Матю Фицсимънс
Приятел и враг (21)

21

Тинзли седеше на дървената щайга, която използваше като табуретка. Намираше се там още от зори и бе наблюдавал как слънцето се вдига над библиотеката. Очакваше нещата да се случат… или пък не. Изпитваше безразличие.

По-рано през седмицата беше открил малък свободен офис, където да се скрие. От прозореца на втория етаж, до който седеше, разполагаше с безпрепятствен поглед към библиотеката и съседния парк. В този час те бяха безлюдни, но на Тинзли му бе нужно време картината да се запечата в съзнанието му. По-късно, когато тя се изпълнеше с тела, всеки предмет щеше да изпъква ярко в мозъка му като дефект върху девствено чист оригинал.

Брокерът, който му бе показал обекта, се оплака, че Тинзли бил първият, който проявявал интерес за оглед от повече от месец. Тинзли прие това за добра поличба и проникна в офиса още същата вечер. Използваше го като оперативна база, но не оставяше никаква следа, че някой е бил тук. Искаше да напусне този град, без да причини и най-бегла вълничка по повърхността. На този етап Тинзли не възнамеряваше да убива брокера, но беше взел визитката му в случай на обрат в ситуацията.

Тинзли примигна от лъчите на обедното слънце.

После отново примигна и слънцето вече клонеше към далечния хоризонт.

Скъпият часовник го уведоми, че е седял до прозореца дванайсет часа. Очите му продължаваха да следят неясните движения в парка. Нищо съществено не се бе променило. Жената все така седеше на пейката. Слабият раздразнителен мъж още си беше в колата. Третият не се виждаше никъде, но Тинзли беше уверен, че Гибсън Вон е в мотела. Вероятно чаткаше по клавишите на някой от малките си компютри. Чат-чат-чат.

Каква ирония — преследвачите не си даваха сметка, че самите те бяха преследвани. Нито че, ако откриеха плячката си, това щеше да означава смърт за тях. Не че го вълнуваше, но отдели време на мисълта дали той щеше да усети, ако е преследван. Не беше ли твърде арогантно да приема, че е единственият, притежаващ подобна проницателност? Идеята го накара да се усмихне. Би било много заплетена игра. Да пратиш убиец подир убиеца; да заличиш всякаква следа. Съмнително, но не и невероятно. Щеше да пренастрои сетивата си и да е нащрек за подобно предателство.

В известен смисъл копнееше за такъв вариант. Тази задача се оказа досадна и перспективата да ги убие не запалваше никаква искра у него. Хендрикс щеше да е нищо работа. Джен Чарлс би изисквала бдителност и внимание, но само толкова. Тинзли бе имал личен допир с Гибсън Вон, но дори това не предизвикваше кой знае какъв ентусиазъм у него.

Отгоре на всичко на този етап перспективата не изглеждаше никак реална. Предполагаше се, че петък ще е повратен ден за тях, а дотук бяха с празни ръце. Трябваше да уринира и да хапне нещо. Не изпитваше потребност за това, но се доверяваше на часовника си, че е дошло време.

Мобилният му телефон завибрира. Прочете съобщението с хладно любопитство. Случваше се. Отново погледна към парка. Жената вече не беше на пейката. Откри я да се движи към фонтана. Тя закръжи около хората край масите близо до библиотеката и се спря да напълни шишето си с вода от чешмичката. Вкиснатият мъж още беше в колата, но Тинзли го виждаше да говори оживено по мобилен телефон.

Любопитен беше да види лицето на другия, когото бе пратен да убие — онзи, който му се беше изплъзнал преди толкова години. Той беше все пак основната му мишена. Старата недовършена работа, която го бе довела тук. Или беше убил погрешния човек преди десет години, или той бе имал съучастник, останал незабелязан. Времето, какъвто си му беше обичаят, бе породило у този човек фалшивата увереност, че може да се покаже отново. Тинзли скоро щеше да приключи сметките с него. Останалите щяха да бъдат просто странични щети.

Умишлено му въртяха номера. Вицепрезидентът го усещаше. Ломбард завъртя рязко китка, за да си погледне часовника. Шест и четирийсет и седем вечерта. Вече почти седем часа премяташе палци в официалния си кабинет в Сената.

И всичко за един безполезен имиграционен законопроект, който отлежаваше още от началото на пролетта. Като по чудо дни преди решителните първични избори в Калифорния Сенатът се бе наканил да го постави на гласуване. Водачът на мнозинството, опасяващ се от равен резултат, бе информирал Ломбард, че е нужно присъствието му във Вашингтон в качеството му на вицепрезидент, за да извади законопроекта от мъртвата точка.

Водачът на мнозинството го бе уверил, че гласуването ще се проведе още в началото на заседанието, така че Ломбард бе излетял спешно и беше пристигнал на Капитолия в единайсет и половина за обедното гласуване. Като се вземеше предвид часовата разлика, можеше да е обратно в Далас в ранния следобед за няколко появи в рамките на кампанията. Вместо това трябваше да изтърпи непредвидена дълга реч, неуместно предложение за поправка и провалена процедура за преминаване към незабавно гласуване. И всяка от тези пречки се появяваше като по поръчка точно в момент, когато гласуването изглеждаше съвсем предстоящо. Той се опасяваше, че ще проточат дебатите чак до другия ден, а това означаваше, че ще може да се върне в Далас не по-рано от събота следобед.

Това не беше случайно съвпадение. Нямаше съмнение по въпроса. Ломбард знаеше от опит какви игри се въртят в Сената и си представяше как водачът на малцинството му се смее от кабинета си. Порадвай се, докато можеш, закани му се наум Ломбард. Неофициалният списък със задачи за първия му мандат като президент се беше променил през последните няколко часа и вече включваше задължителното отстраняване на този нахалник.

Отново погледна часовника си. Макар че не би го признал пред никого, кампанията беше в добри ръце и спокойно можеше да мине един ден и без него. Флеминг беше просната на въжетата и данните от социологическите проучвания сочеха, че следващата седмица номинацията щеше да е негова.

Не, тревогата му идваше от онзи ескалиращ проблем в Пенсилвания. Завоалирано съобщение от Ескридж, получено преди час, сочеше, че Гибсън Вон може да е открил човека, отвлякъл дъщеря му. Беше необяснимо и макар обикновено Ломбард да съумяваше да превключва лесно, този път не можеше да мисли за друго. Искаше да знае какво се случва и искаше да го знае на момента.

А ето че бе като в капан тук, обграден от хора, на които не вярваше, и без възможност да се обади по сигурна линия. За пръв път от осем години постът вицепрезидент на Съединените щати му причиняваше извънредно неудобство — при всичката власт на света беше безсилен да повлияе върху издирването на собствената си дъщеря. Отново погледна часовника си и за всеки случай го нави.

— Господин вицепрезидент?

На прага на кабинета му беше застанал млад сътрудник.

— Да? Готови ли са най-после?

Сътрудникът нещастно сведе очи към пода.

— Сега пък какво? — поиска да знае Ломбард.

— Внасят нова поправка.

Той усети как кръвното му налягане се покачва.

— Колко ще отнеме?

— Деветдесет минути… може би два часа.

Ломбард погледна часовника си. Прости се с надеждата да се върне в Далас за речта. Трябваше да се чуе с Рийд и да организират нещата за събота.

— Затвори вратата.

Сътрудникът с облекчение отстъпи назад в коридора. Ломбард седна зад бюрото си и вдигна слушалката на телефона, после я остави обратно върху вилката. Седя и я гледа мрачно дълго време.