Матю Фицсимънс
Приятел и враг (41)

41

Гибсън се свести на дъното на океан, осеян с археологически останки от живота му. На слабата светлина различаваше ръждясалия корпус на старото зелено комби на баща му, потънало наполовина в песъчливия бряг. Руините на дома от детството му бяха килнати настрани под невъзможен ъгъл. Съвършено нелогично кучешкият дрян в задния двор цъфтеше с пълна сила. На него бе подпрян първият му велосипед. Вдясно беше класната му стая, където агентите на ФБР му сложиха белезници и после го изведоха покрай цяло море от телевизионни камери.

Нещо над него привлече погледа му. Той се оттласна от дъното и започна да се издига. Когато проби повърхността, отвори очи и пое продължително дъх. Гола крушка, подобна на заблудено слънце, се люшкаше близо до лицето му. Той замига бързо в опит да фокусира погледа си. Но когато това стана, предпочете да не го беше правил.

Гибсън се крепеше на пръсти върху дървено столче. Единственото, което го предпазваше да не падне, беше въже около шията му, но цената бе жестоко впиване в кожата му. Опита се да хване въжето, за да отслаби натиска, само че ръцете му бяха вързани зад гърба. Обзет от паника, той раздвижи тяло и за малко не изгуби равновесие. Една ръка му помогна да го възстанови.

— Хайде, кротко. Още не е дошъл моментът. Първо да поработим — каза гласът от закусвалнята.

Закусвалнята.

Припомни си нападението. Нещо, свързано с баща му. Сърцето му се сви и той се почувства много глупав и много сам. Въжето около шията му пречеше да се огледа, но той пое дълбоко въздух и се съсредоточи върху обстановката.

Намираше се в мазе. Малките прозорци бяха разположени високо на бледожълтите стени. Навън беше нощ. По стените висяха акварели с птици: колибри, папагали, чинки. В ъгъла имаше статив. Ателие на художник? Застлани с мокет стълби водеха нагоре. Но накъде?

В полезрението му се появи мъж. Гибсън потрепери. В объркването си помисли, че го бе последвал тук от виденията на подсъзнанието му. Един от онези хищници, спотайващи се в тъмните дълбини на океана. Но бе просто човек. Поне външно. Среден на ръст. Слабичък. Бледо, незапомнящо се лице с изключение на счупения нос, който беше зачервен и подут. От типа хора, които ще те посрещнат на рецепцията в хотела или ще седят до теб в чакалнята на лекаря, или поне искаше да го възприемат така. Но по ръбовете камуфлажът се бе прокъсал.

Очите го издаваха. Бяха жълти като на нощна птица, неподвижни като мъртвата повърхност на Луната. Дълбоко хлътнали в орбитите си, те бяха приковани в Гибсън; виждаха всичко и нищо. Гибсън бе срещал плашещи мъже в затвора и още по-плашещи в морската пехота, но този човек, ако изобщо беше човек, всяваше у него по-силен ужас от всички тях. Той бе смъртта, дошла за него.

Може би още по-страховити бяха дрехите му. Мъжът беше облечен като него. Не горе-долу като него. Не в подобни цветове и стил, а със съвършено същата фланелка, джинси и обувки. Изглеждаха като близнаци, които си пазаруваха заедно. Това означаваше, че мъжът е бил с него в магазина за дрехи, проследил го е и си е избрал същите неща. Което подсказваше на Гибсън, че похищението му е щателно планирано. Каквото и да го очакваше, не ще да беше добро. Каквото и да опиташе, човекът насреща му вече го бе предвидил.

— Сега внимавай. Внимаваш ли? Нямаме много време — изрече мъжът с мек и любезен тон.

Беше тонът на хирург, обясняващ сложна процедура с прост език на досаден пациент. Разглеждаха се безмълвно един миг, а после най-безцеремонно и без предупреждение мъжът изрита столчето изпод краката на Гибсън. То изскърца остро по дървения под, след което се блъсна в стената.

Гибсън слезе с не повече от два сантиметра и половина по-ниско, но разликата беше огромна — онази, която разделя живота от смъртта. Въжето пое тежестта му с рязко дръпване и се впи в плътта под челюстта му. Сухожилията на врата и раменете му бяха сякаш изскубвани като бурени. Краката му заритаха във въздуха.

Мъжът се приближи и леко потупа Гибсън по крака. Гибсън усети, че е напълно безпомощен. У него се надигна вълна от съжаление, каквато вероятно винаги съпътстваше преждевременния край на живота. Чувството бе хладно, не предлагаше утеха. Изпълнено бе с думи, които му се искаше да е изрекъл, и с лица, на които да ги каже.

Очакваше бързо да изгуби съзнание. По филмите така ставаше. Няколко мига на безполезна борба, преди въжето да изцеди живота от жертвата си. Вместо това висеше, бореше се, чуваше грапавото си дишане и бумтенето на кръвта в слепоочията си.

