Матю Фицсимънс
Приятел и враг (22)

22

Гибсън отби встрани от пътя. Колите профучаваха достатъчно близо, за да разтърсват тауруса. Той седеше с ръце на волана, заслушан в шума на двигателя, работещ на празен ход. Беше на петдесет километра от Съмърсет. Предположи, че това е достатъчно. Дали биха го последвали? Погледна отново в огледалото за обратно виждане. Нищо. Но това не беше толкова успокояващо. Не би видял Хендрикс, ако Хендрикс не искаше да бъде видян.

Последните трийсет и шест часа бяха изпълнени със събития. WR8TH се оказа Кърби Тейт, неосъщественият културист. Програмата на Гибсън си бе свършила работата перфектно и бе теглила права линия между сървъра с рекламата и компютъра на Тейт. Докато Рилинг пускаше името на Тейт за проверка във всички федерални и щатски бази данни, Хендрикс и Джен го проследиха до жилището му. На следващата сутрин бяха деветдесет процента сигурни, че са попаднали на точния човек, а в събота следобед, когато Рилинг препрати досието на Тейт на Джен и Хендрикс, вече бяха убедени. Джордж се беше обадил на контактите си във ФБР, за да представи фактите по случая срещу Кърби Тейт.

— Нашият човек има досие — осведомил го бе Хендрикс. — Лежал е пет години и половина във „Фраквил“. Явно там се е напомпал, защото на полицейската си снимка е жалка хърба.

— Какво е извършил? — попита Гибсън.

— Спипали са го с единайсетгодишната Триш Каспър в колата му.

— Регистриран сексуален престъпник е — поясни Джен.

— Точно така. Братчето на момичето описало колата, напуснала паркинга на супермаркета, и майката повикала ченгетата. Когато го задържали, момичето било завряно в багажника му. Полуголо.

— Излязъл е от затвора година и половина преди изчезването на Сюзан.

— Тъжното в цялата история е, че това чудовище е трябвало да лежи за отвличане на малолетна — отбеляза Джен.

— Углавно престъпление — уточни Хендрикс.

— Значи би трябвало да е с двайсетгодишна присъда.

— Само че местните полицаи се попрестарали при ареста и го набили, докато бил с белезници — каза Хендрикс. — Счупили му ръката и му извадили рамото. Адвокатът му постигнал сделка и получил много по-лека присъда.

— След което излязъл от затвора и отвлякъл Сюзан — заключи Гибсън, схванал трагичната последователност на обстоятелствата.

— Пипнахме го — каза Джен.

 

 

В събота вечер, докато Хендрикс дебнеше пред жилището на Тейт, Джен и Гибсън отидоха в „Съмит“. Двама триумфиращи герои. Джен бе разкопчала най-горното копче на своята самоличност и двамата се бяха смели заедно като стари приятели, докато си разправяха истории от изминалата седмица. Той за пръв път се почувства част от екипа и двамата вдигнаха тост с млечни шейкове. Джен беше мила, оцени високо заслугите му, заяви, че не биха се справили без него. Дори Джордж Абе се обади да му благодари лично. Почувствал се бе добре, много добре да е част от нещо значимо.

След като плати сметката, Джен пусна бомбата пред Гибсън: Абе го искал обратно във Вашингтон.

— Трябва да разбереш, че присъствието ти ще застраши позициите ни. От ФБР бездруго ще се подразнят, че не сме предали случая незабавно в техни ръце. Трябва да бъдем безукорни, а ако заварят тук някой като теб, това още повече ще размъти водата.

— Някой като мен?

— Някой с твоето минало. ФБР няма да прояви разбиране колко силно си държал на Сюзан. Ще видят само сблъсъка ти с Ломбард.

Гибсън не се хвана на приказките й. Обеща й, че няма да се пречка. Готов бе да обещае всичко. Бяха толкова близо, не можеше да си отиде у дома сега.

