Матю Фицсимънс
Приятел и враг (23)

23

Червената точка поведе Гибсън на изток през поредица индустриални градчета, всяко по-мрачно от предишното. Когато прекоси последното, вече се здрачаваше и небето беше сиво-червено в огледалото. Той намали скоростта, за да погледне телефона си — точката на Хендрикс беше в стационарно положение от трийсет минути. Не беше далече.

Обзела го бе мрачна увереност и се боеше, че знае накъде точно са се отправили Джен и Хендрикс. Надяваше се да греши, но това бе единственото логично обяснимо тяхно действие. Така или иначе, скоро щеше да разбере със сигурност.

Къщите постепенно се разреждаха. Тук нямаше ясна граница между един имот и съседния. Не съществуваха огради. Просто открити парцели, сливащи се един с друг.

Парцелите може и да бяха големи, но самите къщи бяха скромни — едноетажни или сглобяеми от две секции върху сгуробетонни блокове за основи. В повечето от дворовете имаше сателитни чинии. Явно тук нямаше много какво да се прави вечер, освен да се гледа телевизия или да се сърфира в интернет, а едва ли скоро някой би си направил труда да прокара оптичен кабел.

Гибсън взе завоя и видя черокито пред себе си вляво. Беше паркирано на покрита с чакъл алея край старо комби. Цветът на къщата сега беше напълно избелял и на петна като престояла овесена каша. Един от предните прозорци беше счупен и на мястото на липсващото стъкло бе закрепена пластмасова плоскост. Покривът от сиви дървени плочки беше безпомощно увиснал по средата и цялата къща имаше вид, сякаш й стигаше един рязък ритник да я срине. Канапе в кафяво и жълто бе изнесено под бряст, където плесенясваше забравено сред високата до коляно трева.

Какво би накарало някого да живее тук? Нямаше как това да е нечий пръв избор.

Гибсън не откри място, където да спре, без да бъде видян, затова продължи напред. Не видя никого в черокито и предположи, че са вътре в къщата.

През два парцела по-надолу се издигаше стара баптистка църква. Табела на пътя гласеше „Е ате да слав м Бог зае но“, но явно от години никой не се бе отзовавал на поканата. Дори Бог не искаше да живее тук. Гибсън отби и спря отзад, където таурусът не можеше да бъде видян от пътя.

Той взе бинокъла и приклекна зад нисък тухлен зид да наблюдава и чака. Провери телефона си, но нямаше обхват. Минаха часове.

Беше безлунна нощ. Някъде от юг изтрещяха гръмотевици, но буреносните облаци отминаха, без да падне нито капка дъжд. Нямаше улични лампи и единствената светлина идваше от някоя крушка на веранда или от проблясване на включен телевизор през прозорец. Ала къщата, където беше паркирано черокито, беше съвършено тъмна. Дали вътре светеше, Гибсън нямаше как да знае, защото щорите бяха спуснати.

Той претегли плюсовете и минусите от едно прокрадване до къщата. Плюс: щеше да придобие по-ясна представа какво се случва вътре. Минус: те бяха въоръжени, а той не. Ако го видеха, не беше сигурен как щяха да се развият нещата. Странно, тази сутрин се тревожеше единствено, че го отпращат. Колко се бе променила ситуацията за дванайсет часа.

Джен и Хендрикс най-после си тръгнаха. Щом Хендрикс включи двигателя на джипа, Гибсън видя с бинокъла силуета на Джен. Тя изкарваше някого от къщата. От широките яки рамене ставаше ясно, че е мъж, но главата бе изцяло покрита с черна качулка. Ръцете му бяха вързани зад гърба и тя опря ръка на тила му, за да го насочи към задната седалка. После самата Джен се качи в паркираното на алеята старо комби и потегли след Хендрикс.

Гибсън се сниши зад зида. Джен и Хендрикс не бяха извикали ФБР. Той имаше чувството, че това никога не е било в плановете им. Тук не ставаше въпрос WR8TH да бъде изправен пред правосъдието. Целта беше отмъщение. Ето защо него го бяха пратили у дома. Какво му беше казала Калиста Доплес в Джорджтаун? Че виновникът за отвличането на Сюзан Ломбард ще си плати. Не, тя не го беше казала така. Калиста беше използвала израза „ще страда“.

Нито Джордж, нито Калиста изпитваха лоялност към Бенджамин Ломбард. И двамата понасяха тежко загубата на Сюзан. Беше го доловил в гласовете им, когато говореха за нея. Вицепрезидентът не подозираше нищо за ставащото тук и Гибсън се съмняваше, че някога ще узнае. Това беше между Джордж, Калиста и мъжа, отвлякъл Сюзан.