— Това е късата примка — поясни мъжът. — Ще забележиш, че за разлика от дългата примка вратът ти не е пречупен. Сега това може да ти се вижда като благословия, но накрая ще ти се иска въжето на примката да е било по-дълго и чакането — по-кратко. Живееш по-дълго, но пък… живееш по-дълго. Повечето хора си мислят, че при всички случаи биха искали да живеят по-дълго, но двайсет минути на края на въжето си е бавно умиране. Имаш достатъчно време да съжаляваш за неща, които не могат да бъдат променени и вече са без значение.

Мъжът обви ръце около краката на Гибсън и го повдигна. Столчето се върна под краката му и Гибсън немощно затанцува върху него. Непознатият заговори:

— Според мен на човек в твоето положение му е от полза да е предварително наясно за наказанието. Наказание, че не ми е угодил. Как може да ми угоди, ще попиташ. Имам въпрос към теб. Само един, но е важен. Ще питам, докато остана удовлетворен от отговора. А докато бъда удовлетворен, ще си на късата примка. Разбра ли ме?

— Да.

Мъжът вдигна пред очите му флашката на баща му.

— Направи ли й копие, преди да излезеш от закусвалнята?

— Ако ти кажа, ще ме пуснеш ли?

Столчето отново бе отместено. Гибсън увисна. Болка прониза гърба и раменете му. Вися така дълго време, по-дълго от предишния път. Накрая ръцете на мъжа пак го повдигнаха и краката му отново усетиха допира на столчето. Чувстваше се по-малък, сякаш част от него беше откъсната. С крайчеца на окото си видя баща си да седи бос на най-долното стъпало, загледан тъжно в сина си.

Гибсън примигна и привидението изчезна, но той вече знаеше къде е. Беше у дома си.

— О — рече мъжът. — Добре дошъл у дома. Не бях сигурен, че ще познаеш мазето. Променило се е за десет години. Повече го харесвах с червената боя.

— Проклет да си — опита се да кресне Гибсън, но се получи повече като шепот.

— Драго ми беше да се срещна с баща ти. — Непознатият извади сгъваем нож и го отвори. Показа се дълго смъртоносно острие. — Хубавичко си поговорихме тук. Двама мъже, стигнали до взаимно разбиране. — Усмихна се леко при спомена. — Но нека отговоря на въпроса ти. Няма да те пусна, ако ми кажеш каквото искам да знам. При никакви обстоятелства няма да го сторя. Не можеш да се пазариш за живота си. Знам, не е лесно да чуеш такова нещо, но най-добре е да съм откровен. Ще ти кажа обаче какво съм готов да ти предложа.

— Върви по дяволите.

— Горе има едно семейство. Линда и Марк Томпкинс. Линда рисува прелестните картини, които виждаш тук. За момента знаят само, че маскиран мъж извън контрол е нахлул в дома им и ги е вързал. Мъж, облечен, както си облечен ти. Ридаел е истерично. Повтарял е, че съжалява. Че не иска да им причини зло. Казал им е, че някога това е било неговата къща. Когато семейство Томпкинс бъдат открити утре, те ще те идентифицират като своя нападател. Полицията ще заключи логично, че в пристъп на отчаяние след развода, останал без работа и семейство, си нахлул в някогашния си дом и си последвал примера на баща си.

— Това ли ми предлагаш?

— Да.

— И ако не отговоря?

— Ако не отговориш, ще дръпна столчето. Когато вече си мъртъв, ще се кача горе и ще заколя Линда и Марк Томпкинс. Ще накарам съпруга да гледа как жена му умира. Мога да го проточа дълго време.

Гибсън долови възбудата в гласа на мъжа. Добре се прикриваше, но Гибсън прочете радост по лицето му или поне емоция, която при такъв като него минаваше за радост.

— Защо? Те не са направили нищо.

— И ти не си — посочи мъжът. — За тяхна беда събитията ги поставиха на пътя ни, също както събитията поставиха теб на моя път. И без да имат вина, сега животът им виси на косъм.

— И какво от това? — изрече Гибсън. — Не ги познавам. Никога не съм ги виждал. Какво ме засяга мен кого ще убиеш? На твоята съвест ще лежи, не на моята.

Беше блъф и той се постара да бъде убедителен.

— Вярно, самата истина. На моята съвест ще лежи. Твоята е чиста. Но не съвестта ти би трябвало да е твоя грижа. — Мъжът сви рамене. — Не е ли редно да помислиш за Ели?

При споменаването на дъщеря му Гибсън се вцепени.

— Какво за нея?