— Ти уцели право в десетката — каза му Джен. — Задължени сме ти, но нататък трябва да оставиш ние да поемем нещата. Искаш да хванем този тип, нали?

Стояха на паркинга на закусвалнята, спореха, всеки изтъкваше аргументи, постепенно кипнаха и повишиха тон. Накрая управителят излезе и ги изгони. Подхванаха отново темата в стаята на Джен, едни и същи вече изтъркани доводи прехвърчаха напред-назад. Накрая млъкнаха изтощени.

— За бога, спри дотук — каза му накрая Джен. — Справи се добре. Веднъж в живота си не съсипвай онова, което си постигнал.

Беше добър съвет, макар и да го заболя от тези думи. Но нямаше намерение да го последва. Не и когато ставаше дума за Мечето. Щеше да докара тази история докрай, дори ако се наложеше и съвсем сам. Те можеха да си вземат техните пари обратно.

По някое време осъзна, че никакъв аргумент няма да приобщи Джен към каузата му. Продължи да й опонира, но само проформа. В подходящ момент изхвърча навън и отиде в своята стая да си стегне багажа. На сутринта Джен направи опит да се помирят, но той сърдито го отхвърли. Иначе нямаше да му се върже, а на него му бе нужно тя да повярва, че се прибира у дома.

Отново погледна в огледалото. Беше ли успял да ги заблуди? Техен проблем. Гибсън завъртя кормилото, направи обратен завой и подкара обратно към Съмърсет. Към Мечето. Хендрикс имаше право. Надеждата беше като рак.

 

 

Гибсън наблюдаваше как Хендрикс приключва с товаренето на оборудването в черокито. Бившият полицай затръшна вратата на багажника и запали цигара. След минута от офиса на управителя на мотела излезе Джен и се настани на мястото до шофьорското. Хендрикс стъпка недопушената си цигара и седна зад волана.

Черокито се вля в движението и Гибсън се наведе ниско над кормилото, когато го задминаха на излизане от града. Беше паркирал през няколко пресечки и ги наблюдаваше с бинокъла, който откри в жабката. И все пак се чувстваше на показ. Беше в кола, която те познаваха, а Хендрикс не пропускаше много. Почти очакваше да спрат и да го извлекат навън. Но Хендрикс и Джен профучаха, без дори да погледнат в неговата посока. Искаше му се да подкара след тях, но нямаше никакво понятие как се следи кола. Хендрикс щеше да го забележи само след километър.

Гибсън се изправи на мястото си. Чувстваше се глупав. Но дали беше глупав? Тук нещо не беше наред. Плановете уж бяха Джен и Хендрикс да останат да чакат пристигането на Абе, за да могат да координират нещата с федералните. Накъде се бяха разбързали?

Не беше дори това. Повече го озадачи маниерът на Хендрикс. Не толкова бързаше, колкото действаше целеустремено. Изминаваше с икономични движения разстоянието между колата и стаята си и обратно. Не се надпреварваше със секундите, но и не губеше никакво време. Напомни на Гибсън как в морската пехота се приготвяха за нова мисия — проверяваха по два пъти оборудването си, инвентаризираха наум. Беше онази напрегнатост, обхващаща хората, преди да се впуснат в тежка задача.

Но къде отиваха те? Той бе тръгнал преди… колко?… най-много час и половина. И през това време Джен и Хендрикс се бяха обърнали на сто и осемдесет градуса. Не, планът им не се беше променил след неговото заминаване, планът им от самото начало е бил такъв. Нямаше съмнение.

Сега разбираше каква беше целта на снощното мило шоу. Джен беше изиграла успешно ролята си. Бе се опитала да заложи на неговата несигурност и суета. Изведе го на вечеря, държа ръката му, шепна му мили глупости в ухото. Само и само да го отпрати мирно и кротко към Вашингтон.

