Матю Фицсимънс
Приятел и враг (30)

30

Джордж Абе натисна бутона на волана и приключи разговора. След миг колата се изпълни със звуците на нелегален запис на „Ролинг Стоунс“ на живо от концерт на лосанджелиския „Форум“. Джагър пееше за просмуканата от джин танцьорка в бара. Беше първото им турне без Мик Тейлър и Рон Уд, макар и способен китарист, все още не се вписваше докрай в групата и оставяше своя отпечатък върху акордите, изпълнявани дотогава от друг. Беше една от любимите песни на Джордж, но той имаше нужда да помисли. Спря музиката и продължи да шофира в тишина.

Разговорът с Калиста не беше от приятните. Тя проявяваше нетърпение и все по-голямо раздразнение, че нещата в Съмърсет не напредват по-бързо. Това беше само част от проблема — смъртта на по-голямата й сестра я беше разтърсила и, меко казано, Калиста не беше в най-добрата си форма.

Калиста беше близка със сестра си и в много отношения Евелин Фърст беше последният член от семейството, за когото можеше да се каже това. Евелин бе споделяла страстта на Калиста към фамилната чест и се радваше на също толкова престижна позиция в обществото. Кариерата й като хирург и дългогодишен декан на Медицинския институт към Университета на Питсбърг бе повод за гордост. Евелин бе борец, дала бе пример на жените да се издигат напред и нагоре, а за Калиста тъкмо това означаваше да си Доплес.

Малко бе да се каже, че никой не бе очаквал подобен развой на събитията. Джордж бе познавал Евелин от години и тя изглеждаше съвсем добре на партито за рождения ден на Катрин. Вярно, беше леко унесена, но в никой случай не изглеждаше настроена за самоубийство. Разбира се, невъзможно бе да се предскаже как загубата на брачен партньор може да се отрази на даден човек. Предсмъртното писмо на Евелин беше искрено и тъжно.

Калиста бе ядосана, че той е наредил връщането на Гибсън Вон. В началото не беше искала той да участва, а сега се държеше така, сякаш неговата липса бе причина нещата да се проточат толкова дълго. Продължаваше да изказва съмнения в компетентността на Джен и Дан и настояваше Джордж лично да оглави операцията в Съмърсет.

Джордж я разбираше по принцип. Тя се ловеше за сламката, стремеше се да наложи ред във все още неовладяната ситуация. Това не беше нейният свят и търсенето на Сюзан по такъв начин я излагаше на значителен риск. Излагаше всички тях. Упражняваният натиск го доведе до трудни решения и Джордж съзнаваше колко съмнително в морално отношение бе нареждането към хората му да тръгнат след Кърби Тейт. Джен и Дан бяха лоялни. Но когато всичко това приключеше, Джордж знаеше, че някой ще трябва да плати сметката.

Телефонът му избръмча — гласова поща от Джен. Беше му звъняла два пъти, докато бе разговарял с Калиста. Вероятно вече бяха прочели досието на Мъсгроув. Джордж бе решил да премълчи пред Калиста за Мъсгроув, докато не се ориентираше какво е мястото му в тяхното разследване. Опасяваше се, че тя ще реагира пресилено на такова неочаквано развитие.

Черен джип го задмина с висока скорост и го засече. Джордж наби спирачки, а джипът намали и от задницата му бликнаха червено-сини снопове светлина. Втори джип се изравни с него и го блокира. От предния автомобил се раздаде кратка сирена и сигнал Джордж да отбие. Джордж последва указанията и натисна бутона на волана. Колата го попита кой номер да бъде избран.

— Джен Чарлс — отвърна той кратко и отчетливо.

Телефонът зазвъня, докато малкият конвой отби встрани. Обаждането му се прехвърли на гласова поща и той произнесе само една дума:

— Мейджи.

Затвори в мига, в който висок агент с тъмен костюм почука по стъклото. Втори агент застана от другата страна. Вратата на джипа зад него беше отворена, но никой от агентите не беше помръднал. Джордж свали стъклото си с два сантиметра.

— ФБР. Вие ли сте Джордж Абе?

— Да.

— Трябва да дойдете с нас.

— За какво става дума?

— За Пенсилвания. Слезте от колата, моля. — Агентът се помъчи да отвори вратата, но тя беше заключена. — Отворете вратата.

— Арестуван ли съм?

— Предпочитаме да го избегнем, ако е възможно.

Джордж обмисли възможностите пред себе си.

— Слезте от колата.

— Дайте ми минутка — отвърна Джордж.

— Слезте от колата — повтори агентът вече заплашително.

Сега и мъжете от втория джип бяха на пътя. Джордж чувстваше, че нещата бързо излизат извън контрол. Отключи вратата и агентът я отвори. Джордж излезе и му позволи да го претърси за оръжие.

— Чист е — съобщи мъжът на партньора си.

Агентът го побутна към предния джип. Партньорът му тръгна към тях, като се провря помежду броните на двата автомобила. Джордж погледна към голямата хлътнатина на задната броня на джипа. От ФБР се излагаха. Навремето не биха пуснали кола в такова състояние на пътя, до двайсет и четири часа след инцидента щеше да е вкарана в сервиз. Тогава Джордж зърна регистрационния номер и леката му усмивка се стопи. Не беше правителствен номер, дори не беше вашингтонски или от Вирджиния, а от Тенеси… Беше твърде зает да звъни на Джен, за да го забележи, когато го спряха. А и никой не беше показал значка. Би дал малко състояние за пистолета в жабката. Джордж забави крачка и потупа джобовете на спортното си сако, сякаш беше забравил нещо.