— Как според теб ще й се отрази престъплението ти? Помисли колко зловещо ще изглежда в медиите. Представи си как ще бъдеш запомнен. Как Ели ще те помни. Ще кажат, че си се побъркал, но преди да се обесиш, си убил семейство Томпкинс — хората, имали лошия късмет да купят къщата на баща ти. Ще ти сложат етикета буйстващ психопат, който е имал потребност да причини страдание на невинни. Позорен край на семейна трагедия, започнала преди повече от десет години. Това ще е епитафът на живота ти. Когато Ели порасне, мисълта за баща й ще й причинява единствено покруса и срам. Същото, което ти изживяваш при спомена за твоя баща. Така че те питам заради Линда и Марк. И заради дъщеря ти. Направи ли копие?

Гибсън отвори уста да отвърне, но после я затвори пак. По бузите му се стичаха сълзи. За баща му. За дъщеря му. За избора, който трябваше да направи сега.

Но знаеше, че нито ще спори с този човек, нито ще го умолява. От първия миг, щом се взря в празните му очи, Гибсън почувства инстинктивно, че там няма жалост и никога не е имало. Проклет да беше, ако пропилееше последните минути от живота си в молби. Вместо това щеше да стори нещо добро с времето си. Щеше да спаси Линда и Марк. Това беше достойна цел… макар и картините да не струваха.

— Направи ли копие?

— Не направих — каза той.

— Защо?

— Не мислех, че е нужно.

Мъжът обмисли отговора му.

— Но е било нужно. Сбъркал си.

— Да.

— Значи не направи копие?

— Не.

— Няма никакви копия?

— Никакви.

И така продължи в същия дух пак и пак. Същият въпрос бе зададен десетки пъти по различни начини. Беше налудничаво, но Гибсън се бореше с всички сили мъжът да му повярва. Очакваше всеки момент столчето отново да бъде изритано под краката му. Накрая…

— Вярвам ти — заяви мъжът.

Гибсън усети как изтощението го завладява.

— Благодаря ти — прошепна той.

Не беше сигурен защо, но беше изпълнен с огромна признателност и покой, след като непознатият му бе повярвал. Искаше само да заспи. Мъжът кимна и сгъна ножа. Събра си нещата и се огледа да не е забравил нещо. Когато беше готов, се върна да погледне Гибсън.

— Къде е Сюзан? — попита Гибсън.

— Не знам.

— Защо уби баща ми?

Мъжът го изгледа с любопитство.

— Има ли значение?

— Сюзан е била бременна. Бебето… от баща ми ли беше?

— Това ли действително искаш да научиш? Ще ти даде ли покой?

Гибсън не знаеше.

— Моля те.

Мъжът помисли за момент. Бръкна в джоб, извади лист хартия и го разгъна, като внимаваше да не зърне случайно какво пише на него.

— Каквото и да пише, каквото и да узнаеш, не ми казвай, не позволявай да проличи по лицето ти. Не забравяй за хората горе в къщата.

Гибсън кимна и мъжът вдигна листа пред очите му. Нужно му бе огромно усилие да фокусира погледа си и да схване прочетеното. Беше тест за бащинство. Три колонки: „Сюзан Ломбард“, „Дете“, „Баща (предполагаем)“. Отдолу имаше редове от двойки числа, които Гибсън не разбра. И накрая: „Предполагаемият баща не се изключва като биологичен баща на изследваното дете. На базата на анализи от изброените ДНК локуси, вероятността за бащинство е 99,9998%“.

Ала изречението, което следваше, с всичко, което водеше зад себе си, гръмна мощно в ушите му — шумно сриване на плочки домино назад през целия му живот, докато всичко рухна окончателно. О, Мече. Божичко, Мече.

„Бенджамин Ломбард не е изключен като биологичен баща и се смята за баща на дете от женски пол.“

Отгоре се разнесе шум от цепещо се дърво и тежки стъпки. Мъжът грабна листа. Гибсън срещна очите му. Маската, която носеше с цел да се слива с околните, падна за миг и под нея изникна нещо отвратително. Древна и неизмерима жестокост, за която хората се самоуспокояваха, че отдавна е отмряла, но която този човек някак бе съживил.

— Гибсън! — извика женски глас.

Джен?

Опита се да изкрещи в отговор, но столчето отново отхвръкна по дъсчения под и той отново умираше. Съзнанието отлиташе от него. Когато се свести, лежеше по гръб в мазето, а до него бе коленичила Джен Чарлс.

— Хванахте ли го? — попита той.

— Кого? — учуди се тя. — Тук няма никой, само двамата сме.

— Горният етаж — прошепна той, припомнил си ужасяващите заплахи срещу собствениците.

— Нищо им няма, Хендрикс е с тях. Ти добре ли си?

Той се разсмя и разплака едновременно, от гърдите му излизаха приглушени хлипове на облекчение и отчаяние.

— Какво е ставало тук? — попита Джен, но съзнанието му милостиво откри ключ, който да щракне.

Гибсън вече го нямаше. Не можеше да отговори.