Матю Фицсимънс
Приятел и враг (25)

25

Хендрикс пое по отклонението към Питсбърг. Джен преглеждаше бележките си и се опитваше да открие логика в случилото се, с надеждата да не съжалява за решението си да отпрати Гибсън обратно във Вашингтон. Точно сега експертните му умения щяха да са й много полезни. Докато размишляваше, прокара език по зъбите си. По изключение Хендрикс мълчеше. Явно перспективата Тейт да е погрешният човек бе твърде ужасна за него, за да я обсъжда.

— Тейт не е ангел — обади се накрая Хендрикс.

Тя замълча и обърна нова страница в бележника си.

Джипиес координатите от вируса на Гибсън ги насочваха към Норт Хънтингдън, едно от по-старите предградия на Питсбърг. Величествени дървета хвърляха сянка върху улиците, поляните пред къщите бяха яркозелени. На всичките вътрешни алеи бяха паркирани скъпи автомобили.

— Тук липсва само една сергия за лимонада — подхвърли Хендрикс.

Джипиес координатите ги отведоха до Ориндж Лейн 1754, масивна двуетажна къща в стил „Тюдор“. Отпред беше паркирана полицейска кола. Хендрикс отби до бордюра при следващата пряка, нагласи огледалото, облегна се назад и зачака.

— Това ли е къщата? — попита Хендрикс.

— Стига вирусът на Гибсън да е точен — отвърна Джен.

Тя се обади на Рилинг и го накара да провери къщата в данъчните архиви. Двайсет минути по-късно от нея излезе полицай, последван от мъж и жена. Двамата бяха малко над трийсетте и дори от разстояние се виждаше, че са угрижени. Мъжът се ръкува с полицая, а жената беше хванала съпруга си над лакътя. Двамата останаха на верандата, докато той не отпътува с колата си. Жената махна за „довиждане“.

Телефонът на Джен издаде сигнал. Беше съобщение от Рилинг. Къщата беше собственост на Уилям и Катрин Маккио. Джен показа текста на Хендрикс.

— Какво мислиш?

Хендрикс изчака двойката да се прибере, обърна и паркира срещу къщата.

— Има само един начин да разберем — каза той и излезе от колата.

На близката веранда седеше възрастна жена, която остави книгата в скута си и помаха на Джен. Тя й върна любезно жеста. Дружелюбен квартал. Хората не бяха подозрителни, държаха се сърдечно. Тя тръгна след Хендрикс. Двамата прекосиха улицата и изкачиха предните стъпала на Ориндж Лейн 1754. Хендрикс позвъни и отстъпи назад от вратата. Разтърси глава, сякаш се настройваше за битка. Но когато жената отвори вратата, той лепна на лицето си топла приятелска усмивка, каквато Джен не беше виждала.

— Мога ли да ви услужа?

Катрин Маккио имаше приятно лице и големи кафяви очи. Косата й беше прибрана назад с изумруденозелена диадема. Хендрикс извади визитка от малкото си джобче и й я подаде.

— Съжалявам, че ви безпокоя, госпожо. Казвам се Дан Хендрикс. Това е партньорката ми Джен Чарлс. Дали бихме могли да зададем на вас и съпруга ви няколко въпроса?

— Полицаи ли сте? — попита тя, като гледаше визитката.

— Не, госпожо. КГА е частна компания. Имаме договор да консултираме местната полиция и да правим оценка на процедурите им.

— О — рече тя и му върна визитката. — Но един полицай току-що беше тук.

— Ние не сме от полицията, госпожо. Само ги допълваме. Част от инициатива в национален мащаб за подобряване на услугите. В района сме и решихме да се отбием и да направим доклад, докато всичко още ви е прясно.

— Той беше много любезен. Не искам да му създавам неприятности.

Хендрикс се усмихна мило. Джен започваше да разбира защо е имал един от най-високите проценти решени случаи в лосанджелиската полиция. Трансформацията бе направо плашеща.

