Матю Фицсимънс
Приятел и враг (24)

24

Джен наблюдаваше Кърби Тейт на редица монитори. В килията му беше тъмно и Тейт изглеждаше призрачнозелен на екрана. Висеше на вързаните си китки с разперени ръце. Гледаше го как танцува на пръсти, като се мъчи да се задържи на крака. Но се подхлъзваше и тогава раменете му поемаха цялата тежест на тялото. Беше изтощително. Тъкмо такава бе целта.

През стените усещаше вибрациите. Беше някаква спийдметъл банда, за която всякаква музика под двеста и петдесет такта в минута беше блудкава. Тя недоумяваше как някои хора доброволно я слушат. Познаваше я само като едно от средствата за мъчение, използвани в тайните бази на ЦРУ по света.

Джен избърса капките пот, които влизаха в очите й. Дори при отворена ролетна врата вътре беше като в пещ, толкова силно бе слънцето. За Тейт беше много по-зле. Докъде беше готова да стигне, ако Кърби не се огънеше толкова бързо, колкото предвиждаха първоначално? Тя отхвърли тази мисъл. Той щеше да се пречупи. И то преди да се е стигнало отвъд чертата. Трябваше да се пречупи.

В ЦРУ Джен бе присъствала на повече силови разпити, отколкото й се щеше да си спомня. За колкото и корав да се имаше човек, такива гледки си оставаха в съзнанието. Убедеността й в тяхната необходимост по никакъв начин не й бе помагала да заспива нощем. Обектите бяха индивиди с принципи и вяра. Принципи, презирани от нея. Принципи, довели ги до непростими престъпления. Но все пак принципи и на някакво базово ниво тя изпитваше респект към тяхната отдаденост на каузата. Разпитите на подобни хора изискваха време. Не се пречупва бързо човек, предан на убежденията си, и е ужасно да си свидетел на този процес. Още по-лошо е ти да отговаряш за него.

Кърби Тейт, от друга страна, вярваше само в своите потребности. Нямаше принципи, само гнусни желания. Такъв човек вече беше пречупен. Тя не очакваше да се задържи дълго тук. Колко твърдост може да има у перверзник, който се поддава на слабостта си да преследва деца?

Тя се прозя и се протегна. Беше дълга нощ. Погледна завистливо Хендрикс, който спеше на походно легло в ъгъла. След два часа щеше да го събуди и щяха да се заемат с пленника.

Тейт беше професионален престъпник. В допълнение към неуспялото похищение на Триш Каспър имаше дълго досие и беше влизал и излизал от затвора още от петнайсетгодишен. Бидейки дете на системата, той без съмнение си мислеше, че знае как тя работи, че е наясно с правилата й. И беше уверен в способностите си да извърта нещата в своя полза. Така че, след като прибраха Тейт от дома му, изградиха в съзнанието му илюзията, че вече не е в Съединените щати. Подведоха го да вярва, че е много далече от дома и че никой няма да дойде да го спаси. Налагаше се от самото начало да схване, че тук няма правосъдие — няма адвокати, четене на права, сделки и извънсъдебни споразумения. Само отговори или болка. Отговори или болка.

Затова бяха откарали Тейт до рядко използвано летище. Качиха го в самолета и го вързаха към седалката. То се знае, самолетът така и не напусна хангара, но в представите на Тейт бяха прелетели над половината свят.

Хендрикс беше забележително способен тонтехник. Беше пресъздал изцяло разговорите на екипажа, правещ задължителната проверка преди излитане. Джен и Хендрикс побутваха Тейт и отправяха груби команди. Тейт се съпротивляваше и стенеше под качулката си, но не можеше да изрече нищо със запушената си уста. Хендрикс го плесна по главата и му нареди да бъде послушно момче.

Точно преди „излитането“ го обгазиха. Не с нещо силно, просто да го приспят за пет минути, за да се събуди, когато самолетът вече е „във въздуха“. Ефектът беше много впечатляващ — самолетът издаваше монотонен шум като в полет. Хендрикс неутрализира превключвател със сензор за тежест в колесника, който казваше на самолета, че е на земята, и беше създал налягане в кабината. Джен реално усети как й заглъхват ушите. Във високоговорителите прозвуча гласът на „пилота“ и съобщи подробности за скоростта на летене, височината и продължителността на полета. Хендрикс беше поставил голям субуфер под самолета, произвеждащ постоянен тон с ниска честота, за да симулира шум на двигатели. Бяха поддържали непрестанен разговор: Джен беше в ролята на ветерана, а Хендрикс — на новака. По време на полета Хендрикс я беше обсипвал с въпроси за дестинацията им и Джен обрисува мрачна картина, за да стресне Тейт.

