Матю Фицсимънс
Приятел и враг (11)

11

През следващите две седмици вирусът на WR8TH се придържаше към рутината си — събуждаше се в девет сутринта и систематично източваше базата данни на „Консултантска група «Абе»“. В това отношение беше образцов служител. Не ползваше обедна почивка и никога не отсъстваше по болест.

След като беше изучил кода, Гибсън знаеше, че вирусът може да бъде командван дистанционно и да му се дава нова порция инструкции. Иначе просто неотклонно би продължил изпълнението на настоящата си задача до безкрайност. Ала дотук нямаше пробив. Или WR8TH не следеше достатъчно зорко промените в регистрите на „Консултантска група «Абе»“, за да забележи новите документи на ФБР, или беше твърде умен, за да се подлъже.

Капанът е добър, даваше си кураж Гибсън. През последните две седмици всяка сутрин качваше още файлове на ФБР. Идеята беше да се представи като текущ проект на компанията да прехвърли хартиените си документи на дигитален запис.

— Хайде — шепнеше Гибсън на монитора си. — Измъкнал си се безнаказано. По-умен си от нас. Ние сме едни лапнишарани. Възползвай се. Така и няма да се усетим.

Когато взирането в монитора взе да му омръзва, Гибсън се залови да преглежда кашоните със събрани данни. Любопитството го насочи към дебела папка с етикет „Том Б.“. Тайнственото гадже, което така и не се беше идентифицирало. Папката съдържаше стъписващо количество информация като за следа, не довела доникъде. И не беше учудващо предвид това с колко малко разполагаше ФБР, за да продължи напред. Освен име разполагаха само с неясно физическо описание, сглобено от откъслечните спомени на колегите тийнейджъри на Сюзан от басейна: мургав, с набита фигура, гъста кестенява коса, яркосини очи. Нямаше дори приблизителна възраст, само общо впечатление, че Том бил „по-голям“, което отваряше обезпокоително широк обхват от вероятности.

Бяха ли WR8TH и Том Б. една и съща личност? Ако не бяха, то защо тогава Том Б. така и не бе открит от властите? Ако бяха, възможно ли бе Мечето, каквато я познаваше Гибсън, да нарича педофил от интернет свое гадже и да пази любовните му писма? Да избяга с него? Не намираше никаква логика.

Гибсън прелисти останалото в папката и я върна на мястото й. Човек не би могъл да схване истинската природа на криминалното разследване, докато не погледнеше към този истински Еверест от книжа. Преглеждането им действаше не по-малко вцепеняващо на съзнанието му, отколкото взирането в упорито непроменящия се екран на компютъра.

Тъкмо се канеше да спре, когато се натъкна на кашон с надпис „Семейни материали“. Вътре имаше компактдискове със снимки от училищни и семейни празници и събития, всичките грижливо описани с дата и място. Той прекара часове в напразно издирване на снимката, на която, седнал на кресло, четеше на Сюзан. Нямаше я никъде. Погледът му бе привлечен от диск с надпис „Денят на загиналите във войните, 1998 г.“. Не можеше да си спомни конкретно 1998 г., но от любопитство пъхна диска в лаптопа си. Нямаше никакви снимки на Дюк и се надяваше да намери поне няколко, за да ги покаже на Ели. Един ден щеше да се наложи да й разкаже за дядо й.

Дискът се оказа златна мина. Дюк го имаше на всяка трета снимка. Уви, на повечето беше и Ломбард с неговата притворна и самодоволна лисича усмивка. Гибсън откри няколко снимки, на които би могъл да го изреже, и ги прехвърли на харддиска си. Ала за по-голяма сигурност отново прегледа останалите дискове. Упорството му беше възнаградено със снимка, на която Дюк бе уловен, какъвто Гибсън би искал да го помни — на задната веранда в Памсрест с бира в ръка и усмивка на лицето, взел думата и очевидно разправящ разкрасена политическа история. Аудиторията му го слушаше, погълната от сладкодумието му.

Гибсън дълго гледа снимката. Баща му му липсваше. Липсваше му възможността да може да мисли за Дюк без горчивина, без умът му мигом да прескача към онзи прокълнат сутерен, в който Дюк доброволно бе напуснал живота си и сина си. По-лесно му беше, когато можеше да хвърля вината върху Ломбард. Когато още мислеше, че Ломбард е предал Дюк, а не обратното. Уви, Дюк Вон беше чисто и просто престъпник и вместо да се изправи пред последствията, бе слязъл в сутерена. Животът си беше негов, правото да го контролира — също, и Дюк бе взел решението с мисъл единствено за себе си. Това беше истината и нямаше какво друго да се каже.

Гибсън бе хранил сляпо доверие в Дюк и след смъртта му бе изпаднал в състояние на свободно падане. Усещането беше ужасно и той искаше то да престане. Имаше стара шега по този повод — не падането те убива, а рязкото спиране. Но малцина щастливци все пак оцеляваха след удара, нали? Гибсън беше готов да поеме риска и да срещне твърдата земя. Всичко бе по-добро от тази поредица прибързани и необмислени решения, които бе взел по време на скоростното си потъване надолу. След края на брака му имаше дни, когато на Гибсън му се струваше, че разбира избора на Дюк. Разбира, не че прощава. Не можеше да си представи да причини това на дъщеря си. На което и да било дете.

