Матю Фицсимънс
Приятел и враг (20)

20

Рано сутринта в петък Джен събуди безцеремонно Гибсън, като светна лампата и запляска с ръце като фитнес инструктор. Той беше съвсем сигурен, че бе заключил вратата си.

— Пет и двайсет и осем е — обяви Джен.

Тя остави вратата отворена зад себе си и излезе. Минута по-късно се появи Хендрикс и сложи голямо кафе върху масичката.

— Добро утро, слънчице. Проверка на оборудването след шейсет минути, а после тя иска да преговорим оперативния план.

Двайсет минути по-късно мотелската стая на Гибсън приличаше на команден център. Матракът беше вдигнат и подпрян на стената, а върху рамката в полукръг бяха подредени лаптопи, монитори и клавиатури. Черни и сиви кабели свързваха всичко в едно, жълти листчета, лепнати на мониторите и клавиатурите му помагаха да се ориентира. На един комплект екрани камерите на Хендрикс, ъпдейтващи се на всеки три секунди, показваха застинали образи на улиците, заобикалящи библиотеката. На друг програмата, инсталирана така любезно от Маргарет Милър, поднасяше изобилие от информация за логнати в интернет компютри.

Програмата на Гибсън не бе с изключителна сложност, но беше крайно ефективна и разчиташе на безжичния интернет да свърши повечето работа.

В един компютър има безброй портове. И всички те разчитат на защитата да им каже на кого да се доверят, когато потропат потребители. Защитната стена е просто едрият намусен пазач на входа, отпращащ всеки, който не е във ВИП списъка. Всичко върви гладко, докато собственикът на клуба, потребителят, не съобщи на пазача да пусне ползвател с ВИП статут. На практика му поръчва да вдигне плюшеното въже и да го пусне в клуба, без да задава въпроси. Това се случва, когато потребителят отвори уебстраница, кликне върху линк в имейл или пусне в действие програма. Или пък като се присъедини към уайфай мрежа.

За да може потребител да ползва уайфай, пазачът трябва да му се довери и да му отвори порт. Щом веднъж бъде установено доверие, всичко, пращано от потребителя, също се ползва с такова.

Програмата на Гибсън щеше да му даде възможност да броди незасечен и да събира информация от повечето компютри, логнати в безжичния интернет на библиотеката. В зависимост от индивидуалните защитни настройки щеше да е в състояние да събере имена, адреси, контакти, номера на мобилни телефони, на кредитни карти и изходящи айпи адреси само за секунди.

В добавка чрез използване на уайфай точките на достъп, пръснати из библиотеката, можеше в известна степен да триангулира местоположението на потребителите. Можеше да каже с един поглед колко потребители имаше на всеки етаж на библиотеката, колко в парка, разположен на запад, и налични ли бяха такива на съседните улици в рамките на обхвата.

Тъкмо когато тръгваше за брифинга на Джен в шест и трийсет, един от мониторите му светна предупредително. Показваше самотно логване, идващо от парка. На друг монитор веднага започнаха да текат лични данни от устройството: Лиса Дейвис… код на населеното място 814… домашен адрес… адрес на месторабота… имейл… контакти… история на уеб браузъра. Той се усмихна и погледна към мониторите, показващи образи от камерите в парка. Нямаше никой с лаптоп; единственият човек там беше бременна жена, която буташе детска количка.

Вероятно смартфонът й се бе свързал автоматично с мрежата на библиотеката. За да е сигурен, той набра номера й и наблюдаваше на монитора с камерата как тя извади телефона си. Като видя, че й звънят от непознат номер, препрати обаждането директно на гласова поща.

Очевидно пешеходец на границата се свърза с мрежата за няколко секунди, преди да излезе от обхват. Появи се мигване на картата на Гибсън и почти незабавно изчезна.

