Матю Фицсимънс
Приятел и враг (3)

3

Шумът бе утихнал и Гибсън можеше да чува мислите си. Хвърли поглед към дъното и видя, че клиентите от последната маса се канят да си тръгват. Отидеха ли си, щеше да окупира сепарето и да прекара още един отчайващ ден в търсене на работа. Беше неделя, но той нямаше право на почивни дни. Ипотеката на къщата, където живееха бившата му жена и дъщеря му, трябваше да се плаща след петнайсет дни.

Поне не можеше да мечтае за по-добро работно място. „Найтхоук“ му напомняше за дома. Баща му се бе имал за познавач на закусвалните и го бе предал на сина си. За Дюк Вон те символизираха независимостта и дребния бизнес в противовес на франчайз веригите и корпорациите. Американската мера, така ги наричаше. Земя, непритежавана от никого, но върху която общността има неоспорими права. Не романтичен популистки идеал, а място, където митологията на Америка се сблъсква със суровата действителност — в добро и зло.

Баща му можеше да обсъжда надълго и нашироко прочутите закусвални из страната и често го правеше, но „Блу Мун“ на Уест Мейн в Шарлотсвил, Вирджиния, винаги си оставаше основната им база. Ако Дюк Вон бе преподавател, класната му стая щеше да е осеяният с всевъзможни белези неин бар. Разговорите между баща и син по време на закуска бяха свещен неделен ритуал, датиращ от времето, когато Гибсън бе едва шестгодишен. Узнал бе за птичките и пчеличките над резен черешов пай — и все така се притесняваше да си признае колко години бяха минали, преди да схване шегата на баща си.

Дюк Вон бе третиран като кралска особа в „Блу Мун“. Гибсън нито веднъж не видя баща му да поръчва, но неизменно му сервираха едно и също: две яйца на очи, картофени кнедли, бекон, наденичка и препечен бял хляб. Кафе. Портокалов сок. Мъжка закуска, така я наричаше баща му, а Дюк бе в състояние да изкове всевъзможни метафори на тема хранене. Гибсън не беше стъпвал в „Блу Мун“ от смъртта на баща си. От самоубийството на баща си. Нещата трябваше да бъдат наричани с имената им.

Дълго време никъде не се почувства комфортно, но най-накрая откри закусвалня по свой вкус, онази, която баща му наричаше „попътен дом“. Гибсън си мислеше, че той би одобрил „Найтхоук“ и собственика й Тоби Калпар.

Погледът на Гибсън се насочи към жената в края на бара. Не защото беше красива, нито защото носеше шит по поръчка костюм в неделя сутрин. Не дори и заради беглите очертания на кобур под лявата й мишница — това беше Вирджиния все пак. Скритите оръжия бяха толкова редки, колкото нашийник на врата на куче. А защото усети погледа й върху себе си, макар че тя нито веднъж не обърна глава към него. Не беше онзи тип внимание, който да го накара да се чувства поласкан. Той отмести очи. Можеше да я играе тази игра. Просто двама непознати, които не се поглеждат.

— Пиеш повече кафе от цял автобус поети — отбеляза Тоби и отново напълни чашата му.

— Да ме беше видял в армията. Карах само на кафе и „Подсилено гориво“. Към шест часа вечерта можеше да се изпържи яйце на челото ми.

— Какво е пък това „Подсилено гориво“?

— Хранителна добавка за спортисти. Не е особено легална в наше време.

Тоби кимна философски. С жена му Сана бяха емигрирали от Пакистан преди двайсет и шест години и бяха купили закусвалнята по време на рецесията. Дъщеря им беше завършила колежа „Коркоран“ във Вашингтон. Живопис и дизайн. Тоби, прихванал от нея интерес към модерното изкуство, беше кръстил заведението си на картината на Едуард Хопър „Нощни птици“. По стените висяха в рамки репродукции на американски творби от средата на века — Полок, Де Кунинг, Ротко. На самия Тоби, слаб, с добре оформена прошарена брада и очила с телени рамки, сякаш повече му подхождаше да е куратор на колекции от редки книги, отколкото да сервира закуска. Но ако се игнорираше външният вид, Тоби Калпар беше роден да държи американска закусвалня.

