Матю Фицсимънс
Приятел и враг (49)

49

Гибсън се свести на пода. Лежеше по гръб. Залата беше безлюдна, но не и опразнена. Напомняше му на някой от онези апокалиптични филми за зомбита — опаковки от храна, картонени чашки, куфарчета, калъфи за лаптопи. Сакото на вицепрезидента още висеше на облегалката на един стол. Имаше вид на изоставено.

Гибсън се бе чувствал и по-добре. Тялото му още понасяше остатъчния ефект от дългото висене на въже, а крошето на Ломбард никак не беше милостиво. Той се изправи бавно до седнало положение и с известна изненада установи, че на китките му няма белезници. Дениз Грийнспан седеше в едно кресло и изучаваше някакво петно върху килима.

— Арестуван ли съм? — попита той.

На Дениз, потънала в своите си мисли, й отне дълго време да отговори.

— Не.

— И съм свободен да си вървя?

— Да.

Той си събра вещите и се изправи. На вратата се спря и се обърна към Дениз.

— Добре ли си?

— Не, не съм добре — отвърна тя. — А ти?

— Главата ме боли. Удариха ме, не знам дали видя — отвърна той и й се усмихна.

Дениз не му върна усмивката.

— Всъщност малко ми е мъгляво какво се случи.

— Какво се случи?

Дениз събра шепи и рязко вдигна ръце нагоре, като имитира шум от експлозия.

— Толкова зле ли беше?

— Нима не искаше точно това?

Той кимна.

— Е, получи го. Дано си доволен.

Тя му подаде визитка. Той я взе. Беше с номера на Грейс Ломбард.

— Ако имаш неприятности, обади се директно на госпожа Ломбард.

— Нещо друго?

— Затвори вратата зад себе си.

Тя излезе без нито дума повече. Уплашени сътрудници стояха на групички в коридора и си шепнеха. Бяха като деца, които знаят, че възрастните се карат, но не разбират защо. Изгледаха Гибсън, като мина покрай тях, но никой не каза нищо.

Той взе асансьора надолу. Мрачното настроение, обхванало етажа на вицепрезидента, още не се бе разпростряло до фоайето. Гибсън си проби път през ликуваща тълпа от дарители на партията, делегати и организатори на конгреса. В техните представи нещата вървяха добре.

Порадвай се, докато можеш, народе.

Пред него две колички, натоварени с куфари и калъфи с дрехи, бяха тикани внимателно през фоайето. Зад тях вървеше Калиста Доплес. Говореше нервно в телефона си и не го забеляза, но Гибсън неволно отстъпи назад.

Какъв е твоят грях, Калиста?

Гибсън беше толкова погълнат от мислите си, че за малко да не обърне внимание на момичето.

Малката Катрин Доплес следваше леля си на десетина метра разстояние, изгубена и забравена, подобно на улично кученце. Изглеждаше уплашена. Рееща се без посока. Като дете, чийто свят бе пропаднал под краката му. Искрено му дожаля и тогава му хрумна нещо. Той дълго гледа след нея. Накрая тя се изгуби от поглед, но дори и тогава Гибсън продължи да се взира в същата посока.

 

 

Часове преди насрочената реч за приемане на номинацията Бенджамин Ломбард подаде оставка като вицепрезидент и обяви излизането си от партийната бюлетина. С това си действие се превърна в първия в историята на нацията номиниран кандидат, оттеглил се от участие в президентски избори. Това породи силен отзвук в американския обществен живот, който нямаше да замре с години.

Отчаяният и изтощен на вид Ломбард говори само пет минути с треперещ глас. Обяви, че неотдавнашни медицински изследвания са доказали неизвестно до този момент животозастрашаващо заболяване. Че би било безотговорно при тези обстоятелства да продължи борбата си за президентския пост. Американският народ заслужавал да има сигурност относно здравето на президента си. Беше трогателно представление.

Грейс Ломбард не се появи до него.

Гибсън гледа пресконференцията заедно с Джен и Хендрикс в мотелската им стая. Тримата бързо се умълчаха, когато стана ясно накъде бие с разигравания от него фарс. Щом приключи, Джен спря телевизора.

— Хубава история — коментира тя.

— Той има бъдеще в Холивуд.

— Но ще издържи ли версията му? — попита Хендрикс.

— Да, разбира се, хората имат потребност от нея — увери го Гибсън.

— Според теб защо жена му се е съгласила да не го опровергава? — обърна се Хендрикс към Гибсън, сякаш той беше експерт по делата на семейство Ломбард.

— Може би за да защити паметта на Сюзан — отвърна той. — Не знам.

— Да беше защитила живота й.

Прозвуча безсърдечно, но никой не оспори жестоката логика на Хендрикс.

Установиха, че на никого не му се иска да коментира случилото се. Гибсън си бе представял, че ще тържествува. Още от тийнейджър бе мечтал да разгроми Ломбард, но сега нямаше нищо за празнуване. Накрая всичко опираше до изчезналото момиче, което системно бе изключвано от разговора. Постигнатото може да бе спасило тях тримата, но не бе донесло справедливост за Мечето.

Не бяха спечелили; само бяха оцелели. А Гибсън все така не знаеше какво се бе случило с Мечето. Но поне вече имаше идея кого да попита. Поколеба се дали да сподели с Джен и Хендрикс просветлението, дошло му във фоайето на хотела. За тях от самото начало това си беше служебна задача. Не че го пишеше като техен минус, просто беше нужно сам да довърши нещата.

Хендрикс отвори още една бира и подхвърли нещо за срещата си с убиеца на Кърби Тейт. Гибсън и Джен го зяпнаха онемели.

— Възнамеряваше ли изобщо да споделиш с нас?

— Току-що го направих.

— Занасяш ли ме, Дан — възкликна Джен. — Разправяй!

Хендрикс им разказа историята. За Гибсън поведението му бе непростимо. Държал бе човека, който бе убил баща му, и го беше пуснал, за да си спаси кожата. Същия онзи, който беше бесил Гибсън и бе откраднал дневниците на Дюк. И той още беше на свобода, недокоснат по никакъв начин от събитията.

Джен разсъждаваше много по-практично.

— И вярваш, че този психопат ще спази джентълменското ви споразумение? Защо да го прави? Защото отговаряш на версията му за „приятел“? Това е лудост.

— Свърших тази работа, както трябваше да бъде свършена — отвърна Хендрикс. — Не вашите отпечатъци са на този пистолет.

Седяха мълчаливо, докато Хендрикс пиеше бирата си. Щом приключи, това бе сигнал за всички, че е време за лягане. Не беше останало нищо, което да си кажат.

На сутринта, когато Гибсън се събуди, Джен си стягаше багажа. Хендрикс вече беше заминал. Сбогуваха се на паркинга на мотела. Тя го прегърна и му даде ключовете от колата.

— Къде отиваш? — попита я той.

— Да прибера Джордж.

Гибсън кимна. До този момент не си бе давал сметка колко много държи тя на своя ментор. Джен отново го прегърна.

— Върви си у дома — прошепна тя. — Но този път наистина. Иди виж детето си.

— Нека ти помогна.

— Ще ти се обадя, ако ми потрябваш.

— Ако… ти потрябвам?

— Именно — потвърди тя с широка усмивка.

— Благодаря ти, че ми спаси живота.

— Благодаря ти, че оживя — каза тя. — И никога вече не помисляй да ме прегръщаш.

— Знаеш, че ще ти липсвам.

И двамата се разсмяха.

— Току-виж — заяви тя.