Той се намръщи. Смартфоните щяха да затруднят следенето. Беше очевидно и той се наруга, задето не го беше предвидил. Радваше се, че Джен и Хендрикс не бяха наблизо, за да му натрият носа.

Обмисли вариантите пред себе си, после направи корекции в програмата си, като филтрира трафика на смартфони в поддиректория. Той не търсеше телефон, но щеше да събере данните и да ги провери по-късно. Ако се стигнеше дотам. Пръстите му затанцуваха върху клавишите. Пишеше със скорост почти осемдесет думи в минута — дете на новото време. Натисна бутона за обновяване и видя как маркировката на мобилния телефон в парка изчезна. Това малко щеше да избистри нещата.

Но само малко. Гражданите на Съмърсет очевидно бяха решили да се порадват на нетипичното за сезона захлаждане. След седмици наред жега температура под двайсет и пет градуса беше като божи дар. По обед центърът на Съмърсет нямаше нищо общо с призрачния град, посрещнал ги в неделя. Паркът край библиотеката гъмжеше от майки с малки деца, работници в обедна почивка и хора, излезли да се порадват на мекото слънце. Група ученички бяха прострели плажни кърпи на тревата и се печаха, което на свой ред беше докарало наблизо момчета, свалили фланелките си и играещи на фризби. Камион за сладолед беше спрял на ъгъла и въртеше оживена търговия. С напредването на следобеда тълпите не оредяха, а напротив, станаха по-многобройни.

— Как напредваме? — прозвуча гласът на Джен в слушалката.

Погледът му се насочи към камерата, наблюдаваща парка. Джен седеше сама на пейка с добър изглед към терена. На снимката на работния си формуляр беше с делови костюм и пусната коса. Днес беше със спортно облекло, косата й бе опъната в конска опашка, носеше бейзболна шапка и големи слънчеви очила, които скриваха лицето й. Отпиваше вода от бутилка като човек, който си почива след тичане. Предвид елегантните костюми, в които я бе виждал винаги, беше приемал Джен като онези вманиачени по фитнеса жени, чиято цел бяха ръце като солетки и облекло размер двойка. Но сега беше с тениска и шорти и той осъзна колко е грешал. Джен имаше атлетично тяло в идеална форма и той знаеше, че тази форма има практическа цел. Изваяните й рамене и бедра намекваха за скрита смъртоносна сила.

— Харесва ми каквото виждам — заяви той.

Тя погледна към камерата, но той не можа да различи изражението й зад тъмните очила и шапката на „Стийлърс“.

— Дано говориш за времето — промърмори тя.

— Че за какво друго?

— Аха. Хендрикс, статус?

Хендрикс седеше в черокито на една пресечка разстояние от библиотеката, където имаше добър поглед върху улицата пред нея в двете посоки.

— Има трафик на пешеходци към библиотеката и парка, но не и много хора, излизащи от нея. Преброих вътре петима, може би шестима, отговарящи на нашия профил. Има още седем, които не се вместват в профила.

— Аз имам шестима в парка. Гибсън, пропускаме ли някого?

— Не, отговаря на наблюдаваното от мен. Компютърният трафик е постоянен и не виждам нищо съмнително в периметъра.

— Всичко спокойно ли е в офиса? — попита тя.

За беда, беше твърде спокойно. Екранът с входящия и изходящия трафик в мрежата на КГА не показваше нищо извън обичайното. Колкото и да се взираше, като че напук нищо извънредно не се случваше. Това го накара да се разтревожи, че може би са се издали, без да разберат.

Нима чакаха някой, който никога нямаше да се покаже и вече беше на хиляди километри далече? Или просто си бе дал почивка за седмицата? Гибсън се опита да си представи как непознатият чака до следващия петък, за да разбере. После до по-следващия и до по-следващия. Хендрикс беше споменал, че най-продължителната му засада е траяла седем седмици. Гибсън се молеше да не остават тук толкова дълго.

