Матю Фицсимънс
Приятел и враг (40)

40

Дюк се усмихна и помаха на сина си. Той послушно отиде при баща си и се мъчеше да стои мирно, докато Дюк отново закопча сакото му и поправи вратовръзката му за трети път. Коледното парти беше в разгара си и макар сенаторът да бе наложил строгото правило на това празненство да не се говори за работа, политиката никога не бе далече от устните на присъстващите.

Мъж с месесто и червено като цвекло лице се спря да се ръкува с Дюк. Гибсън беше свикнал с това. Постоянно ги прекъсваха хора, които искаха да говорят с баща му. Неговият татко бе важна личност и Гибсън изпитваше огромна гордост от всеобщия респект към него. Дюк се отнесе към човека, сякаш бе центърът на Вселената — попита го за съпругата и децата му, като ги назова по име, поздрави го за неотдавнашния успех в Сената. Мъжът си тръгна щастлив, а Дюк се обърна към сина си.

— На този ще му се обадя само ако се подпаля и той единствен в три щата разполага с маркуч.

Гибсън се засмя, макар да не разбра съвсем шегата. Просто му харесваше баща му да се държи с него като с равен. Като с посветен. Дюк прокара ръка по косата на сина си и нежно я разроши.

— Татко… — протестира Гибсън и приглади косата си.

— Къде са другите деца? Не е нужно да седиш тук, на гладиаторското поле.

— Горе са, гледат разни бебешки филмчета — отвърна той с презрение.

На десет години Гибсън вече бе надраснал възрастта си интелектуално. Любимият му филм беше „Кръстникът 2“. Не че оригиналът бе лош, но на всички бе ясно, че втората част е далеч по-добра. Според баща му Джон Казейл бе най-подценяваният актьор в историята на киното. „Снимал се е само в пет филма, но аз ги предпочитам пред всеки други пет“, му бе казал Дюк, когато заедно гледаха филма за пръв път.

Същата есен Гибсън се озова в кабинета на директора, защото беше сграбчил съученик за бузите и бе възкликнал: „Знам, че си бил ти, Боби. Разби ми сърцето“, след което го бе целунал по устата. Дюк се смя до сълзи и с половин уста смъмри сина си, че не бива да го повтаря. Гибсън изтъкна, че след този случай нищо повече не бе изчезвало от шкафчето му.

— Бебешки филмчета, а? Играта е загрубяла значи.

— Много дори. А тук долу какво става?

— Подреждане на строя, да речем. Важното е да се поддържа фасонът. От мен да го знаеш, няма нищо по-фалшиво под слънцето от вашингтонско празненство. Единствените искрени думи, които ще чуеш, са поръчките за питие на бара.

— А защо се правят празненства тогава?

— Без някои неща не може. Всичко опира до показност и фасон. Това не го ли казах вече? Номерът е да схванеш какво се опитват да скрият. От какво ти отвличат вниманието. Разбереш ли това, си разтълкувал мъжа. Или жената. Но ти започни с мъжете, защото са по-лесни. Жените са материал за напреднали.

— Ясно — кимна мъдро Гибсън. — И как се прави?

— Добре, да вземем онзи човек там.

Дюк посочи към висок и слаб мъж с лице като от гласпапир. Оглеждаше помещението и държеше в ръка чаша бира.

— Някой важен ли е?

— Ти ми кажи — подкани го Дюк.

Гибсън се взря продължително в него.

— Не е.

— И защо?

— Защото никой не се опитва да го заговори. Ако беше важен, нямаше да е сам.

— Браво на теб — засмя се Дюк. — Но да го изолираме от околните. Какъв е сам по себе си?

Гибсън отново огледа преценяващо мъжа. Носеше костюм и лъскава вратовръзка. Имаше игла на ревера и очила с тънки метални рамки. Русата му коса беше пригладена назад в консервативна прическа. Гибсън не видя нищо особено.

— Изглежда като всеки друг.

— Никой не изглежда като всеки друг. Мъчим се, но не успяваме. Номерът, Гиб, е да не гледаш в центъра на човека. В центъра всички изглеждат еднакви. Костюм, вратовръзка, игла на ревера. Облякъл е униформата и изглежда добре. Би могъл да е и президентът на Съединените щати. Истината е по ръба. Да вземем косата. Всеки си сресва косата, така че да изглежда добре фронтално. Защо? Защото това виждаме в огледалото. Фронтален поглед. Само така виждаме себе си и само за този ъгъл се вълнуваме.

— Значи трябва да го разгледам в гръб?

— Не в буквалния смисъл, но да. Погледни му обувките. Какво виждаш?

— Ожулени са. Едната връзка е скъсана.

— Какво ти казва това?

— Че много ги е носил.

— А това какво ти казва?

Гибсън се замисли усилено. Обувките му напомняха баскетболната топка на Бен Рицоли. Бащата на Бен ги бе напуснал още когато той бил малък, и живееше само с майка си и Тими. Нямаха много пари. Бен не беше сменял топката си, откакто се помнеше, и навсякъде беше с нея. Шевовете и буквите бяха протъркани, хлъзгаше се в ръцете. На Гибсън му беше мъчно, че момче, което толкова обича баскетбола, не може да си позволи нова топка.

— Няма много чифтове. Сигурно не може да си ги позволи. Надява се никой да не погледне към краката му.

— Не е зле. Според теб сенаторът дали е с ожулени обувки тази вечер?

— Изключено.

— Изключено. Точно така. Сега погледни моите обувки.

Гибсън сведе очи към краката на баща си. Дюк носеше вехти черни обувки с връзки. Кожата беше силно намачкана около пръстите. Погледна въпросително баща си.

— Е, какво ти казва това за твоя старец? — попита Дюк.

— Не знам.

— Означава, че един елемент не издава човека. Никога не бъди тъй самонадеян да мислиш, че разгадаваш човека по обувките му. Но…

— Но е начало?

— Начало е — потвърди Дюк. — И така, каква е разликата между него и мен?

— При теб продължават да идват хора да си говорите.

Дюк му намигна.

— Начало е.

Гибсън се почувства горд и закима енергично. Усещаше, че пропуска нещо, но се радваше на вниманието на баща си и не искаше да съсипва момента с твърде много въпроси. Сам щеше да се сети.

— Добре, момчето ми. Дай ми един час. Налага се да поработя малко, после ще те заведа на едно място в Джорджтаун, където правят убийствен млечен шейк. Съгласен ли си?

— Съгласен.

Три часа по-късно се събуди там, където бе заспал — сгушен на легло в една от стаите за гости, под кожено палто.

— Събуди се, синко. Събуди се.

Дюк го вдигна на ръце и го занесе до колата. Гибсън не се събуди чак докато вратата не беше затръшната.

— Събуди се…