В какво бе позволил да го въвлекат? Доколко носеше отговорност? Щеше ли да е в състояние да докаже, че не е бил наясно какво са планирали? Би ли имало значение? Той беше хакнал мрежата на обществена библиотека… Как един прокурор щеше да третира нахлуването в правителствена институция? Ами плащанията в брой, които беше получавал? Внезапно и те му се видяха силно инкриминиращи.

Той обмисли вариантите пред себе си. Да се обади в полицията сега. Вероятно така биха постъпили повечето хора, но той не се чувстваше готов отново да отиде в затвора. Би могъл да се свърже с Ломбард. Да уведоми вицепрезидента какво кроят бившата му съюзничка и бившият шеф на охраната му. Да бе, каза си Гибсън, Ломбард ще защити тъкмо мен, а върху всички останали ще изсипе справедливия си гняв.

След като Хендрикс и Джен заминаха, Гибсън изчака десет минути и тръгна към къщата. Чакълът на алеята звучеше под краката му като рок банда на концерт. Съседната постройка беше на цяло футболно игрище разстояние, но това не го успокои. Предната врата беше заключена, също и задната. Той пробва всички прозорци, но и те бяха здраво залостени. Гибсън се намръщи. Отново заобиколи отпред и с ключовете на колата проряза процеп в пластмасовата плоскост, поставена на мястото на счупеното стъкло. Бръкна и успя да отвори прозореца от вътрешната страна.

Къщата беше същинска кочина. Отначало си помисли, че Джен и Хендрикс бяха обърнали всичко наопаки, само че този безпорядък тук беше резултат от години, не от часове. Не искаше да рискува да светне лампа, но имаше фенерче на телефона си и го използва да огледа океана от боклуци, изпочупени мебели и празни кашони. Сноп от поне четирийсет чадъра. Разнебитен акордеон. Търкаляща се на пода глава на елен се взираше с празен поглед в тавана.

Кухнята беше болестотворна. Нямаше друга дума за нея. Вонята бе неописуема. Господи, някой бе живял тук. Гибсън не можеше да се реши дори да прекрачи прага и остави това помещение за последно. Единственото чисто място беше втората спалня, превърната в гимнастически салон. Имаше пейка за вдигане на тежести от тилен лег, щанга, лост за набиране. Едната стена беше заета с няколко огледала в цял ръст. До съседната бяха натрупани на купчини списания за фитнес: „Мускули и фитнес“, „Развитие на мускулите“, „Естествени мускули“, „Планета Мускул“…

Гибсън оглеждаше за нещо лично, нещо с име на него, за да потвърди онова, което вече усещаше под лъжичката си. Надяваше се на фитнес списанията, но те всички бяха купени от павилион. Снимка би свършила работа, само че такава нямаше. Не откри нищо полезно в спалнята. Гибсън се върна при външната врата, където откри планина от неотворена поща.

Едно по едно приближаваше писмата до телефона си. Повечето бяха адресирани до „живущия“ или до „настоящия обитател“, но най-сетне откри писмо от Дирекцията на затворите в Пенсилвания. Името беше точно онова, което очакваше да види: Кърби Тейт.

Шумът от натискане на дръжката на външната врата го стресна. Тя се намираше само на сантиметри от лицето му и той я гледаше с ужас как се размърдва нагоре и надолу. Не беше чул кола да спира отпред. Възможно ли бе да се е отбил някой съсед? Дали Тейт имаше приятели? По-скоро Джен или Хендрикс бяха забравили нещо и се връщаха за него. Или за теб, прошепна немилостив глас в главата му.

Той напъха писмото в джоба си и се дръпна от вратата. С елемента на изненада би имал предимство срещу единия, но ако бяха дошли и двамата, не съществуваше никакъв шанс. Нямаше желание да изчака, за да разбере. Стържещият звук на метал в метал се разнесе като шепот из тихата къща, но, за щастие, вратата не се отвори. Той си припомни килера до кухнята и заотстъпва към него сред купчините боклуци. Дали щяха да го убият? Дотам ли щеше да се стигне?

Гибсън се вмъкна в килера, прилепи гръб до стената, после приклекна. Не можа съвсем да затвори вратата зад себе си, защото от вътрешната страна нямаше дръжка. Под краката му беше мокро и миришеше на урина. Прехвърли телефона си на самолетен режим и се заслуша в отварянето на външната врата.

Доколкото можеше да чуе, беше само един човек. Натрапникът не извика, нито включи осветлението. Гибсън чу външната врата да се затваря тихо. Светна фенерче и през недозатворената врата той видя лъча му да танцува по стените. При влизането си отначало беше установил, че дъските на пода скърцат, но новодошлият или познаваше къщата отлично, или се движеше като призрак. Чуваше приглушените му стъпки, но само защото цялото му внимание бе насочено към тях. Проблесна светкавица. После още веднъж и още веднъж. Снимки. Някой се движеше из къщата и правеше снимки. Методично, във всяка стая поред. Дали това включваше килерите?