Изражението му сега изразяваше леко смущение.

— Неудобно ми е да те моля пак, но ми е нужна помощта ти за компютрите. Две нощи седях и се мъчих, само че не се справям.

Шест месеца по-рано Гибсън сам беше предложил помощта си. Компютрите на Тоби представляваха истинско тресавище от зловреден софтуер, бисквитки за шпионско проследяване и всевъзможни вируси. Оказа се, че Тоби има лошия навик да натиска ОК на всичко, което цъфне на екрана му.

Гибсън отдели няколко часа да сложи в ред системата, инсталира мрежа, антивирусен софтуер и ресторантьорски софтуерен пакет. И така станаха приятели.

— Няма проблем. Искаш ли да погледна?

— Не сега. Не бива да те откъсвам от търсенето на работа. Това е най-важното.

Гибсън сви рамене.

— Бездруго след два часа ще имам нужда от почивка. Ще изтърпиш ли до обед?

— Ще ти бъда задължен. — Тоби протегна ръка през бара. Двамата мъже се здрависаха. — Как са Никол и Ели? Добре ли са и двете?

Никол беше бившата съпруга на Гибсън, а Ели — шестгодишната му дъщеря, метър и двайсет високо перпетуум-мобиле, преливащо от чиста обич и възторжени писъци.

— И двете са добре. Много добре.

— Скоро ли ще видиш Ели?

— Надявам се. Следващия уикенд вероятно. Ако Никол може да пренощува при сестра си, аз ще остана в къщата.

След развода условията за живот на Гибсън не бяха особено подходящи за дете и Никол не искаше Ели да го посещава. И той самият не го искаше. Така че периодично Никол гостуваше на семейството си, а той прекарваше уикенда в къщата с Ели. Една от многото малки добрини на бившата му жена след края на брака им.

— Гледай непременно да се видите. Малките момиченца имат нужда от бащи. Иначе свършват като участнички в телевизионно риалити шоу.

— Риалити телевизията не е готова за нея, повярвай ми.

— Ще е нужен много пъргав оператор.

— Много точно го каза.

Гибсън се изправи и преметна през рамо чантата си. Жената в края на бара още беше там. Когато мина покрай нея, очите й го проследиха в огледалото зад бара. Обезпокояващото бе, че тя не се притесняваше дали той ще забележи.

В дъното на закусвалнята бе празно, с изключение на един човек, седнал в сепарето на Гибсън. Беше с гръб и си драскаше в бележника. Имаше нещо познато в него.

Мъжът усети, че има някой зад него, и се изправи. Не беше едър, но беше мускулест и атлетичен. Можеше да е на всяка възраст между трийсет и пет и петдесет. Намек за прошарване по слепоочията, стегнато лице с едва загатнато отпускане по линията на долната челюст. С тези изключения нищо не подсказваше годините му. Облеклото му беше прекалено изрядно. Сини джинси и безукорно бяла риза като в реклама за избелващ препарат. Дори джинсите му бяха изгладени, а черните кожени каубойски ботуши бяха лъснати до блясък.

Гибсън усети как сърцето му се свива. Познаваше тоя негодник. Добре го познаваше. Самият Джордж Абе от плът и кръв. Усмихващ се насреща му. Гибсън потрепна, сякаш някой бе замахнал към него и бе спрял на сантиметри от лицето му. Защо Абе се усмихваше? Трябваше да престане. Усмивката му изглеждаше искрена, но той я усещаше като подигравка. Гибсън направи крачка към него, без сам да знае какво се кани да направи, но искаше да е готов за всичко.

Спря се, когато жената от бара влезе в полезрението му. Кръжеше наоколо с бързина и грациозност, пазеше дистанция, но го известяваше за присъствието си. Какво казваха за Джинджър Роджърс? Че прави същото като Фред Астер, само че на обратно и с високи токове. Сакото й беше разкопчано и тя се извъртя в профил към него, в случай че се наложеше да извади срещу него оръжието си. Лицето й си оставаше спокойно и безизразно, но Гибсън не се съмняваше, че това ще се промени, ако направи още една крачка.