— Гибсън, всичко наред ли е в офиса? — попита отново Джен.

— Дотук нищо.

— Добре, сега той е на ход.

Макар да се фокусираха върху мъжете, отговарящи на създадения от ФБР профил, камерите им улавят образи на всички в радиус сто метра от библиотеката. Джен му бе обяснила подхода по време на брифинга същата сутрин. Тази жена много държеше на качествения брифинг.

— По всяка вероятност профилът е точен. Един профил не се основава на предчувствия, той е статистика. А цифрите говорят, че отвлеклият Сюзан е бял мъж, понастоящем над четирийсет или малко над петдесетгодишен.

— Но… — подкани я той, предусетил, че се задава „но“.

— Но винаги е налице вероятността извършителят да не отговаря на описанието. Може да е жена, опитваща се да замести свое изгубено дете, или по-млад, или по-стар мъж. Цветнокож, излязъл извън пределите на етническата си група. Терорист или друг вид политически мотивиран похитител. Истината е, че ФБР няма начин да елиминира някоя от тези възможности, а същото важи и за нас.

— Така че да вярваме на статистиката, но да си вържем гащите?

— Именно.

Той прекара следобеда в стаята си. Разглеждаше записите от камерите за ясни кадри на лица, които отделяше и сравняваше с наличната информация от компютрите, логнати в безжичния интернет. На всеки час препращаше нови снимки и лични данни до КГА, но не директно.

От страх, че WR8TH е компрометирал корпоративните сървъри, Гибсън и Майк Рилинг бяха пуснали в действие независими сървъри, които да получават цялата комуникация и всички данни, свързани със случая. Рилинг прекарваше снимките през софтуер за лицево разпознаване, свързан с федерални и щатски бази данни. Общо взето, свързваха лица с имена и се надяваха да попаднат на някой с криминално досие. В идеалния случай този някой можеше да е в националния регистър на извършилите сексуални престъпления.

Гибсън си беше пуснал телевизора без звук и след като вече три пъти изгледа едни и същи репортажи по спортния канал, превключи на новините. Бенджамин Ломбард продължаваше борбата с губернатор Флеминг. Ломбард беше наел нов стратег и се представяше учудващо силно в Калифорния, родния щат на Флеминг. Анализаторите обсъждаха плюсовете и минусите на тази нова, по-агресивна стратегия. Вицепрезидентът бе на обиколка из Нова Англия и тази сутрин изнасяше реч в Бостън. Очакваше се голямо присъствие.

Гибсън се питаше какво би се случило, ако откриеха Сюзан. Как щеше да повлияе това на кампанията на Ломбард? Американците душа даваха за вълнуваща история и картината на отново събралото се семейство вероятно щеше да е неустоима. Щеше ли това да изстреля Ломбард на върха? Не беше сигурен, че ще преживее иронията да се окаже спасител на Бенджамин Ломбард.

— Имам нужда от кафе — промърмори Хендрикс. — Никой да не ми говори, освен ако не види човек с надпис на тениската „Аз отвлякох Сюзан Ломбард“, чухте ли?

Пет минути по-късно се появи не чак тениска с въпросния надпис, но високият болезнено слаб мъж с прегърбена стойка и кожа сякаш от накапала свещ определено привличаше внимание. Восъчния човек седна до една от масите за пикник, свали раницата си и я сложи отгоре. После се втренчи в децата, играещи край фонтана като някой турист, избиращ си омар от аквариум. Определено имаше нещо сбъркано в него.

— Виждаш ли го този? — попита Гибсън.

— Да, държа го под око. Тръпки ме побиват дори от разстояние. Има ли лаптоп? — попита Джен.

— Не. Седи там като жив плакат на борците за легализиране на педофилията.

Като по команда Восъчния човек разкопча ципа на раницата си и извади отвътре сребрист лаптоп.

