Матю Фицсимънс
Приятел и враг (5)

5

Кортежът от коли си пробиваше път през центъра на Финикс като боен кораб, прекосяващ океан от стоманобетон. Беше дълъг повече от половин пресечка и носът му бе оформен от полицейски мотоциклети, чиито сирени свиреха, докато проправяха път през гъстия трафик в петък следобед. Зад него изчакваха коли, изтеглили се бързо към тротоара, и пешеходци, спрели да позяпат зрелището.

Бенджамин Ломбард не чуваше и не виждаше нищо от това. Той седеше на задната седалка на една от лимузините, винаги различна, и преглеждаше графика за следващата седмица. Усещаше напрежението на хората си, но не бързаше да приключи. Свикнал беше да чакат решението му. Тяхното време, реално погледнато, беше негово време. Накрая внесе няколко незначителни поправки и върна листа с набелязания маршрут на един от сътрудниците си.

Беше уморен и разочарован. През последните двайсет и пет дни беше наблюдавал как губернатор Ан Флеминг съкращава малко по малко преднината му в резултатите от анкетите. Започналото като забавна съпътстваща атракция нейно участие се превръщаше в реална заплаха. Излязла неотдавна политическа карикатура го изобразяваше като заек, спящ под едно дърво, докато костенурката Флеминг го задминаваше. От избраник се беше превърнал в обект на шеги в късните телевизионни предавания. Преди година тази жена, губернатор на Калифорния първи мандат, не се и споменаваше в разговорите за президентските избори. Ломбард беше толкова изявен фаворит, че дори авторитетни личности от партията бяха решили да не се кандидатират. А сега във врата му дишаше нова в политиката жена. Съветниците му гледаха с пренебрежение на Флеминг, убедени, че ще отпадне, но той не беше толкова сигурен. Дотук тя беше контрирала всичките им предизвикателства като изпечен професионален играч и го бе накарала да изглежда като глупак. Големите дарители започваха да се усещат. Ако тя не бъдеше неутрализирана сега, конгресът в Атланта щеше да е истински ръкопашен бой.

— Кажи на Дъглас да свали от маршрута Санта Фе — обади се Ломбард. — Довечера след срещата с дарителите искам да отида направо на летището.

Лиланд Рийд се размърда на мястото си.

— Вижте, Дъглас смята, че е важно да се появите утре, ако искаме да разчитаме на подкрепата на губернатор Маклин. Преди конгреса няма да идваме повече в този район.

Лиланд Рийд беше началник на кабинета на вицепрезидента. На петдесет и пет години имаше репутация на невъзмутим и находчив играч, който решава всички проблеми. Тя бе затвърдена през трийсет и три годишната му кариера на Капитолия и в много кандидатпрезидентски кампании.

Ломбард високо ценеше началника на кабинета си. След самоубийството на Дюк Вон беше имал двама неудовлетворителни негови заместници и накрая се бе спрял на Рийд. Рийд говореше неговия език и споделяше твърдата му решимост, но не беше Дюк Вон. Не че това бе причина да се срамува — Дюк Вон беше уникален. Инстинктивно би схванал защо едно посещение в Санта Фе би било лоша идея. Дюк виждаше същите фигури на шахматната дъска като всеки друг, но разиграваше партията с много ходове напред. Той бе научил Ломбард на почти всичко в политиката.

Лиланд Рийд беше целеустремен и неуморен, но трябваше да бъде побутван в правилната посока. В някои отношения това беше за предпочитане. Ломбард вече бе привикнал да е най-умният във всяко обкръжение, но на моменти му липсваше увереността, че ако възникне проблем, Дюк вече работи по него.

Той фиксира Рийд с леден поглед.

— Няма да получим подкрепата на Маклин. Той ще я даде на Флеминг.

— Но според Дъглас Маклин дава аванси.

— Маклин даваше аванси, когато водех с десет пункта. А сега преднината ми е колкото оная ти работа и той ще играе с Флеминг, защото се знаят с нея от двайсет години и тя ще му поднесе обещания, които от мен няма да получи. Вярно, ще ме поразиграе за подкрепата си, но накрая няма да ми я предостави.

— Не си ли струва да пробваме, след като вече сме тук?

— Меган, къде ще е по график губернатор Флеминг следващия петък? — попита Ломбард.

Сътрудничката извика графика на лаптопа си.

— В Аризона.

— Това е губене на време, Лиланд. Опитват се да ни държат на изчакване, така че майната му на губернатор Маклин, а майната му впрочем и на Дъглас.

— Шефе? — Гласът на Рийд си остана равен и овладян въпреки внезапния гняв на вицепрезидента и острия му език.

— Притесняват ме Дъглас и начинът, по който реагира — обясни търпеливо Ломбард. — Той взема решения, основаващи се на анкетите от миналата седмица. Наредих му да върви едни гърди пред Флеминг. Омръзна ми да ме успокоява, че тя щяла да изчезне от картинката, защото това няма да стане.

— Разбрано — отвърна Рийд. — Каква причина да съобщя за отменянето?

— Нещо уклончиво. „Нужен е във Вашингтон“ винаги звучи авторитетно. Все още съм вицепрезидент. А пък той ще се сети.

— Ясно — каза Рийд.

— Още утре сутринта искам да проведем съвещание с Дъглас, Бенет и Гузман и да си изясним някои неща. Защото не са единствените стратези на кандидатпрезидентски кампании във Вашингтон.