Ако човекът отвореше вратата, щеше да го удари с все сила ниско долу. И щеше да продължи да го удря, докато престанеше да мърда. Само се притесняваше да не се подхлъзне в тая гнусна каша под краката си. Бавно размърда крака, като търсеше суха повърхност, на която да застане стабилно.

Не мислеше, че се е издал, но веднага усети кога снимането престана. В къщата се възцари толкова плътна тишина, че пулсираше в ушите му. Гибсън сдържа дъха си и напрегна всичките си сетива. Сякаш две подводници си играеха на котка и мишка в мрачните дълбини и всяка се ослушваше за другата, смъртно уплашена да не издаде позицията си.

Минутите се нижеха. Гибсън чу стъпките на призрака да се отдалечават към предната част на къщата. Вратата се отвори и после тихо се затвори. След това — нищо.

Той издиша, но не помръдна. Продължи да чака в килера, както му се стори, цял живот. Боеше се, че онзи, който бе тук преди малко, можеше да се върне или по-лошо — изобщо не си беше тръгвал и се опитваше чрез блъф да го изкара от килера. Ослушва се, докато слепоочията му запулсираха, но къщата бе мъртвешки тиха.

Гибсън се измъкна от килера. За половин секунда изпадна в паника, защото еленовата глава, обкръжена от сенки, му се видя като човешка. Включи фенерчето на телефона и се огледа. Кърби Тейт явно прекарваше повечето от времето си на канапето. Гибсън седна в единственото празно ъгълче, останалата част бе отрупана с мръсни съдове, празни кутии от храна и порнографски списания. Имаше стотици такива. Дори не знаеше, че още се издават мръсни списания.

Засмя се наум, но изведнъж се сети за нещо. В двора нямаше сателитна чиния. А липсата й означаваше, че няма телевизия и, по-важното, няма достъп до интернет.

Нима трябваше да повярва, че хакерът, проникнал в системата на КГА, няма интернет? Отново претърси къщата. Този път за нещо, което се очаква да го има в дома на спец по компютрите. Нищо не откри. Никакви инструменти. Никакви книги. Нямаше работно място. Никакви носители за съхранена информация. Нищо освен боклуци, порно и фитнес оборудване. Ако Кърби Тейт беше хакер, то той бе единственият, който можеше да живее без двайсет и четири часов достъп до високоскоростен интернет.

Когато прекарваш много време на компютъра, интернет ти става като втори дом. Убежище. Пространство, където да споделяш идеи, кодове, където да срещаш хора, споделящи твоите интереси към нерегулирани от закона приложения на програмирането. Би ли могъл такъв човек да съществува без интернет? Не че беше невъзможно. Но беше ли вероятно? Каквото и да бяха замислили Джен и Хендрикс в складовата база, бяха сбъркали човека. Онова на лаптопа на Кърби Тейт нямаше как да се е появило без нечия помощ.

Кой му помагаше в такъв случай? Партньор ли имаше Тейт?

Гибсън излезе от къщата възможно най-тихо. В сравнение с тъмнината вътре навън беше като бял ден. Не видя никого, но за по-сигурно отиде по заобиколен път до колата си. Включи фаровете едва когато се беше отдалечил на няколко километра от къщата на Тейт.

Тинзли стоеше в мрака. И тъй, Гибсън Вон се бе върнал. Това беше интересна информация. Предполагаше се, че вече трябва да се е прибрал у дома. Е, очевидно Гибсън имаше други идеи. Не че това променяше нещо. Всъщност дори спестяваше на Тинзли пътуване до Вашингтон. Както се казва, всичките яйца бяха в една кошница.

Седна на канапето, където допреди малко беше Гибсън. На компютърджията му беше дошла наум някаква идея. Прочете го по лицето му. Бяха толкова близо един до друг, че ако Тинзли се бе протегнал, щеше да го докосне. Можеше само да си представи реакцията му, ако го беше видял. Но не беше; никога не го виждаха. И по-добре, защото тук не беше място за умиране. По ирония на съдбата единствено тук Гибсън Вон беше в безопасност.

Тинзли погледна списанията, разглеждани от Гибсън, но каквото и да му бяха нашепнали те, не успя да го чуе. Намръщи се. Защо изобщо Гибсън се беше върнал? Не му харесваше, че не може да прозре мотива му. Все едно. Ако Кърби Тейт бе човекът, изплъзнал се преди десет години, това означаваше, че работата на Тинзли е почти приключена.