърба схванат и болезнен. Ако съдеше по глада, който изпитваше, трябва да бе прекарал в безсъзнание поне дванайсет часа, тоест сега беше някъде… петък сутринта?

Джордж се погледна в широкото огледало на стената. Не изглеждаше кой знае колко пострадал. Нямаше счупени ребра. Благодарен бе и за това на любезния домакин. Вратовръзката му беше изкривена. Уви, не можеше да я оправи.

Вляво от него се отвори врата. Един мъж влезе и седна срещу Джордж. Постави на масата кана с вода и чаша. Водата беше студена и по съда се стичаха струйки.

Джордж хвърли на новодошлия кратък изучаващ поглед. Безлично облечен в скучни дрехи. Двамата се втренчиха един в друг като стари приятели, случайно натъкнали се един на друг на улицата. Това беше моментът, в който се предполагаше Джордж да се развика с негодувание, да поиска адвокат, да отправи бомбастични закани от рода на „знаете ли кой съм аз?“. Беше жаден, но не помоли за позволение да пие. Имаше въпроси, но мъжът отсреща беше с твърде евтин костюм, за да е в положение да му предостави отговори.

— Може ли да прескочим увертюрата? Тайтъс тук ли е? — попита Джордж и кимна с брадичка към огледалото.

Очите на мъжа леко се присвиха. Джордж насочи поглед към горната част на огледалото.

— Тайтъс, нужно ли е това представление?

Пратеникът сведе очи към масата, докато слушаше наставленията в слушалката си. После се изправи и излезе, без да каже нито дума.

Джордж зачака.

Вратата се отвори. Влезе нисък и набит човек. Беше само с няколко години по-възрастен от Джордж, но тези години бяха прекарани на открито, и то по най-суровите места на планетата. Кожата му бе загрубяла от слънцето и вятъра, с дълбоки бръчки, а оредялата коса имаше пепеляв цвят. Открояващ се белег се проточваше от лявото ухо през брадичката и се губеше под яката на ризата. Сувенир от Тикрит. На лявата му ръка липсваха кутрето и безименият пръст. Историите колко пъти е прострелван варираха и според Джордж Тайтъс предпочиташе да запази неяснотата. Полковник Тайтъс Стоунуол Ескридж-младши, основател и ръководител на „Колд Харбър“, беше от хората, за които се разказваха легенди.

— Джордж.

Тайтъс се настани на току-що освободилия се стол.

— Тайтъс.

Контактите на Ескридж с Ломбард датираха от десетилетия. Джордж не го бе харесвал още навремето и не беше чул нищо през годините оттогава, което да промени отношението му в положителна посока.

„Колд Харбър“ беше военна компания от среден калибър със седалище в Меканиксвил, Вирджиния. Кръстена беше на една особено кървава битка от Гражданската война, причинила ужасни поражения на армията на Юлисис С. Грант. „Колд Харбър“ не можеше да се състезава с големите играчи за важни договори, но пък просперираше благодарение на репутацията си, че винаги се справя с поръчките, от какъвто и характер да са те.

Понякога мащабът бледнее пред безскрупулността. Тайтъс се усмихна широко.

— Много ми е интересно да разбера как се сети, че аз стоя зад всичко. Направо шашваш хората ми, Оби-Уан. Някое от момчетата ми ли се издаде? Може би са говорили, когато е трябвало да слушат?

— Не — отвърна Джордж. — Просто налучках.

— Но къде са ми обноските? Ти сигурно си жаден — възкликна Тайтъс и наля вода в чашата. Бутна я на сантиметри разстояние от пръстите на Джордж. — Някой от хората ми ли беше?

— Не. Може да се изненадаш, но нямам много врагове.

— Аз не съм ти враг — заяви Тайтъс.

— Не беше — поправи го Джордж.

— Не бях.

— Кой беше най-големият донор за сенатските кампании на Ломбард?

Тайтъс не отговори.

— Кой ходатайства „Колд Харбър“ да измъкне договори в сферата на отбраната под носа на едри риби като „Блекуотър“ и „Кей Би Ар“? Не е чак толкова сложно да се досетиш. Ако Ломбард иска някой да бъде отстранен от пътя му, към кого друг би се обърнал?

— Така е, аз съм насреща — усмихна се Тайтъс закачливо. Все едно двама приятели бяха седнали да си чешат езиците. — Не е зле, Джордж. Винаги си бил проницателен. Не особено практичен, но проницателен. Прати момчето ми в болница.

— Помислих си, че не съм уцелил.

— Напротив, дълго време ще има проблеми с говора. Не си изгубил рефлексите си, макар да седиш зад бюро.