Ломбард се загледа през затъмненото стъкло. Да живее като под похлупак бе един от сюрреалистичните аспекти на службата му. През последните осем години не бе имало и един момент, в който да е истински сам, в който поне трийсет души да не знаят точното му местонахождение. Да си върши работата, и то добре, означаваше да е в постоянно движение, заобиколен от хора, идеи, действия. И Бог му беше свидетел, на него му харесваше. Още повече щеше да му хареса да е президент.

Когато журналисти го питаха защо иска да е президент, Ломбард отвръщаше с елегантните клишета, изричани от предшествениците му — за да служи на страната си, да кове бъдещето на нацията си. Бяха глупости, естествено, и той се съмняваше те да са били по-искрени в думите си от него. Каква беше истината ли? По кой друг начин в историята един човек би могъл да стане най-могъщата личност в света, без да пролива кръв? Това беше шанс да се превърнеш в цивилизовано божество и той нямаше доверие на никой, чиито амбиции не се простираха до там. А разликата между него и повечето хора бе, че той бе роден за това.

Кортежът спря със затихващ рев пред хотела и Ломбард се загледа как действат агентите на Тайните служби. Вратите на две дузини коли се отвориха едновременно. Мъжете излязоха от тях и се дислоцираха като морски пехотинци, установяващи брегови плацдарм. Когато бяха готови, вратата на неговата лимузина се отвори и той се появи под слънцето навън, широко усмихнат. По-висок от всички агенти, с изключение на един, той се спря да огледа хотела, да закопчае сакото си и да помаха на поддръжниците си на отсрещния тротоар, които го посрещнаха с бурни аплодисменти. Чак тогава се остави да го въведат в хотела.

Отбеляза си наум да накара да махнат високия агент от екипа му.

Вътре в хотела ятото му от сътрудници го заобиколи и го тласна бързо към апартамента му. Докато течеше оперативката, той прегледа два-три доклада и ги изпъстри с въпросителни знаци. Способен беше да следи няколко разговора едновременно.

— В колко часа започва срещата с дарителите?

— В осем, шефе.

— Къде ми е речта?

Някой му подаде чист екземпляр. Той взе също две папки с последните данни от разузнаването относно ескалираща ситуация в Египет и сводка за спорове в Сената по повод имиграционния законопроект.

— Лиланд, искам да те видя след два часа. Ще разговаряме по време на обяда. А иначе не ме безпокойте, освен ако не се разрази конституционална криза и не съм станал президент.

Това предизвика любезни смехове сред групата. Агентите от Тайните служби затвориха вратата зад него.

Когато остана сам, Бенджамин Ломбард съблече костюма си и го изпъна върху леглото, за да не се измачка. Изпита приятно облекчение в хладната стая след безмилостната аризонска жега. Според него климатиците бяха върхово постижение на цивилизацията, даващо възможност на човек да живее на забравени от бога места, каквото беше Финикс, Аризона.

Застанал прав по официална риза, боксерки и черни чорапи, той се остави на удоволствието от прохладата в сумрачния апартамент. След няколко минути пусна новините по телевизията и беше посрещнат от репортаж за посещението на Ан Флеминг в Калифорния в рамките на кампанията й. Колкото повече мислеше за конкурентката си, толкова по-убеден беше, че на утрешната среща с Дъглас трябва да се лее кръв. Това щеше да прати послание сред редиците, да влее енергия и устременост у хората му. Запита се какво ли бе нужно да примами Абигейл Салдана, за да стане негов експерт. Тя не би търпяла тези глупости с Флеминг.

Рязко чукане на вратата го изтръгна от мислите му и доброто му настроение се изпари. Ако самият Сенат не пушеше като кратер, тежко му на престараващия се сътрудник от другата страна на вратата. Щеше да му се наложи да си търси работа в Турция.

— Какво? — ревна Ломбард, като едва не извади вратата от пантите й.

Беше Лиланд Рийд и изглеждаше разтревожен.

— Какво има? — попита отново Ломбард, но вече с не толкова яростен тон.

— Може ли да вляза, шефе?

Бенджамин се отмести встрани и го пусна в апартамента. Рийд не седна, а взе нервно да обикаля из стаята като автоматична прахосмукачка, търсеща боклучета. Накрая се спря до прозореца.

— Казвай какво има, че ме изнервяш.

— Шефе, нали се сещате за онзи списък, който ми поръчахте да следя?

Ломбард знаеше точно кой списък имаше предвид Рийд. Човек не стигаше толкова далече в политиката, без да си създаде врагове. И не малко. Списъкът съдържаше хора, които биха могли да се опитат да навредят на кампанията му. Всички, от политически противници до бивши служители, та чак до гадже от гимназията, защото не й беше харесало как скъсаха. Не че очакваше неприятности, но при всяка кампания се изравяше нещо отдавна забравено от миналото на кандидата. Нямаше причини да се очаква, че този път ще е различно.

— Кой? — попита Ломбард.

— Джордж Абе.

— Джордж? Сериозно? — Това го изненада. Винаги бе смятал, че са в прилични отношения въпреки начина, по който се бяха разделили. — Какво е направил сега Джордж?

— Срещнал се е със сина на Дюк Вон в закусвалня във Вирджиния. В момента пътуват с кола през Вашингтон.

Косъмчетата по тила на Ломбард настръхнаха. Гибсън Вон и Джордж Абе. Никога не бе предполагал, че ще чуе тези две имена в едно изречение. Единственото общо, което имаха помежду си, беше той. Това, че са заедно, нямаше как да е съвпадение.

— За какво са си говорили?

— Не знам, шефе.

— Ами разбери. Имаме ли наш човек във фирмата на Джордж?

— Не, шефе — отвърна Рийд.

— Прати някого. И ме свържи с Ескридж по телефона. Може би все пак ще се наложи да се задейства.