Матю Фицсимънс
Приятел и враг (46)

46

Гибсън влезе в апартамента, притаил дъх. Ако беше засада, то тя щеше да е тъкмо тук. Но съдбата бе милостива и Грейс Ломбард стоеше сама до прозореца.

Яркото слънце на Атланта осветяваше русата й коса, падаща на вълни до раменете. Наистина изглеждаше точно както той я помнеше. Дребна и при всяка възможност избягваща официалното облекло, и сега беше с джинси и карирана риза — сякаш слязла от верандата на старата къща в Памсрест. Прищя му се да я прегърне, но Грейс Ломбард не направи нито крачка към него. Повече от ясно бе, че прегръдка не се предвиждаше.

— Здравей, Гибсън.

— Госпожо Ломбард. Радвам се да ви видя.

— Госпожо Ломбард — повтори тя. — Винаги си бил толкова учтиво момче.

— Благодаря ви, че ме приехте. Знам, че подложих способността ви да повярвате на изпитание.

— И още как — отвърна тя. — Надявам се, че съм взела правилното решение. — Тя го покани с жест да седне, но остана до прозореца. Очите й се спряха на пресния белег върху шията му и тя го погледна въпросително. — Как си?

Той й даде възможно най-сбитата версия за живота си и завърши с Ели.

— Имам дъщеря. На шест години е.

— На шест? — промълви тя. — Уверена съм, че умееш отлично да се разбираш с едно момиченце.

Думите й му се сториха окуражаващи и той й показа снимка на Ели от зоологическата градина. Грейс се приближи, взе я и седна на близкото кресло.

— Изглежда лудетина. — Бледа усмивка се появи на устните й.

— Слабо казано. Да я видите само как играе футбол.

— Добра ли е? — Тя му върна снимката.

— Не, ужасна е, но това въобще не я кара да се укроти.

Грейс се засмя и млъкна. Той смени тактиката.

— Искам да ви благодаря за писмото.

— Писмо?

— Писмото, което ми написахте, когато постъпих в морската пехота.

— А, да, разбира се. Видя ми се нужно.

— За мен означаваше много. Помогна ми. Имах намерение да ви отговоря, но беше трудно време.

— За всички беше трудно. Не си го спомням с хубаво. Но ти си добре дошъл, Гибсън. С баща ти бяхте много специални за моето семейство.

Бяхте — минало време. Нямаше озлобление в тези думи. Просто излагане на факт.

— Благодаря ви.

— Особено за Сюзан. Тя беше съкрушена от случилото се тогава. Баща ти. Твоите… трудности — завърши тя дипломатично.

— Съжалявам, че не бях тук до нея. Трябваше да бъда. Тя заслужаваше подкрепа.

Грейс видимо се напрегна. Не бе подбрал добре думите си, прозвучаха като обвинение. Внимавай сега, каза си той, не ти се полага втори опит.

— И ето те тук — каза тя. — Вероятно трябва да обясниш за снимката. Откъде я имаш?

— Може би е най-добре да започна отначало.

— Имаш пълното ми внимание.

Гибсън заговори. Разказа й за „Консултантска група «Абе»“ и как бяха открили Били Каспър в Съмърсет, Пенсилвания. Преди срещата бе обмислял да спести много от сведенията, но накрая й съобщи почти всичко.

Грейс слушаше мълчаливо. Дениз стоеше до вратата.

Когато приключи с описанието на къщата край езерото, той извади бейзболната шапка на „Филис“ от чантата си. Подаде й я, уловил я за козирката. Тя я задържа на разстояние от себе си, подозрително.

— И какво? Твърдиш, че това е шапката?

— Вие ми кажете.

Показа й инициалите и Грейс ги разгледа внимателно.

— Нейният почерк е. — Погледна го въпросително. — Значи ти я даде онзи човек, Били Каспър?

— Да, той.

— Защо не е бил арестуван? Той е отвлякъл дъщеря ми.

— Госпожо Ломбард, Били е бил на шестнайсет години, когато Сюзан е избягала.

— Бил е още момче? — Грейс се изправи и се върна при прозореца. — Как е възможно?

Той я наблюдаваше внимателно, за да види накъде клони: дали да повярва, или да отрече всичко.

— Мисля, че са били влюбени. Във всеки случай Били е бил влюбен в нея. За Мечето не знам.

Когато го чу да споменава стария си прякор за Сюзан, Грейс се разплака. Не вдигна длан да прикрие очите си. Просто остави сълзите да текат.

— Има нещо, което не ми казваш — проговори тя накрая и бадемовидните й очи се впиха в него.

— Госпожо Ломбард, кога се влошиха нещата за Мечето?

Това накара Грейс да замръзне.

— Кога нещата станаха трудни за Сюзан ли? Задавах си този въпрос години наред. Не можах да си отговоря. Не беше един конкретен момент. Случи се в протежение на няколко години. Бяха дребни неща. Отдавах го на особеностите на пубертета.

— Били ми даде и това.

Гибсън й подаде „Задругата на пръстена“. Грейс я пое и я стисна здраво. Кимна да покаже, че й е позната.

