Матю Фицсимънс
Приятел и враг (50)

50

Гибсън беше на час северно от Атланта, когато по радиото съобщиха, че Бенджамин Ломбард е мъртъв.

Реагиралите на пистолетен изстрел в 4:43 ч. сутринта агенти на Тайните служби бяха заварили Бенджамин Ломбард в апартамента му без признаци на живот. Бе транспортиран до университетската болница „Емъри“, където бяха установили смъртта му. Един изстрел в главата. Всичко сочеше към самоубийство, но официално изявление не бе направено. Според Гибсън справедливостта бе възтържествувала, макар и не гласно.

Нищо не се споменаваше за обувките на вицепрезидента, но това не спря Гибсън да си задава някои въпроси.

За съжаление, според съобщението в новините Грейс Ломбард вече бе отпътувала за семейния дом във Вирджиния. През времето, докато Гибсън шофираше, около нея вече бе сглобена защитна версия — предана съпруга и майка, изживяла двойна трагедия. Като сравнение бе спомената съдбата на Жаклин Кенеди Онасис.

Гибсън установи, че смъртта на Ломбард не го вълнува. Отначало се учуди, после изпита облекчение от апатията си. Смъртта на Ломбард нищо не поправяше и нищо не възстановяваше.

Шофирането до Вашингтон отнемаше десет часа; Гибсън взе разстоянието за малко под осем. Караше с висока скорост, а в жабката, увит в парче плат, лежеше пистолетът на Били Каспър. Едно напомняне, че историята беше свършила. Познавал бе Били само няколко дни, но усещаше емоционална връзка с него. Били му беше казал, че са свързани чрез Сюзан, без дори сам да съзнава колко е вярно това. След като всичко приключеше, щеше да се върне в Пенсилвания и да преоре щата, за да го открие. Не можеше да се примири с факта, че би могъл да лежи някъде край изоставена бензиностанция.

Обади се на Никол и й каза, че може да се върнат у дома. Гласът й бе напрегнат и когато той поиска да говори с Ели, Никол му отвърна, че тя спи. Настана мълчание. Той отчаяно искаше да го запълни, да й каже онова, което вече знаеше за баща си. Че Дюк Вон не се е самоубил. Че не го е изоставил. Не беше успял да очисти името му, но в личен план бе получил баща си отново. Не действаше като вълшебна отвара, не му го връщаше непокътнат. Но възелът около сърцето му се бе разхлабил. През последните дни отново бе в състояние да мисли за баща си и макар белязани от меланхолия, спомените му за него за пръв път го караха да се усмихне. Ако не прероден, чувстваше се най-малкото рестартиран.

Моментът отмина, Никол се сбогува и затвори, без да го изчака да заговори. Питаше се ще бъде ли способен някога да сподели истината.

Едно нещо му бе останало да свърши. Заради Мечето.

Когато влезе във Вашингтон, движението вече бе натоварено. Мина по моста и влезе в Джорджтаун по Ем стрийт. Караше със свалено стъкло на прозореца. Наоколо гъмжеше от студенти и туристи. Щом мина по Уисконсин авеню, той зави на север към богатите жилищни квартали. Портата към „Колин“ беше затворена. Гибсън спря колата пред интеркома. След дълго чакане отговори мъжки глас и Гибсън му каза кой е. Портата се отвори и той подкара към къщата.

На вратата се появи иконом в черен костюм, който го поздрави.

— Добър вечер, господине. Казвам се Дейвис. Госпожа Доплес ви очаква.

— Така ли?

— Да, тя чакаше… един от вас.

— Е, аз съм тук.

— Мога ли да ви предложа нещо? Питие?

Гибсън не си бе представял, че ще го посрещне иконом с предложение за питие, но след като човекът беше така любезен…

— Една бира, моля.

— Веднага, господине.

Дейвис го остави сам във фоайето, пълно с портрети, скулптури и кухото ехо на изчезващи стъпки.

Докато чакаше, седнал в безумно скъпо кресло, Гибсън намести пистолета на Били Каспър, който му убиваше на кръста. На най-горното стъпало на стълбището в далечния край на фоайето седеше Катрин Доплес и го гледаше. Беше минал малко повече от месец, откакто се бяха срещнали на тържеството по случай рождения й ден. За него сякаш бе преди цяла вечност. Катрин носеше красива синя рокля, седеше с лакти на коленете и бе опряла брадичката си върху стиснатите юмручета.

Той й махна и след малко тя му помаха в отговор. Дейвис се върна с чаша бира, увита в жълта ленена салфетка. Стилно.

— Ако обичате, последвайте ме, господине.

Дейвис го поведе през къщата до верандата, където Гибсън за пръв път беше срещнал Калиста. Масите и тентите от празника отдавна бяха вдигнати и без тях имението изглеждаше още по-царствено и скъпо. От терасата с нейните мебели от ковано желязо се откриваше невероятна гледка. Кой знае защо, миналия път изобщо не бе забелязал езерцето с рибките. Когато изкачиха стълбите, Дейвис спря и посочи сградата с купола в далечния край на парка.