Кое е първото правило, когато искаш да накараш някого да ти играе по свирката? Разбираш от какво всъщност има потребност и му го предлагаш. И то само колкото да му изостриш апетита. Достатъчно, че да поиска още, да има нужда от още. От какво имаше нужда той? От уважение? Висока оценка? Самочувствие? Не беше ли му сервирала тъкмо това Джен по време на вечерята? Лъска егото му, докато не заблестя. Свири на тънката струнка за лоялността му към Сюзан и така разчиташе да го контролира. Гибсън погледна към плика на седалката. Вътре имаше десет хиляди долара. В брой. Бонус от КГА за „изключителната“ му работа. Очевидно целта им беше да прекарат по-лесно горчивия хап.

Ако планът им от самото начало бе да го отпратят у дома, след като намерят WR8TH, следващият въпрос беше защо. Не му ли беше казал Абе в деня на срещата им, че иска да си поприказва сериозно с човека, отвлякъл Сюзан? Беше споменал как ще предаде на ФБР остатъците. Не би ли имало логика в такъв случай просто да го отстранят от пътя си? Смятаха ли изобщо да търсят Сюзан? А ако не, какво целяха?

Тук реалният въпрос беше той какво да направи. Всяко нещо по реда си. Отиде в клон на „Ю Пи Ес“, отдели хиляда долара от плика и ги пъхна в джоба си, а останалите опакова и изпрати на Никол. Ако нещата се развиеха зле, поне тя щеше да има парите. Излезе под слънцето навън и разлюля в ръка ключовете от колата.

Нека игрите започнат.

Не можеше да проследи Хендрикс, но не му беше и нужно. Когато Хендрикс забрави телефона си пред мотелската стая, Гибсън го прие като покана да направи няколко ъпгрейдвания в своя полза. Личните данни на Хендрикс бяха криптирани, то се знае, така че не бяха леснодостъпни. Но тъй като на Гибсън не му трябваше достъп до тях, беше достатъчно лесно временно да бъдат извадени от телефона. След това бе вкарал своя собствена програма и отново бе заредил криптираните данни на Хендрикс в устройството.

Сега Гибсън активира това приложение, като използва собствения си мобилен телефон и изчака той да получи достъп до джипиеса в телефона на Хендрикс. Когато зареждането завърши, на картата на неговия телефон се появи червена точка. Движеше се неотклонно на север, далече от зелената точка, представляваща разположението на самия Гибсън. Той я наблюдава, докато спря да се движи. С пръсти уголеми картата, откри адреса и го пусна за издирване.

Оказа се складова база с индивидуални клетки. Складовете „Графтън“ бяха на двайсет минути път с кола от Съмърсет, разположени на шосе с две ленти, заобиколено от двете страни от щатски парк. Падаха му се отдясно и бяха първите постройки от километри насам. Гибсън намали, за да ги огледа по-добре.

Теренът обхващаше близо осем декара и бе ограден с висока стена от сгуробетон с бодлива тел отгоре. Имаше автоматична порта с малка будка до нея, а вътре се простираха редици идентични едноетажни складове с еднакви сини ролетни врати. Гибсън не проумяваше как на някого бе хрумнало да изгради складове тук, насред нищото. Това вероятно обясняваше защо складовете „Графтън“ бяха затворени, и то от доста време, както подсказваше видът им.

Той продължи да кара, докато стигна черен път, по който отби и спря. Извървя пеша обратно разстоянието от половин километър до складовата база, без нито една кола да мине по шосето. Отблизо изоставеното съоръжение изглеждаше още по-западнало: на портата накриво висеше очукана табела „Продава се“, в пукнатините на асфалта бяха израсли високи туфи трева. Дебелата верига и силно ръждясалият катинар изглеждаха непипвани от сто години.

Да не би програмата му да даваше засечка? Той затвори и отново зареди приложението, проследяващо разположението на Хендрикс. Не, Хендрикс беше в складовете „Графтън“. Гибсън огледа катинара по-отблизо. Означаваха ли тези петънца видима стомана сред ръждата, че някой беше пъхал ключ в ключалката? Ако Джен и Хендрикс наистина бяха вътре, кой беше заключил портата зад тях? Не виждаше логика, освен ако нямаше друг достъп. Или пък Хендрикс беше метнал телефона си зад стената, за да го обърка. Но това би означавало Хендрикс да знае, че е следен.