Джордж Абе не бе трепнал.

— Много се надявах на приятелски разговор, Гибсън.

— Тя на всичките ти приятелски разговори ли присъства?

— Надявах се, не че го очаквах. Би ли могъл да ме виниш?

— А ти мен?

— Не — отвърна Абе. — Не бих могъл.

Двамата мъже се гледаха, докато Гибсън премисляше отговора на Абе и първоначалната му враждебност отстъпваше на засилващо се любопитство.

— И тъй, какво те води тук тази сутрин? Още не съм имал време да се освестя, откакто шефът ти ми уреди уволнението миналия месец.

— Знам. Но от известно време не работя за Бенджамин Ломбард. Бях… освободен. Една седмица след като ти замина за тренировъчен лагер.

— Я виж ти — подхвърли Гибсън. — Свършваш му мръсната работа, а той ти показва вратата, а? Има известна поетичност в това, не мислиш ли?

— Стига да харесваш поезия.

— След като не си тук от негово име, какво искаш?

— Както казах, приятелски разговор.

Джордж Абе му подаде визитка. Беше с адрес в центъра на Вашингтон и телефонен номер. Под името му пишеше „Директор, Консултантска група «Абе»“.

Като малък Гибсън бе произнасял погрешно фамилията на Джордж Абе, докато баща му не го поправи. „Абе по японски, не Ейб като Линкълн.“ Като шеф на охраната на Бенджамин Ломбард Джордж бе неизменно присъствие в детството на Гибсън. Вежлив, почтителен, но професионално невидим. Гибсън му обърна по-голямо внимание чак по време на процеса си, но тогава Джордж Абе не беше вече нито вежлив, нито почтителен.

— Мечтата ми — промърмори Гибсън.

— Искам да ти предложа работа.

Гибсън взе да търси подходящ отговор. Любопитството бе прераснало в изумление.

— Признавам ти го, Джордж. Не ти липсва нахалство.

— Изслушай ме.

— Не проявявам интерес. — Гибсън му връчи обратно визитката.

— Как върви търсенето на работа?

Гибсън замръзна и впери в Абе хладен изпитателен поглед.

— Не прекалявай.

— Няма. Казах го само за да очертая ситуацията — отговори Абе. — Факт е, че си безработен и при твоята биография трудно ще си намериш служба, съвместима с квалификацията ти. Ти имаш нужда от работа. Аз предлагам такава. По-добре платена от всяка, която би намерил. Ако изобщо намериш някаква.

— Все така не проявявам интерес.

Гибсън се обърна и направи четири крачки към вратата, преди Джордж да го накара да се закове на място.

— Той никога няма да те остави на мира. Знаеш го, нали?

Безцеремонната категоричност на тези думи разтърси Гибсън. Те обобщаваха всички страхове, спотайващи се в тъмните дълбини на съзнанието му.

— И защо?

Не можа да изчисти умолителната нотка в тона си. Абе го погледна съжалително.

— Защото си Гибсън Вон. Защото се отнасяше към теб като към син.

— Той ли дирижира уволнението ми?

— Не знам. Може би. Най-вероятно да. Няма значение. На твое място бих се тревожил какво ще ти причини, ако стане президент. Късмет ще имаш, ако си намериш работа в Сибир.

— Не платих ли достатъчно?

— Никога няма да е достатъчно. Той не затваря страницата. Враговете му си остават врагове до живот. И плащат до живот. Така я играе играта Бенджамин Ломбард.

— Значи ми е спукана работата.

— Освен ако не му дадеш причина да омекне към теб.

— Че каква причина може да съществува?

Абе седна в сепарето и направи жест към Гибсън да се присъедини към него.

— Сега следва приятелски разговор, така ли?

— Мисля, че е в твой интерес да ме изслушаш.

Гибсън претегли вариантите пред себе си: да прати Джордж Абе по дяволите, което би му доставило удоволствие, или да го изслуша и тогава да го прати по дяволите.

— Ако искаш приятелски разговор, кажи на дамата да се оттегли.

Абе даде знак на жената, която закопча сакото си и се върна към далечния край на бара.

— Е, започваме ли? — попита Абе.