— Я, той работел по поръчка — съобщи Гибсън. — Искаш лаптоп, ето ти го. Дали няма да ми пусне сега нещо на „Рейдиохед“?

Восъчния човек започна да пише на клавиатурата и Гибсън видя включването на устройство към безжичния интернет. След няколко мига програмата му започна да дърпа основна информация от системния регистър на лаптопа.

— Какво научи, Гибсън? — попита Джен.

— Запознай се с Джеймс Макартър Брадли. Имам домашния му адрес и номера на мобилния му телефон.

— Добре. Прати ги заедно с негова снимка във Вашингтон — поръча тя. — Да видим дали господин Брадли има криминално досие.

Наблюдаваха напрегнато Брадли в продължение на десет минути, като безмълвно го подканяха да стори нещо. Периодично Восъчния човек спираше да пише, хвърляше поглед към децата на тревата и облизваше устни.

— Какво прави той? — попита Хендрикс.

— Освен че ме изприщва ли? Нищо особено — отвърна Джен.

— И аз го потвърждавам.

— Гадното му излъчване си остава негов проблем, ако не осъществи достъп до КГА — заяви Хендрикс.

— Ще ми се да имах добри новини, но тук няма нищо ново — обади се Гибсън.

Восъчния човек рязко затвори лаптопа си, пъхна го в раницата и тръгна забързано към улицата.

— Къде хукна той, по дяволите? — попита Джен.

— Да не го подплашихме?

— Едва ли — отвърна тя. — Хендрикс, той ще завие зад ъгъла към теб след три, две, една…

Хендрикс изръмжа утвърдително.

— Виждам го. А, да, сега те разбирам. Не изглежда добряк. Влиза в нов модел форд. Пали. Иии… няма го вече.

— По дяволите — промърмори Джен.

— Записах модела на колата и регистрационния номер — каза Хендрикс. — Но ако това е нашият човек, ни е усетил.

— А ако не е? — попита Гибсън.

— Тогава бърза за някъде.

— Ще го проследим ли?

— Не — намеси се Джен. — Сега нищо не можем да направим. Ще продължим с идеята, че той не е нашият човек. Имаме достатъчно данни да го проследим по-късно, ако се наложи.

И така, тримата се установиха в състояние на професионално чакане за напреднали, иначе известно в занаята като убийствена скука. Към четири часа паркът още беше многолюден, но твърде статичен. Трийсет минути не се появи нов потребител. Гибсън следеше четиринайсет, вече логнати в него. Девет отвън и петима вътре. Вън имаше четирима с таблети или електронни книги — две бели жени, бял мъж на около двайсет и пет години и белокос афроамериканец. Оставаха петима с лаптопи от двата пола и различна етническа принадлежност, но само трима представляваха интерес.

Първият беше як бял мъж, малко под четирийсет. Компютърът го идентифицираше като Кърби Тейт. Безличното му лице дребнееше в сравнение с огромните плещи и гръден кош и той изглеждаше, сякаш някой беше лепнал чрез фотошоп детска физиономия на мъжко тяло. Резултатът никак не беше красив, но на него ефектът явно му харесваше, защото носеше впити шорти каки и няколко размера по-малка тениска без ръкави. Гибсън познаваше този тип, служил беше с такива — биха носили тениска без ръкави и при зимна буря.

Тейт седна до маса за пикник близо до фонтана и разпредели времето си между напрегнато взиране в екрана и също толкова напрегнато взиране в момичетата, изтегнати върху плажните им кърпи. Тъмните му очила не можеха да маскират захласнатото изражение, с което следеше движенията им.

Вторият беше мъж от латиноамерикански произход към средата на четирийсетте, Даниъл Еспиноса. Оплешивяващ, прошарен по слепоочията, на подходящата възраст, само че педофилите проявяваха тенденция да ловуват в собствената си етническа група. Това не го елиминираше, но не го и слагаше начело в списъка. Имаше дружелюбно, открито лице и бъбреше с двойката, седнала на неговата маса.