— Много великодушно от твоя страна, но след като само едно от момчетата ти е в болница, а аз седя прикован към тази маса, бих казал, че рефлексите ми са под въпрос.

— Уважавам човек, който не се свени да си признае недостатъците.

Тайтъс бутна чашата с вода по-близо. Джордж не помоли белезниците му да бъдат свалени, за да може да пие. Нито пък щеше да сърба с уста от чашата като куче.

— Замисли ли се защо Ломбард се обръща към теб, а не към ФБР?

— Не ме е грижа — сви рамене Тайтъс. — Човекът ще е президент.

— И в такъв случай ти ще направиш състояние.

— Поредното състояние — уточни Тайтъс с крива усмивка. — На първото му е скучно само.

— Той тук ли е?

— Вицепрезидентът? С екипа от Тайните служби? Стига де.

— Висшият държавен пост си носи своите неудобства — отбеляза Джордж.

— Мен лично такива постове никога не са ме привличали.

— Какво иска той?

— Да стане президент. Но в момента много иска да знае какво си направил с „Консултантска група «Абе»“.

— За какво говориш?

— Остави игричките, Джордж — изрече с досада Тайтъс. — Къде се дяна фирмата?

 

 

Майк Рилинг беше безработен от дванайсет часа насам. Отстранен беше от служба, както и всички останали в КГА, чрез имейл, получен в единайсет часа вечерта в четвъртък. Без разговор за „довиждане“. Без обяснения. Нищо. Беше истински погром — целият личен състав се оказа освободен. Колегите му бяха получили идентичен имейл, в който се обясняваше, че непредвидени финансови затруднения налагат окончателното закриване на КГА.

Беше предателство. Не спрямо фирмата, Майк не се вълнуваше за нея, а лично спрямо него. Къде оставаха разговорите за лоялност и принципност? Да бъде изхвърлен по този начин! Това само доказваше, че Джордж Абе е лицемер като всички останали.

Такава постъпка оправдаваше решението на Майк да снесе информация на вицепрезидента. Все пак ставаше дума за дъщеря му. Майк беше убеден, че човекът има право да бъде осведомен, и никога всъщност не беше разбирал необходимостта от цялата секретност. Това, че откриха мръсника, отвлякъл дъщеря му, беше добра новина. Вицепрезидентът щеше да е признателен.

Джен Чарлс щеше да е бясна. Е, налагаше се да си изчака реда. Първо той имаше да каже някои неща на Джордж Абе.

Майк не би го признал и пред себе си, но изпитваше известна благодарност и лоялност към Джордж. Хранеше респект към него. Така че бяха нужни седем-осем бири да набере кураж и да позвъни на Джордж, за да го насоли здраво. Но Джордж не отговори нито тогава, нито по-късно. Страхливец.

Нямаше да се отърве така лесно. Дължеше сериозно обезщетение, а и нещата не опираха само до парите. Беше принципен въпрос. Майк бе работил във фирмата от самото й основаване, не се уволнява така човек след седем години. Не и без никакво обяснение.

Майк се качи с асансьора до техния етаж с топяща се решителност. Миналата вечер имаше готова реч, но сега мисълта да се изправи срещу бившия си шеф го притесняваше. Джордж владееше до съвършенство спокойното поведение, с което винаги успяваше да внесе смут у Майк.

Майк слезе от асансьора и тръгна по коридора към „Консултантска група «Абе»“. Вратите бяха подпрени да стоят отворени, което беше необичайно.

Рецепцията беше празна. Майк се закова на място. Не празна в смисъл на безлюдна, а наистина съвършено празна. Всичко беше изчезнало: канапета, столове, маси, картини… всичко. Нямаше ги дори габърчетата на мокета и табелките с имената. Майк обходи помещенията едно по едно и навсякъде го посрещна същата картина. Не беше за вярване. Предишната вечер си бе тръгнал в седем и всичко си беше нормално. А сега изглеждаше, че „Консултантска група «Абе»“ се е изнесла светкавично, без да остави следи за присъствието си.

Мобилният телефон на Майк иззвъня. Той погледна да види номера, но такъв нямаше. Не че беше скрит, просто екранът беше празен. Тези обаждания винаги го бяха плашили малко. Сякаш идваха от нищото. По линията прозвуча познат глас, твърд и механичен.

— Не знам — отвърна Майк. — Наистина не знам. Службата я няма… Да, стоя тук в момента. Напълно опразнено е… Не знам! Какво мога да ви кажа? Той няма навика да споделя с мен.

Отсреща настана пауза. Когато гласът прозвуча отново, изрече поредица от инструкции. Майк затвори и установи, че е плувнал в пот. Боеше се да откаже, не беше сигурен какво щеше да се случи, ако го стореше.

Искаше му се Джордж да е тук и да му каже какво да направи.