— Навсякъде я носеше със себе си — каза тя и прелисти страниците. — След като ти й я прочете. Седеше в кухнята, отрупваше ме с въпроси и пишеше в книгата.

— С мен правеше същото. Подлудяваше ме.

Грейс се засмя признателно през сълзи.

— Навсякъде я търсих. Има логика, че я е взела. Тя много те обичаше.

— Помните ли прякора, с който ме наричаше Мечето? — попита той.

— Да — отвърна тя. — Наричаше те Сън.

Той показа на Грейс страницата и й обясни смисъла на оранжевия цвят. Грейс прочете бележката на дъщеря си и го погледна въпросително.

— Какъв бейзболен мач?

Гибсън й разправи историята.

— Знаеш ли, спомням си този уикенд — каза тя, след като той завърши. — Бях в Калифорния за една седмица на посещение при роднини и се върнах на следващата сутрин. Бенджамин не си беше лягал. По-ядосан не го бях виждала. Имахме ужасна разправия. А Сюзан… О, боже мой. Беше като зомби дни наред. — Тя погледна шапката. — Значи от там я има? От онзи мач?

— Баща ми й я купил на път за вкъщи. За да се опита да я успокои. Наистина ли никога не я бяхте виждали преди Брийзуд?

— Не бях я виждала досега освен на записа. Знаеш ли колко дълго се взирах в очите й? Седях втренчена в онзи ужасен замръзнал кадър с моето момиченце. Опитвах се да отгатна какво си мисли. Защо е избягала от мен.

— Не мисля, че е избягала от вас.

— Много мило да го кажеш, но е факт, че тя избяга. — Тя замълча и обмисли думите му. — А ти твърдиш, че не от мен.

— Да, госпожо.

— Какво общо би могло да има това с бейзболна шапка? Не мислиш ли, че съвсем случайно я е носила на онзи запис?

— Не, според мен тя съдържа послание.

— Послание? До кого?

— До мен.

— Какво означава това?

Гибсън остана мълчалив в опит да прецени тактиката си. В някакъв момент щеше да се наложи да стовари чука върху нея. Беше ли настъпил той? Не искаше Грейс да страда, но му бе нужно да я заболи. Само така щеше да прозре истината. Той пое дълбоко дъх и изрече с възможно най-равен тон:

— Мечето е била бременна.

Това сякаш изсмука въздуха от стаята. Грейс няколко пъти отвори уста да заговори. Лицето й потъмня и тя се изправи бавно.

— Постъпих неразумно. Беше грешка да се видя с теб. Гибсън, мисля си какво мило момче беше и го съпоставям с мъжа, в който си се превърнал. Не знам как е възможно. Ще поръчам на Дениз да те изпрати.

Грейс се изплъзваше надалече от него. Да постъпи така с нея беше жестоко, но необходимо. Тя беше на ръба на ужасна пропаст и падането щеше да я разтърси издъно. Предпочиташе да го заклейми като лъжец, отколкото да предприеме скока. Ала на него му се стори, че видя осъзнаване в очите й, та макар и само за миг.

Подаде й последната снимка — Мечето бременна. Тя я дръпна от него, стисна я с две ръце. Стоеше като вцепенена на мястото си. Гибсън се приближи до нея и заговори тихо.

— Всичко е било лъжа. Една елегантна и изкусна лъжа. Изречена толкова убедително, че никой не я е оспорил. Може да съм бил мило дете, както казвате, и, да, не се гордея с това, което съм сега. Но пък вече мога да различавам истината от лъжата. И съм тук, защото и вие сте в плен на същата лъжа. Сторила е с вас същото, което стори с мен. Принудила ви е да вземате решения и да уреждате живота си около нея. Така че, когато ви се казва истината — че дъщеря ви е била бременна и е избягала, защото е била измъчвана от страх — вие не можете да я чуете. Но това е истината, противопоставена на лъжата. И тя води към един въпрос. Кой е бащата?

— Вън! — изкрещя Грейс.

Дениз застана помежду им.

— Повярвай ми, не ти трябва Тайните служби да нахлуят тук.

— Знаех си, че ще е нещо такова — задавено изрече Грейс през бликналите сълзи. — Поредният извратен опит семейството ми да бъде унизено. Наистина ли омразата ти срещу съпруга ми е толкова важна за теб? Сюзан те обожаваше, Гибсън. Нима би съсипал репутацията й само за да го нараниш?

— Всичко наред ли е там? — попита мъжки глас.

В апартамента настана тишина. Дениз повдигна вежда към него.

— Какво решаваш?

— Тръгвам си.

— Да, добре сме, Джон, благодаря ти — извика Грейс на агента от Тайните служби отвън.

Тя му подаде книгата, но той поклати глава.

— Ваша е. Редно е вие да я задържите.

— Истинска ли е изобщо?

— Знаете, че да.

Грейс небрежно прелисти страниците, като държеше книгата на разстояние от себе си, сякаш от нея течеше кръв. В миг застина, пое рязко дъх и ръката й затрепери върху страниците.

— Грейс, какво има? — попита Дениз.

Бяла като стена, Грейс вдигна очи към тях.

— Моят любим цвят е синият.