— Госпожа Доплес е там. Ще ме извините, но изричните й инструкции бяха да ви изпратя сам. Вървете по алеята покрай живия плет.

— Наредете да приготвят багажа на момичето.

— Вече е готов, господине.

Ами да, как иначе.

— Тази дяволска жена…

— Да, господине.

Като много образци на архитектурата от XIX в. във Вашингтон куполовидната сграда бе повлияна от манията по Древна Гърция. Дорийски колони поддържаха сводестия покрив и обграждаха тежки врати с метален обков. Ниска стена ограждаше централната крипта, а до нея имаше няколко редици от идентични бели надгробни плочи, подредени симетрично.

Калиста Доплес седеше на зелен метален стол между два гроба. Единият изглеждаше по-стар, напълно обрасъл. Само с прост кръст от бял камък. Другият бе с тежка плоча от сив мрамор и покрит с пресни чимове.

Гибсън не долови у Калиста и следа от обичайната й царственост. Изглеждаше уморена и остаряла. Косата й, преди винаги в безупречна прическа, сега бе небрежно вързана отзад. Лицето й имаше отнесеното изражение на човек, чакащ автобус, за който вече не е сигурен, че ще дойде. Стискаше в ръка кърпичка и не вдигна поглед, когато той приближи.

— Пътуването ти е било успешно, надявам се? — попита тя.

— Бенджамин Ломбард е мъртъв.

— Да, чух. Уви, някои са лишени от твърдост да понасят житейските несгоди.

— На теб ли трябва да благодаря?

— Сигурна съм, че не е необходимо — отвърна тя. — Няма ли да седнеш?

Имаше втори стол, но той нямаше желание да бъде толкова близо до нея. Вместо това заобиколи и се облегна на паметника на пресния гроб. На него пишеше „Евелин Фърст“. Тя го погледна и в очите й пламна гняв.

— Моля те, прояви малко респект. Това е сестра ми.

— Шегуваш се с мен, нали?

— Моля те.

Той извади пистолета и го остави върху паметника.

— Къде е Сюзан?

По лицето на Калиста пробяга изненада.

— Нима наистина не знаеш?

— Къде е?

— Тя е тук. Винаги е била тук.

Той проследи погледа й до гроба с обикновен бял кръст. Нямаше надпис. В Съмърсет Хендрикс му беше казал, че Сюзан със сигурност е мъртва. И сега го виждаше как поклаща глава. Надеждата е като рак. Или никога не узнаваш истината, или я узнаваш и изхвърчаш през предното стъкло при скорост сто и петдесет километра в час, защото надеждата ти е казала, че можеш да се возиш без предпазен колан. Сега той изхвърча през предното стъкло и инерцията го запрати напред. О, Мече, съжалявам. Безкрайно много съжалявам. Гибсън стисна пистолета.

— Умря при раждането — заговори Калиста. — Беше чакала твърде дълго, преди да се обърне към мен. Когато стигнахме при нея, раждането беше напреднало. С усложнения, седалищно, изгуби много кръв. Евелин направи всичко по силите си, но пораженията бяха тежки. Не можахме да направим нищо за нея.

— Затова я докара тук и я погреба? Мислех, че мястото е само за „фамилията Доплес“.

— Направих изключение. Беше моя кръщелница. Не можех да я оставя в гората. Като животно. Горкото ми момиче.

— Горкото ти момиче? — процеди Гибсън. Пистолетът беше отпуснат надолу, спусъкът студенееше върху пръста му. — Я престани, жалка си с тоя фарс, че уж отмъщаваш за нея. Баща ми се обърна към теб, нали?

— Така беше, да.

— Споделил е подозренията си за Ломбард и Сюзан. Би могла да спреш всичко още тогава. Но не го направи, а изпрати онзи човек да убие баща ми. И остави това да продължи още и още. Ти си убила Сюзан.

— Дюк не позволи да бъде убеден с разумни доводи — поклати глава тя. — Не разбираше колко голям е залогът. Бенджамин можеше да бъде вразумен. Ако баща ти ме бе послушал, нищо нямаше да стане.

— Стига — вдигна той пистолета. — Нито дума повече.

Калиста бе прекарала години да намери оправдание за злината си. Изопачила бе непростимо грешното като правилно и не би приела никакви доводи за противното. Наистина щеше да я убие, ако изречеше и една дума още.

— Защо прати нас след похитителя й? Защо си направи този труд? Толкова силно ли желаеше мъст?

Калиста го погледна.

— Наистина ли искаш да чуеш отговора?

— Да.