— Напълно ви разбирам — каза партньорът й. — Не става въпрос за него или изобщо за конкретен полицай. Просто търсим начини общината да подобри и активизира взаимодействието си с населението.

— Кейт? Кой е? — чу се мъжки глас от къщата.

— Едни детективи, имат въпроси — подвикна жената навътре.

— Не сме детективи, госпожо.

Миг по-късно на прага се появи мъж с памучен панталон и фланелка.

— Какво става?

— Бил, тези хора искат да говоря с нас за полицая, който се отзова на оплакването ни за влизане с взлом — обясни госпожа Маккио.

— Господине, аз съм Дан Хендрикс, а това е партньорката ми Джен Чарлс. — Той протегна ръка.

Семейство Маккио никак не й приличаха на педофили, отвличащи деца. Сигурно едва бяха прехвърлили двайсет по време на изчезването на Сюзан Ломбард. И бяха готови да помогнат на драго сърце. Хендрикс извади бележник, после им зададе серия въпроси за поведението на дошлия по сигнала полицай, неговата отзивчивост и вниманието му към детайлите. Джен също влезе в тона му, като задаваше допълнителни въпроси, за да получи подробности по нахлуването в дома.

Госпожа Маккио се върнала от пазар и заварила задната врата разбита и отворена. Повикала полицията и мъжа си от офиса му, който бил само на десет минути разстояние. Изчакала отвън до пристигането на полицая (много симпатичен човек). Полицаят (извънредно отзивчив) потвърдил, че вратата е насилена с лост, и направил оглед на мазето и двата етажа, преди да ги пусне да влязат в къщата. Като че нищо не било взето, макар да не били имали още време да разгледат подробно. Не държали много пари или скъпи бижута у дома си.

— Полицаят каза, че вероятно са били хлапета.

— Защо? — осведоми се Джен.

— Защото вътре нямаше никакви щети — отвърна господин Маккио. — Полицаят ни обясни, че при повечето обири много се държи на бързината, така че биха обърнали всичко наопаки. Извадени чекмеджета, свалени от стената картини…

— И сте сигурни, че нищо не липсва? — попита Хендрикс.

— Не сме стопроцентово сигурни. Едва започнахме да оглеждаме.

— Полицаят ни даде визитката си и поръча да му се обадим, ако установим, че нещо е изчезнало — каза господин Маккио.

— Може ли да я видим? — помоли Джен.

Маккио я подаде. Джен преписа данните на полицая и му я върна.

— Ами електроника? Имате ли компютри в къщата?

— Имаме стереоуредба и два телевизора. Жена ми има лаптоп, а в дневната имаме и стационарен компютър за децата.

— Не желаем да сърфират в интернет без надзор — уточни госпожа Маккио.

— А компютрите ви защитени ли са с парола? — попита Хендрикс.

— Моят да, но този в дневната не е. Защо? — поинтересува се госпожа Маккио. — Мислите, че това може да е била целта им ли?

— Всичко е възможно. Вероятно трябва да го проверите за всеки случай.

Госпожа Маккио се върна вътре. Върна се след минута и поклати глава. Компютърът изглеждал нормално.

— Може ли да му хвърля един бърз поглед? — попита Джен.

Компютърът беше на малко дървено бюро в дневната. Имаше стар монитор. Капачето на разположения отпред панел за USB висеше отворено.

— Нали не възразявате? — попита Джен и посочи клавиатурата.

Компютърът беше на стендбай режим. Джен натисна шпацията. Харддрайвът се събуди и мониторът светна. Някой беше отворил уърдовски документ и беше напечатал две думи: „Терънс Мъсгроув“.

Двамата Маккио се спогледаха.

— Познавате ли го? — попита Джен.

— Не — отвърна Маккио. — Не в истинския смисъл.

— Купихме къщата от него — допълни Кейт Маккио.

— От наследниците му — поправи я мъжът й.

— Да, от наследниците му. Тъжна история. Всъщност не я знам цялата — каза тя. — Беше едва втората къща, която гледахме. Предложихме ниска цена, като смятахме, че те ще направят контрапредложение с по-висока, но приеха нашата. Направо без пари я взехме, явно продавачът не е бил мотивиран.