Изпълняваха този театър в продължение на трийсет минути, после отново упоиха Тейт с газ. Този път малко повече. Когато се събуди, замаян и дезориентиран, лесно бе убеден, че отново е на твърда земя. Качиха го в кола. Същата кола беше, но той нямаше как да го знае. Тейт скимтеше под качулката си.

Когато накрая пристигнаха в складовата база „Графтън“, Тейт вече истински вярваше. Джен го чу в гласа му. Някъде в процеса на цялата бутафория се беше подмокрил.

Докато Гибсън бе зает да съставя програмата си в мотела в Съмърсет, Хендрикс беше превърнал една от изоставените складови клетки в подобие на команден център. Имаха походни легла, котлон, храна и вода. Портативен генератор даваше ток за мониторите, на които наблюдаваха пленника си.

Клетката на Тейт беше в съседство. Хендрикс я беше приспособил за килия и стая за разпити. Беше инсталирал телена ограда и врата с катинар, преграждащи половината от помещението с бодлива тел по периметъра и сламеник, за в случай че Тейт спечелеше правото да спи. Имаше и кофа за отходни нужди.

Обстановката беше примитивна и тъкмо такъв беше замисълът.

Изведоха Тейт от колата и го тикнаха в килията. Той взе да издава истерични гърлени звуци изпод качулката си. Двамата се преоблякоха в черни гащеризони и си сложиха ски маски. Като криеха самоличността си, даваха на Тейт искрица надежда, че ако признае, ще го освободят. Дори на Тейт му стигаше умът дотолкова да знае, че види ли лицата им, е мъртъв.

Джен свали качулката на Тейт и изскочилите му очи лудешки заобхождаха всичко наоколо. Говореше само Хендрикс. Джен прецени, че Тейт ще реагира по-добре на мъж в ролята на авторитетна фигура. Кой знае що за унизителни отношения бе имал със зрели жени.

Джен малко се бе притеснявала за Хендрикс. Вярно, имаше десетилетия опит с традиционни разпити и притежаваше невероятни инстинкти. Но това тук беше съвсем друго. Тя го бе обучавала цели две седмици и макар той теоретично да схващаше нещата, не се знаеше как ще се представи в реална ситуация. Напразно се бе опасявала, човекът имаше природен талант.

— Наистина се издъни, момче — започна Хендрикс.

Тейт се опита да избъбри нещо със запушената си уста, но излезе само неразбираемо гъргорене.

— Нима си мислеше, че ще ти се размине? Че няма да те открием? Лоши новини, синко. Спукана ти е работата. Отдавна трябваше да слезеш от този влак, а сега вече си твърде далече от дома.

Джен измъкна парцала от устата му.

— Искам адвокат — заяви Тейт.

Хендрикс се изсмя.

— В ада няма адвокати, синко.

— Това е незаконно! Искам адвоката си!

— Аз съм ти адвокатът. Какво ти трябва?

— Не можете да постъпвате така — извика Тейт. — Знам си правата.

— Тук няма права, момче. Къде си мислиш, че се намираш?

Тейт бе ококорил очи, изпълнени с животинска паника. Устата му се раздвижи беззвучно, сякаш все още беше запушена.

— Чуй ме добре. Знаем кой си. Знаем какво си извършил. Всичко ни е известно. Но искаме да го чуем от теб. Попаднал си на детето не на когото трябва и не е имало връщане назад. Имаш ли представа каква власт притежава този човек? Колко е дълга ръката му? Сигурно не, иначе щеше да избереш друго дете за мръсотиите си, нали така? Е, затънал си до гуша, момче. Но станалото — станало. Сега ти остава да мислиш само за тук и сега. Как ще се развият нещата за теб в бъдеще. Много ли ще продължи това тук или малко. Изцяло от теб зависи. Помисли какво да сториш, че да съкратя процедурата. Защото, повярвай ми, не ти трябва тя да трае дълго.

— Кълна се в Бог, не знам за какво ми говорите. Не знам за какво ми говорите!

Хендрикс го зашлеви. Не силно, но ефектът беше поразителен. Тейт млъкна и втренчи нагоре поглед, пълен с ужас.

— Точно с такива приказки ще си докараш нежелано удължаване — заяви му Хендрикс.

— Кълна се — изскимтя Тейт, а очите му се стрелкаха между двамата. Тук добро ченге нямаше.

Хендрикс допря пръст до устните си.

— Ще те оставим да си помислиш. Дългата процедура или кратката. Ти ще решиш. Кажи истината и ще бъде кратко и безболезнено. Лъжи ни и ще те боли дълго, много дълго. Разбра ли ме?