— Добре тогава. Знаеш ли каква е стойността на една тайна? И нямам предвид пикантен слух, известен на шепа вътрешни хора, за който клюкарстват, а истинска тайна, която, бъде ли разкрита, ще причини катастрофа. Знаеш ли нейната стойност? Да си единственият посветен. Само ти и човекът, боящ се от нея. Такава тайна поставя живота на този човек в ръцете ти. Той би сторил всичко за теб, за да я запази още малко по-дълго. Всичко. — Тя проточи думата, за да подсили значението й. — Това ти дава безгранична власт над съдбата му. Но само ако единствен ти я знаеш.

— И чака толкова дълго време. Пази тайната, за да го съсипеш сега?

— Това ли са границите на въображението ти, господин Вон? Че съм чакала десет години, за да му отнема под носа амбицията на живота му? Това ли мислиш, че видя в Атланта? О, колко ограничено момче си бил. Направих онова, което Бенджамин бе твърде арогантен да признае, че иска. Дадох му закрилата си.

— Закрила?

— Как мислиш, че би повлияло издаването на подобна тайна за президента на Съединените щати? Щеше да означава край на поста му. А какво според теб би бил готов да направи, за да гарантира запазването й? Всичко. Не пазех тайната, за да го съсипя. А за да му помогна да осъществи съдбата си.

— И президентът щеше да ти принадлежи.

— На моята фамилия — поправи го Калиста. — Попита защо съм ви насочила по следите на човека, изпратил онази снимка. Мислех, че тази врата отдавна е затворена с Терънс Мъсгроув. Сгреших. Снимката означаваше, че някой друг знае тайната. Следователно контролът ми върху Бенджамин щеше да бъде обезсмислен. А аз бях пожертвала твърде много, за да го допусна.

— Баща ми.

— Да.

— Кърби Тейт. Терънс Мъсгроув. Били Каспър.

— И още Джен Чарлс, Дан Хендрикс и Гибсън Вон, ако нещата бяха минали по план.

Джордж Абе, Майкъл Рилинг, допълни Гибсън списъка наум.

— Катрин знае ли коя е в действителност? И че е на десет, а не на осем години?

— Подозираше нещо, но ще го оставя на теб.

— Какво си й казала?

— Само че престоят й тук, в „Колин“, приключи.

Гибсън поклати глава.

— Говориш за упадъка на семейството си. Госпожо, ти си упадъкът и позорът на твоето семейство. — Той вдигна пистолета. — Принадлежеше на Били Каспър. Той би искал да си го получиш.

— О, при първата ни среща не забелязах да имаш чувство за ирония.

— Когато бъдеш изпратен да търсиш изчезнало момиче, което не е изчезнало, бързо го придобиваш.

— Възнамеряваш да ме убиеш ли?

— Не, да последваш примера на Бенджамин.

— И откъде накъде ще правя такова нещо?

— Представи си какво ще се случи със скъпоценното ти фамилно име, когато всичко стане публична тайна.

— Моля ти се. Ти би отишъл в полицията, ако имаше доказателства да ме обвиниш.

— Помниш ли какво ми каза при запознанството ни? Че единственият съд от значение е този на общественото мнение.

— О, значи животът ми срещу репутацията на семейството ми?

— Да.

— Много великодушно, но ще отхвърля предложението ти.

— Това не е блъф.

— Блъф е. Знам за склонността ти към отмъщение, но не би причинил това страдание на Катрин.

— Какво общо има Катрин?

— След като така ясно помниш всичко изречено от мен, сигурна съм, ще си спомниш какво казах за тайните. За властта им да унищожават. Може да притежаваш моята тайна, но тя е тайна и на Катрин, не мислиш ли? Не можеш да изобличиш мен, без да изложиш и нея на показ. И да я обречеш да бъде отхвърлена от обществото. Ще води жалко съществуване. Никога няма да има нормален живот.

Той се взираше в нея с безкрайно отвращение.

— Човек мести онези фигури, които са останали на дъската, господин Вон. Ако ме искаш мъртва, то ще е само от твоята ръка. Но имай предвид, че полицията се отзовава много бързо в тази част на града, затова се надявам да си сложил в ред делата си.

Той отпусна пръста върху спусъка.

— Разумно решение.

— Ще ми се да можех да го направя — процеди той.

— И на мен — отвърна тя. — Друг път може би.

— Не припарвай до Катрин. До никого от нас.

— Сбогом, господин Вон.

Гибсън се върна обратно в къщата. Мислеше за Сюзан и за баща си, отново почувства как излита през предното стъкло. Усещането за безконтролно носене напред го връхлетя и му се наложи да спре неподвижно, докато замайването отмине. Катрин седеше до входната врата. Когато я приближи, видя, че очите на момичето са подути и зачервени от плач.

— Време ли е да тръгваме? — попита тя тихо.

— Да. Искаш ли да дойдеш с мен?

Тя кимна.

— Леля Калиста ще дойде ли да се сбогуваме?

Той поклати глава. За миг помисли, че Катрин отново ще заплаче, но тя се овладя и се изправи.

— Ще ми помогнеш ли с куфара? Много е тежък.

Такъв беше. Един цял живот беше прибран вътре.