— Имате ли представа защо? — поинтересува се Джен.

— Деликатна тема е в квартала. Никой не говори за това — обясни госпожа Маккио. — Но ние узнахме едва по-късно. Не сме от тези, дето се възползват от нечие нещастие. Пък и никой не иска да вкарва лоша енергия в дома си.

Джен вдигна въпросително вежди насреща им.

— Той се е самоубил — отсече господин Маккио.

— Уилям — възкликна шокирано жена му.

— Ами това е истината. Направил го е някъде в къщата. Именно затова я купихме толкова изгодно. Седяла празна, докато брат му и сестра му се чудели какво да я правят.

— Но какво му се е случило? — полюбопитства Хендрикс.

Господин Маккио вдигна рамене.

— Не мога да ви кажа. Никой от съседите не говори за това. Просто трагедия.

— А аз не ща и да знам — намеси се госпожа Маккио. — Нека си остане в миналото. Представете си да науча, че е било в някоя от стаите на децата. Какво ще правя тогава? — Тя изключи компютъра. — Ето. Така е по-добре.

Джен усети телефонът й да вибрира. Отдалечи се, за да го погледне. Беше автоматично генерирано текстово съобщение от КГА. Вирусът на Гибсън се бе изключил. Тя кимна на Хендрикс. Работата им тук бе приключила. Когато излязоха навън, Джен показа на Хендрикс съобщението. В края на алеята тя се обърна към съпрузите.

— Още нещо — каза тя. — От колко време живеете в къщата?

— През април ще станат девет години — отвърна госпожа Маккио.

— А колко време къщата е стояла празна?

— Около две години — каза господин Маккио.

— А, добре. Благодарим ви за отделеното време.

Когато вече бяха в колата, Джен се обърна към Хендрикс.

— Къде се нарежда това в скалата ти за странни факти?

— Кое? Че някой е проникнал в случайна къща в заможен квартал да качи вируса на Гибсън на детски компютър? Посред бял ден?

— Да, това.

— Единайсет по десетобалната система.

— Но те не са заподозрени. Съгласни сме по този пункт, нали?

— Тези двамата? Така е, не са.

— Но защо е направено? И защо тук?

— Може би някой си играе с нас. Демонстрира ни, че е твърде умен, за да бъде хванат. Отклонява ни в погрешна посока.

— Мислиш, че просто се перчи?

— Съвпада с моята дефиниция за гонене на вятъра.

— Кой знае. Това си е голям риск. Да влезе в къща с взлом в такъв квартал, и то посред бял ден. И с каква цел? Да изгуби два часа от времето ни? Не мисля, че си струва.

— Може да създава алиби на Тейт. Възможно е да са двама.

— Може ние да знаем само за двама. Много нещо може да се свърши за два часа. Трябва да се върнем в „Графтън“.

— Съгласен. — Хендрикс включи двигателя, но не потегли. Погледна към партньорката си. — Какво?

— Ще отида да говоря със съседката.

— С онази баба? — попита Хендрикс. — Защо?

— Искам да разбера какво общо има Терънс Мъсгроув с всичко това.

Минаха четирийсет минути, преди тя да се върне в колата.

— Да не ти е дала специалната си рецепта за канелени бисквити?

Джен му показа среден пръст, после извади телефона си и се обади на Джордж. Обясни му ситуацията, а през това време Хендрикс я слушаше.

Когато завърши разказа си, Джордж я попита какво им е нужно.

— Отваряне на досието на Терънс Мъсгроув. — Тя даде адреса на Ориндж Лейн. — Приблизително отпреди десет години. — После се обърна към Хендрикс. — В кой окръг се намираме?

— В Уестморланд — отвърна Хендрикс.

Джордж я увери, че ще се обади предварително в местната полиция, за да им осигури сътрудничеството й. Джен прокара език по зъбите си. Или Тейт имаше съдружник, или бяха хванали погрешния човек. Господ да им беше на помощ, ако Тейт беше невинен.