Тейт не каза нищо.

— Разбра ли ме? — ревна Хендрикс.

Тейт кимна и главата му безсилно клюмна настрани.

— Добре — рече Хендрикс. — И тъй, ще те оставим да си помислиш. Междувременно с партньорката ми ще отидем да вечеряме. Да сме хубаво отпочинали за теб. Като се върнем, ще ни разправиш всичко за Сюзан Ломбард. Или ще те направя на пихтия — спокойно обеща Хендрикс. Тонът му бе равнодушен, все едно избираше между две марки светла бира.

Хендрикс кимна на Джен. Тейт остана да виси в килията си. Той се развика след тях и продължи да крещи дълго, след като бяха затръшнали ролетната врата.

— Коя? — не спираше да вика той. — Не познавам никаква Сюзан! Коя е Сюзан Ломбард, по дяволите? Не я знам.

Джен усети, че предпочита звуците на спийдметъла пред гласа на Тейт. Той беше толкова убедителен. Толкова искрен и невинен. Сърцето й би се скъсало, ако не беше виждала подобно изпълнение много пъти преди. Нямаше по-върховна актьорска школа от стаята за разпити. Те се вкопчваха в лъжата като в спасителен пояс. Бяха толкова убедителни, че тя се чудеше понякога дали всъщност не бяха убедили самите себе си в своята невинност. Погледнато в общ план, нямаше значение. Единствената променлива величина беше времето, нужно им да осъзнаят едно и също нещо.

Тя погледна часовника си и натисна бутон на конзолата. Върху Тейт плисна остра бяла светлина. Тялото му се сгърчи, а устата се разтегна в крясък, сякаш светлината го пареше.

Музиката продължи да звучи.

 

 

Джен и Хендрикс излязоха от килията на Тейт и се озоваха на слънце. Двамата свалиха гащеризоните и ски маските. Бяха облени в пот. Тя изгледа Хендрикс, който се отдалечи да пуши по боксерки и мокасини. Самата тя беше по шорти и спортен сутиен, така че не беше в позиция да протестира. И двамата бяха отишли отвъд приличието.

Джен се върна в командния им център и извади от хладилна чанта четири бутилки вода. Намери си местенце на сянка, опря гръб в стената и се плъзна на земята. Когато Хендрикс дойде, му подаде една.

— Колко е часът? — попита той.

— Майната му на часа, кой ден е?

Той измъкна телефон от сака с вещите си и го тикна пред лицето й.

— Че кога стана четвъртък? — учуди се тя.

Вече цели четири дни обработваха Тейт. Вървеше бавно и двамата не бяха на едно мнение относно напредъка, който постигаха. Според Хендрикс прогресираха добре. Джен беше изненадана колко бавно вървеше. Бе очаквала Тейт вече да е поддал. Жалкият педофил показа смайваща издръжливост. Едно беше сигурно, Тейт вече бе приел, че ситуацията му е безнадеждна. Сега гледаше на Джен и Хендрикс като на някакви божества в живота си. На този етап играта му беше да признава само колкото те да са доволни, без да инкриминира себе си — стандартната междинна тактика. Приказките му се движеха в кръг, но пък кръгът се стесняваше с всеки ден.

През първите два дни се бе придържал до баснята как не бил чувал за Сюзан Ломбард и похищението й. Беше глупава лъжа и Хендрикс притисна Тейт достатъчно силно, за да го накара да се предаде във вторник. Той се оказа голям фен на сензационния случай със Сюзан Ломбард и го знаеше наизуст с всички подробности. Ала дотук не им бе съобщил нещо, което да не е публично известно, и се кълнеше неспирно, че няма нищо общо с хакерската атака срещу КГА.

— Колко още можем да го притискаме днес? — попита Хендрикс. — Той трябва да яде. Да спи. Вече взе да дрънка съвсем несвързано.

Джен кимна. Хендрикс беше прав. Имаше опасност окончателно да пречупят Тейт, но не по продуктивен начин. Налагаше се да осведоми Джордж как вървят нещата. Той нямаше да остане доволен. Калиста го пришпорваше за резултати, а с всеки допълнителен ден престой тук опасността да бъдат открити нарастваше. Стореното от Тейт беше без съвършено никакво значение. Ако ги спипаха как го мъчат, щяха да отидат в затвора за много дълго време.

Телефонът на Хендрикс изжужа в ръката му. Той го погледна и отначало беше озадачен, но после изражението му стана объркано и тревожно.

— Какво има? — попита тя.

— Вирусът на Гибсън.

— Какво?

— Активирал се е.