— Оставих си телефона — понечи той да се върне.

— Влезте в колата — отсече мъжът и го хвана над лакътя, за да го извърти в нужната посока.

Очевидно очакваше съпротива. Джордж не оказа такава, но използва дръпването, за да се извърти рязко. Юмрукът му се заби под брадичката на мъжа. Беше тежък удар и ако беше попаднал във врата, както Джордж бе възнамерявал, щеше да смаже ларинкса. Само че Джордж леко се подхлъзна на чакъла и не уцели точно.

Мъжът само леко отметна глава назад и простена от болка. Джордж нямаше как да побегне и дори да успееше да се справи с двамата, мъжете от другия джип щяха да го повалят. Така че вместо това посегна към оръжието на мъжа. Единственият му шанс бе да го издърпа, преди партньорът му да е стигнал до тях. Напипа дръжката, изтегли пистолета и отскочи встрани. Пистолетът се закачи в подплатата на сакото на мъжа отсреща. Джордж успя да го освободи, но в този момент другият мъж бе вече до него.

В централната нервна система на Джордж избухна токов удар.

Джен седеше в черокито. Върху таблото лежеше полицейската снимка на обесилия се Терънс Мъсгроув. Покрай изживяния шок от убийството на Тейт съвсем я беше забравила. Сети се чак като се замисли какво ли търси Гибсън Вон обратно в Пенсилвания.

Тя отвори лаптопа си и извика досието на Гибсън с известните факти, което Джордж я бе накарал да изготви. Кликна на папката „Дюк Вон“ и прегледа съдържанието й. Случайно попадна на снимката. Очите й се местеха между двете фотографии.

— Как е възможно? — изрече на глас тя.

Беше нещо дребно, несъществен детайл в долния ъгъл на всяка от снимките. С нищо непривличащ вниманието, освен ако човек не ги поставеше редом. Отначало си беше помислила, че паметта й я лъже или че в най-добрия случай е случайно сходство. Но, погледнато така, се виждаше, че двата детайла са еднакви. Съвършено еднакви. Как беше възможно това?

Тя ги показа на Хендрикс.

— Как е възможно? — реагира като ехо той.

Тя не знаеше, но това свързваше Дюк Вон със ставащото в Съмърсет. С похищението на Сюзан Ломбард. Хендрикс я изгледа със сериозно изражение.

— Това си остава между нас, докато не разберем какво означава.

— Дори пред Гибсън ли ще мълчим?

— Особено пред Гибсън.

Тя продължи да се взира в екрана, докато не я стреснаха ругатните на Хендрикс. Мислеше, че добре познава всички отсенки в тона му, но сега долови нова нотка — на паника. Завари го да стои над сака им с оръжия.

— Какво се е случило? — попита тя.

— Единия го няма.

— Единия от кое? От пистолетите?

— От глоковете. — Гласът му се снижи до шепот. — Плюс два пълнителя.

— Нещо друго?

— Като че това не стига.

— За какво говориш?

— Онзи ме държи на къс повод, за това говоря. Отначало не схванах защо е отнесъл трупа на Тейт, вместо да го остави на нас. Вече ми е ясно.

— О, мамка му.

— Именно, мамка му. Стрелял съм с този пистолет хиляда пъти. Зареждал съм пълнителите. Почиствал съм го. Отпечатъците ми са по всичките му чаркове, по всяка гилза.

— А той не беше оставил никакви гилзи…

— Нито една. Проверих най-щателно. Всичките ги е събрал. Това означава, че може да захвърли някъде трупа, да подхвърли пистолета и да ме натопи за убийство, когато си пожелае. Та, както казах, държи ме на къс повод.

— Кой?

— Който и да е той. Гибсън. WR8TH. Има ли значение?

Хендрикс я гледаше очаквателно като дете, което се надява на утешителна дума. Нямаше такава. Бяха си въобразявали, че са с два хода напред, когато в действителност изоставаха. Джен се запита как би постъпил Джордж в подобна ситуация. Тоя тип кризисни ситуации без изход бяха силата му, само че той никъде не можеше да бъде открит. Така че въпросът сега беше: как би постъпила тя?

— Хубавичко ще си поговорим с това момче — процеди Хендрикс.

— Не е Гибсън.

— Убеди ме.

— Виж това. — Тя посочи кръвта в килията на Тейт. — Не му е присъщо.

— А защо тогава не си е у дома, където му е мястото? Тия глупости, дето щял да задържи колата още няколко дни? Бил е тук през цялото време. Ами онзи номер с компютъра в дома на семейство Маккио? Той не му ли е присъщ?

— И така, твърдиш, че Гибсън е активирал вируса, за да ни отдалечи от тук, и е дошъл да си побъбри на четири очи с Тейт. Пред самия обектив на камерата, не забравяй това. Час и половина по-късно се е върнал да убие Тейт, но този път се е погрижил да не бъде заснет. За всеки случай е отмъкнал трупа и е откраднал пистолет. Звучи ли ти достоверно?

— Може би не, но със сигурност възнамерявам да разбера.