Матю Фицсимънс
Приятел и враг (47)

47

Тинзли седеше свит в банята. От дълго време беше там. Мълчалив и неподвижен. Със затворени очи. Слушаше какво става в съседната стая.

След прекъснатата операция в Шарлотсвил му бе струвало известни усилия да ги открие. Не бяха глупави. Щом усетиха, че са следени, отлично прикриха следите си. Чак в Атланта той успя да улови отново миризмата.

Калиста Доплес беше крайно недоволна. Разбираемо. Схватката в къщата край езерото беше лошо свършена работа. Тинзли бе съгласен с нея от цялото си сърце. Естествено, тя имаше правото да вкара втори екип, но след като не бе сметнала за нужно да го посвети в плановете си, не можеше да го държи отговорен, че застъпването бе довело до неизбежно объркване.

Тя не виждаше нещата така.

Тинзли се замисли дали да не се оттегли и при други обстоятелства вероятно би направил тъкмо това. Но тя беше стар клиент и не беше в негов интерес да я превръща в свой враг. На всичкото отгоре нещо го притегляше към тези тримата. Усещане за историческа значимост. За недовършена работа. Беше влязъл в този сюжет преди повече от десет години. Изпитваше неочаквана близост със сина на Дюк Вон и бе важно да съпроводи младежа до самия му край.

Глухото щракване на ключа за електричеството привлече вниманието му. Тананикане ли беше това? Пеене? От телевизора ли беше? Тръбите зашумяха, застенаха и през отвора на климатика се разнесе съскането на душа. Тинзли чакаше. Съскането се промени, падна към по-нисък регистър — вода върху кожа, не върху плочки. Време беше.

Тинзли излезе от стаята си и огледа паркинга. Джен Чарлс и синът на Дюк Вон бяха заминали, оставили бяха само вкиснатия мъж. Щеше да се справи с него сега.

Тинзли извървя осемте крачки до съседната врата и коленичи пред нея, все едно си връзваше обувката. Беше евтин мотел с евтини ключалки — тази можеше да я отвори с пръчка от близалка. Влезе в стаята и извади пистолета си. Стига толкова прекъсвания. Два пъти бе пропуснал и макар във всеки от случаите да бе имало смекчаващи вината обстоятелства, не му се бе отразило добре. Естественият ход на нещата бе отклонен. И като заприщена с бент река Тинзли чувстваше болезнена нужда да внесе корекция.

С изключение на светлината от телевизора стаята беше тъмна. Леглата бяха разхвърляни, вратата към банята — отворена. Пеенето или тананикането беше престанало. Тинзли прекоси стаята, като се ослушваше за каквато и да било промяна. Опря гръб в стената на късия коридор пред банята. Хрумна му, едва ли не твърде късно, че шумът беше някак различен. Вода върху плочки.

Тинзли вдигна ръце нагоре и успя да отклони железния лост от главата си. Болка прониза китките му, но лостът все пак успя да одраска темето му. Усети пареща болка. Тинзли се наклони встрани, за да се защити по-добре от следващия удар. Трудно се замахва с лост в тесния коридор. Би трябвало да има време да възстанови равновесието на силите. Уви, на противника му му бе хрумнала същата мисъл. Лостът дрънна в пода и в основата на носа на Тинзли се стовари юмрук. Носът му едва бе започнал да заздравява след Пенсилвания и ето че бе отново смазан. Усети вкуса на кръв, докато падаше.

Вкиснатият го прикова към пода с няколко добре премерени удара. Тинзли оцени тяхната сила, съчетана с прецизност. Подобна комбинация се постига трудно. Ударите извъртяха Тинзли настрани и той усети как между лопатките му се заби коляно, около китките му щракнаха белезници. Собственият му пистолет направи полукръг и бе опрян в слепоочието му.

— Не си чак толкова печен, когато някой знае, че идваш, и те очаква. За кого работиш?

Тинзли запази мълчание.

— Нали разбираш, че си мъртъв, ако не узная каквото искам? — обясни вкиснатият. — Може би се придържаш към някакъв свой правилник за чест, който те задължава да защитаваш клиентите си. Не че ме засяга, но мислил ли си дали добрата репутация носи полза на мъртвец?

Тинзли примигна през кръвта.

— Какъв правилник?

— Последен шанс. Кой те нае? Бенджамин Ломбард ли?

— Кой?

— Къде е Джордж Абе?

— Кой?

— Добре, както щеш — отсече Хендрикс.

Завлече го в банята. Тинзли разбираше. Плочки се почистваха по-лесно.

— Ще ти задам няколко въпроса. Не харесам ли отговорите, отиваш във ваната. И не за къпане. Ясно ли е?

— За да поеме ваната кръвта, когато ме застреляш.

— Именно.

— Дръпни завесата. Така ще спреш пръските.

— Какъв си ти?

— Твой приятел.

Хендрикс изсумтя.

— Мой приятел? Всичките си приятели ли убиваш?

— Тогава не бяхме приятели. Сега нещата се промениха. Ти си в позиция да ме пуснеш да си ида. Така че бих искал да сме приятели. В замяна ще ти направя услуга. Като приятел на приятел.

— Голям оптимист си, да знаеш. — Хендрикс дръпна Тинзли до седнало положение. — Услугата включва ли да ме осведомиш за кого работиш?

— Не, услугата включва да ти дам оръжието и гилзите, доказващи, че ти си убил Кърби Тейт.

Вкиснатият приседна на тоалетната чиния с пистолет, насочен към гърдите на Тинзли.

— Къде са те?

— В багажника на една кола. Ако ме убиеш, до дни автомобилът ще бъде намерен. Полицията ще открие твоя пистолет в багажника. С твоите отпечатъци. Други инкриминиращи предмети — обясни Тинзли. — Или пък можем да се разходим до там като приятели и аз да ти ги дам. И всеки да си замине по пътя.

— Ами трупът? — осведоми се Хендрикс.

— Него не прибрах — отвърна Тинзли. — Но имам джипиес координатите на мястото, където е скрит.

— И ще оставиш мен и сътрудниците ми на мира?

— Да.

Хендрикс го гледа дълго време.

— И тъй — подкани го Тинзли. — Приятели ли сме?