 

 

Гибсън лежеше по корем на тревата и наблюдаваше как Джен и Хендрикс свалят еднаквите си гащеризони. Беше на покрива на една от складовите клетки в далечния край, откъдето безпрепятствено наблюдаваше малката операция на Джен и Хендрикс. Не знаеше какво точно се случва с Тейт, но можеше да се досети. От факта, че им бяха нужни ски маски, леко му призляваше. Тейт беше зловредно създание, не подлежеше на спор. Но нямаше оправдание за онова, което му се случваше в импровизирания му затвор.

Защо тогава не беше позвънил в полицията? Самият той не чувстваше никакво морално превъзходство. Може да не беше в окопите заедно с Джен и Хендрикс, но на този етап вината му не беше по-малка. Докъде щеше да ги остави да стигнат, ако това означаваше да разберат какво знае Тейт? Къде беше границата?

Усети телефона му да бръмчи и остави бинокъла. Очакваше контакт от КГА в някакъв момент. Звънял беше там в понеделник да попита дали може да задържи колата още една седмица, като поддържаше версията, че се намира в района на Вашингтон. Секретарката на Джордж каза на Гибсън, че той ще се свърже с него, но до този момент не го беше направил. Очевидно в КГА си имаха други грижи на главата.

Погледна телефона си и се оказа наполовина прав. Беше съобщение от КГА, но нямаше нищо общо с колата. Насочващият вирус, вкаран от него в документите на КГА, се бе активирал.

Съобщението представляваше дълга поредица от данни и завършваше с джипиес координати. Оригиналните инструкции към вируса му бяха да се инсталира в устройството на хакера, да прикрие следите си и да използва джипиеса на въпросното устройство за сигнали към изпращача си. Но това досега не се беше случвало. От даунлоудването си до този момент вирусът беше неактивен. Ето защо бяха прибягнали към следене на библиотеката.

Оригиналният вирус така или иначе не бе свършил работа и Гибсън не беше изненадан. За тази цел би трябвало обектът да отвори файлове на КГА на устройство с интернет връзка. Но хакерът бе реагирал както би сторил Гибсън на негово място — бе отнесъл заредените файлове на безопасно място и ги бе прегледал на самостоятелен компютър.

Обстоятелството, че вирусът се активира, докато Тейт беше задържан, потвърди подозренията на Гибсън. Неговият вирус не можеше да се самоактивира. За да установява сега контакт с изпращача си, някой умишлено трябва да го бе свързал с интернет. А този някой със сигурност не беше Кърби Тейт. Кой тогава? Кой беше разклатил камбанката?

Гибсън отново насочи бинокъла си към Джен и Хендрикс, които водеха разгорещена дискусия. Хендрикс сочеше сърдито към складовата клетка, където държаха Тейт. Джен беше поставила ръце на главата си с преплетени пръсти в жест на пълно изумление.

И вие не очаквахте такова съобщение, а?

Гибсън се опита да сглоби парченцата от пъзела. След като вирусът се беше активирал сега, това означаваше, че е намесен друг играч. Тейт имаше партньор. Някой, който имаше познания за компютрите и беше активирал вируса на Гибсън или погрешка, или умишлено. Той беше готов да заложи, че е умишлено. Но защо?

Ако беше умишлено, значи партньорът знаеше, че Тейт е заловен. Активирането на вируса можеше да е сигнал, който да ги отклони от Тейт. Партньорът не желаеше да се обърне към полицията или не му беше възможно, затова по този начин се опитваше да свали подозренията от Тейт и на практика му спасяваше живота. Караше ги да мислят, че са пипнали не който им трябва.

Но пък да издаде себе си? В това нямаше логика. Двамата с Тейт трябва да бяха много близки, че партньорът да поема такъв риск, когато би могъл просто да им остави Тейт и да се измъкне. Освен пък ако Тейт не му беше партньор, а просто фигурант. Каква беше тогава играта на WR8TH?

Гибсън се отказа да си блъска главата над всички комбинации от вероятности и се върна към бинокъла. Джен и Хендрикс се бяха разбрали. Оставиха Тейт заключен в клетката и след половин час се появиха отново в цивилни дрехи. Напуснаха „Графтън“ по обичайния начин — Джен се прехвърли през стената и отключи вратата за Хендрикс в джипа му.

Когато отпътуваха, Гибсън слезе от покрива и изтича до мястото, където държаха Тейт. Самият той бе заключен, но не и складовата клетка, в която го държаха. Откри ключовете на кукичка зад ролетната врата вътре. Питаше се какво ли ще завари. Не знаеше, но се надяваше от Тейт да е останало достатъчно, за да отговори на въпросите му.