Насили се да затвори файла със снимките, но първо го копира. За по-добри дни… ако изобщо някога настъпеха такива. Тъкмо се канеше да извади диска, когато зърна малък колкото нокът на палец образ. И си спомни нещо. Отвори го и видя себе си на снимката: надали беше на повече от десет години, стоеше пред някакъв фонтан и в протегнатата си към камерата ръка държеше жаба. Сякаш беше радиоактивна.

Застанала до Гибсън, буквално залепена за него, беше Мечето. Носеше бански с увиснало дъно, който не й беше по мярка, а косата й беше в пълен безпорядък. Гледаше жабата, сякаш беше лъв, укротен от него. Съвсем беше забравил за случката с проклетата жаба. Преследваха я цял следобед. Накрая я приклещиха до стария кладенец. Той я подгони, а Мечето неуспешно се опитваше да го насочва с жестове от безопасно разстояние.

След като я хванаха, осъзнаха, че гоненето й е било далеч по-забавно. Жабата също беше съгласна и за да затвърди тази истина, се изпика върху него. Фотографът на семейство Ломбард ги зърна и настоя да се увековечат на снимка с трофея си. Задържаха жабата, колкото да се снимат с нея пред фонтана, а после я пуснаха на свобода. Мечето стъпи на ръба на кладенеца и маха с ръка, докато жабата изчезна в храсталака.

Споменът го накара да се усмихне. Беше един от редките случаи, когато Мечето беше изоставила книгите си и се бе отправила на действително приключение. Колко далечен беше този образ от тийнейджърката със загадъчното гадже. От умореното момиче с бейзболна шапка, намиращо се толкова далече от дома. По дяволите, та тя дори не беше фен на бейзбола…

Гибсън замръзна. Тази шапка… Нещо в шапката на „Филис“ го тормозеше, но не можеше да определи какво точно.

Направи копие на снимката с жабата, преди да извади диска. Господи, колко му липсваше това малко момиче. Неговото Мече. Тя беше единственото, останало от детството му, което той обичаше безрезервно — всичко друго беше опетнено в паметта му. А някой я беше отвлякъл.

Гибсън почука на отворената врата, Джордж вдигна глава и му направи знак да влезе.

— Гибсън, какво те води насам?

— Ще го преследваш ли?

— Кого?

— WR8TH. Ако ъплоудне моя вирус. Няма да отидеш право във ФБР, нали? Ще го погнеш сам.

Очите на Абе се насочиха към все още отворената врата на кабинета. Гибсън прие това като „да“.

— Искам да участвам.

— Гибсън…

— Имам нужда.

— Би ли затворил вратата? — помоли Джордж. — Моля те, повярвай ми, изпитвам голям респект към работата, която свърши, и никога не бих поставил под съмнение лоялността ти към Сюзан. Но те наех да ни помогнеш да открием WR8TH. Толкова. В оперативната работа ще си пречка.

— Пречка?

— Джен и Дан имат общо над трийсет години опит.

— Бях в морската пехота. Никаква пречка няма да бъда.

— Наясно съм с военния ти стаж. Но ако се стигне толкова далече, Джен и Дан ще се заемат.

— Не.

— Не? — Джордж изглеждаше искрено смаян.

— Имаш нужда от мен.

— Аз имам нужда от теб?

— Да, точно така.

Абе го изгледа продължително и остави писалката си.

— Добре. Убеди ме, ако можеш.

— Сериозно ли? — Не беше очаквал да се стигне дотам.

Абе се засмя.

— Да, сериозен съм. Да допуснем, че извадим късмет и вирусът ти ни даде следа към WR8TH. Убеди ме защо трябва да пратя човек без опит.

— Просто е. Трябва ти човек с познания за компютрите. Кого ще пратиш? Майк Рилинг? Аз може да нямам оперативен опит, но в сравнение с него съм Джейсън Борн.

— Не се ли предполага, че вирусът ти ще ни даде местоположението му?

— Ще ни даде някакво местоположение. И, да, той може да е достатъчно дързък да рискува с домашния си компютър, но се съмнявам. С оглед на видяното дотук, залагам, че е адски предпазлив. Като нищо краде безжичен интернет от някого. Ами ако следата отведе Джен и Хендрикс в кафе с безплатен уайфай? Ще знаят ли какво да правят тогава? Слушай, WR8TH не е личност, това е фикция на интернет. Ако искаш да откриеш човека зад WR8TH, ти е нужна фикция, която да мисли като него. Това е моят свят, Джордж. Пусни ме да отида с тях.

Абе се облегна на стола си. Седя така няколко минути и най-накрая заговори:

— Нека идеята отлежи у мен няколко дни и ще я обсъдя с хората си. Съгласен ли си?

— Съгласен.

— И ако отговорът все така е „не“, ще уважиш ли моето решение?

— Ще се пробвам.