Или, или, или…

Гибсън потърка челото си. Имаше твърде много варианти; време беше да елиминира някои от тях.

Мобилният телефон на Хендрикс звънна пет-шест пъти, преди притежателят му да отговори. Звучеше силно притеснен.

Добре.

— Здравей — изрече Гибсън невинно, колкото можа.

— За какво здравей? Не приключих ли с теб? Помня, че си тръгна. Не беше ли така?

— Знам. Съжалявам. Джен там ли е? Искам да я питам нещо набързо.

— Тя си има свой телефон. Не съм й секретар.

Той отново зареди извинения, но Джен се появи на линията. Звучеше почти толкова напрегната, колкото партньора си.

— Да?

— Съжалявам, че ви безпокоя, но дали ще може да се прибера право у дома, а утре да оставя колата пред офиса?

Буквално чу как Джен извърта очи в гримаса, затова заобяснява как искал да успее за футболния мач на Ели този следобед. Тя го прекъсна и каза, че няма проблем.

— Джордж дойде ли вече? — попита той.

— Още не.

— Наистина ли мислиш, че би спал в тоя мизерен мотел?

Джен се засмя пресилено. Прозвуча кухо и невесело. Съгласи се, че би било забавна картинка.

— Направи снимки да ми ги покажеш. Много бих искал да го видя.

Тя затвори без нито дума повече.

Той се вгледа замислено в телефона. Значи Джен и Хендрикс се бяха затворили в изоставена складова база в този забутан пущинак. Като се оставеше настрани цялата странност на този факт, как бяха успели да влязат и да заключат портата зад себе си? Той тъкмо се канеше да обходи периметъра в търсене на втори вход, когато установи, че бодливата тел беше разрязана на петнайсетина метра от главната врата, но това беше трудно забележимо от пътя.

Тръгна покрай стената, като прекарваше длан по гладката й повърхност. На теория пролуката беше достатъчна един човек да мине през нея, но върхът на стената беше на три метра височина и дори на опитен катерач щеше да му е нужно да се залови за нещо. Щеше да му трябва… стълба.

Нещо жълто в шубраците привлече погледа му. Изтича да погледне и само по чист късмет не ритна липсващото парче бодлива тел. Видя го в последната секунда, подобно на змия във високата трева, опасно остро, и се наложи да изпълни тромав пирует, за да го избегне. Изгуби равновесие, направи няколко крачки назад, токът на обувката му се закачи в нещо твърдо и той падна тежко по гръб.

Лежа така, докато рязката болка отмина, после се надигна до седнало положение и се взря в чисто новата стълба с плъзгащи се секции, в която се беше спънал.

Ама какво ставаше тук?

Все още разсъждаваше над този въпрос, когато отвътре през стената беше прехвърлено въже. Увисна на трийсет сантиметра от земята, като се полюляваше напред-назад. Гибсън остана глупаво втренчен в него за момент. После се надигна и едва успя да се скрие зад едно дърво, преди Джен да преметне крак през върха на стената и да се спусне по въжето на земята. Тя извика, че е долу, и въжето изчезна обратно зад стената.

Той я наблюдаваше как отключва катинара и отваря портата. Хендрикс изкара черокито навън. Отзад то беше празно, което означаваше, че са разтоварили оборудването вътре. Гибсън се запита какво бе имало в останалите сакове. И къде бе ходил Хендрикс, докато той бе зает да съставя програмата за библиотеката.

Джен отново заключи портата и Гибсън за втори път този ден ги видя да потеглят. Поколеба се дали да не се прехвърли през стената и да огледа, но можеше да му отнеме цяла седмица да открие къде точно се бяха настанили. По-добре беше да се движи зад тях и да види къде ще отидат. Той хукна към колата.