Третият беше Лорънс Кени. Беше малко над петдесетте и изглеждаше, сякаш бе купил идеално изгладения си панталон, пуловерчето без ръкави и зализаната си прическа с преметнат през темето кичур от един и същ универсален магазин за задръстеняци. Беше типичният кротък счетоводител, надвесен над лаптопа си, но нещо в него смущаваше Гибсън. Не можеше да определи защо. Може би заради това как счетоводителят седеше сред хора, но осезаемо се усещаше, че е далече от тях. Жена с бебешка количка мина съвсем близо до него и счетоводителят се напрегна. Проследи я с фиксиран поглед, от който косъмчетата по ръцете на Гибсън настръхнаха. Дали полазването на тръпки се броеше за валидна улика в Пенсилвания?

Надяваше се Рилинг да може да съпостави имената с лица и да пусне проверки на всички тях. Дотогава трябваше да разчитат на старомодната си интуиция.

Джен и Хендрикс започнаха да обсъждат в подробности техния набор от обекти. Докато ги слушаше, на Гибсън му станаха ясни две неща. Първо, те знаеха за какво говорят. Второ, той не знаеше и скоро спря да следи разговора им. Познанията му за сексуалните престъпници идваха основно от „Мълчанието на агнетата“ и романите на Патриша Корнуел. Той разбираше от компютри и от хора, работещи с тях. Чудеше се дали техниките за профилиране на убийци и изнасилвачи бяха приложими и за хакерите.

Беше склонен да заложи на счетоводителя. Съставянето на вируса беше чисто, прецизно, с внимание към детайлите. Поне на базата на облеклото счетоводителят бе най-подходящият кандидат. Само че имаше много програмисти, които бяха мърлячи. Гибсън реши, че тези разсъждения не са му по силите, и се върна към работата си да преглежда снимките от шофьорските книжки, които Майк Рилинг му беше изпратил от Вашингтон.

Някъде към пет и половина Гибсън не беше заспал, но не беше и съвсем буден. Седеше по турски на пода, подпрял брадичка върху опакото на дланите си и се взираше в монитора, показващ данни от сървъра на КГА. Сякаш чакаше да се качи на непрестанно отлаган полет. Затова реагира бавно, когато телефонът завибрира на пода между краката му. На третия сигнал погледна екрана, видя съобщението и мигом насочи очи към монитора. Разтърси го мощен приток на адреналин. Беше изникнала червена лента. Вирусът на сървърите на КГА получаваше нови инструкции.

— Някой от вас получи ли есемес току-що? — попита Хендрикс.

— Да, получих го. Гибсън, какво става? — Гласът на Джен беше напрегнат, възбудата се смесваше с глада на хищник.

— Вирусът е активен. WR8TH контактува с него.

— От библиотеката ли? — попита Джен.

— Една секунда — отвърна той и сканира списъка на изходящия от библиотеката интернет трафик.

Хайде, моля ти се. Хайде. Той прекара пръст надолу по екрана. И ето че го откри. Някой, ползващ безжичния интернет на библиотеката, комуникираше със сървъра на рекламата, който беше анонимната релейна станция на вируса. Беше невероятно съвпадение и можеше да означава само едно.

— Гадината е тук — каза най-вече на себе си той, но беше оставил отворена гласовата връзка и реакцията дойде незабавно.

— Къде? — настоя да узнае Джен.

— Той е отвън. В парка е — отвърна Гибсън.

Погледна към видеозахранването от парка. Техният човек беше там. Похитителят и най-вероятно убиец на Сюзан Ломбард седеше пред очите им и се припичаше на слънце.

— Кой от всичките е? — попита Джен.

Той съпостави айпи адреса с бележките си и откри снимката от шофьорската книжка. От името отново премести поглед към монитора и зърна техния човек.

— Спипах те — ухили се Гибсън.