Матю Фицсимънс
Приятел и враг (18)

18

Гибсън завърши програмата си във вторник вечерта. Не бе имало нова поява на WR8TH, но вирусът му продължаваше безпощадното си пътуване из сводките на ФБР и документите, които Рилинг продължаваше да качва на сървърите им, та WR8TH да не заподозре нещо, ако потокът внезапно спре.

Джен периодично се отбиваше в стаята на Гибсън да го провери как напредва.

— Какво искаш от нас? — попита го тя още първата сутрин.

— Три топли яденета и легло.

— Някакви специални поръчки?

— Закуска за закуска, вечеря за вечеря. На обяд може да ме изненадаш.

Той й подаде меню на закусвалнята „Съмит“. После я изтика от стаята, постави табелата „Не безпокойте“ и се заключи вътре. При спуснатите щори и климатика, включен на температура за тракане на зъби, стаята му заприлича на пещера, отрязана от външния свят. Винаги мислеше по-добре, когато му беше студено.

Постигнал подходящата обстановка, той се настани пред лаптопа си, сложи си слушалките, заработи и откара така два дни без прекъсване.

Подхвана нещата по степен на важност. Нужни му бяха спецификациите на мрежата. Влезе с лекота и огледа наличните портове. Леко тъпо му беше да хаква обществена библиотека в Централна Пенсилвания. Все още беше авторитетно име в изолираната общност от хора, на които им пукаше за такива неща, и силно се съмняваше, че подобна постъпка би разкрасила легендата BrnChr0m. Беше все едно Ал Капоне да обере сергията за лимонада на някое хлапе.

Сканирането му приключи с бипване и показа анализа. Той го прочете и се намръщи. Обикновено човек разчиташе провинциална библиотека да наеме компютърен експерт с най-ниска степен на квалификация, който е я ленив, я некомпетентен, или и двете. Подобни мрежи бяха като големи дружелюбни кучета; ако ги погалиш, се претъркулват по гръб и ти показват десетина възможни пробива в сигурността.

Уви, Гибсън очевидно се бе озовал в община, която приемаше поддръжката на компютрите си много сериозно. Мрежата на библиотеката използваше последната версия на Уиндоус и, както изглеждаше, беше наскоро снабдена със защита. Гибсън въздъхна и отпи от кафето си. Не беше сложна система, но пък професионално поддържана. Просто трябваше да свърши работата по трудния начин.

Вместо десет минути му отне два часа да получи нужните спецификации. Хареса му онова, което видя. Познаваше отлично софтуера и хардуера и фактът, че системата беше добре поддържана, щеше да улесни съставянето на програмата, ако откриеше начин да се възползва от инфраструктурата на безжичната мрежа. Затвори очи и визуализира наум как би могъл да го направи. Седя така, докато картината изникна в съзнанието му, при което на устните му се появи лека усмивка. Отвори очи и започна да пише.

Програмирането не беше силната му страна; харесваше предизвикателството и студената логика на установените правила, но не това го правеше добър. Обратно на масовата заблуда, хакерството не беше дуел между двама пишещи бързо програмни гении. Във филмите това винаги беше свръхдраматизиран и зареден с адреналин акт — на хакер с опряно в главата му дуло са дадени шейсет секунди да влезе в непробиваема мрежа. Светкавично тракане по клавиатурата и цепене на секундата.

Действителното проникване в защитена мрежа изобщо не можеше да се нарече вълнуващо. Беше бавно, еднообразно, изискваше много търпение и прецизно внимание към подробностите.

Имаше хора с вроден усет за езика на машините и те можеха да изтръгнат от тях истински подвизи. Но една защитена мрежа беше далеч повече от набор машини. Тя включваше също и хората, които работеха с тях и ги поддържаха. В девет от десет случая най-лесният път към влизане в защитена компютърна мрежа бяха не софтуерът или хардуерът, а третият елемент — хората. И тъкмо там Гибсън беше ненадминат.

Винаги беше притежавал дарбата да погледне защитена мрежа и хората, които оперираха с нея, а после да види линиите на разлом между тях. Откриваше пукнатините между точните защитни процедури и съкратените, които ползвателите прилагаха, защото си мислеха, че никой не обръща внимание. Невежество, любопитство, навик, мързел, алчност, глупост — компютрите бяха само толкова добри, колкото бяха и операторите им и винаги имаше слабо звено. За Гибсън хакването на компютри беше досадно. Но виж, хакването на хора истински го забавляваше. Бъдеше ли поставен натясно обаче, се проявяваше като способен програмист. Просто не беше особено бърз. Така че, когато най-после беше готов с програмата си, отстрани грешките и проведе успешен тест, вече бе вторник и минаваше единайсет часът вечерта. Не беше спал, с изключение на няколко часа в неделя и липсата на сън го бе изтощила.

Гибсън прокара пръсти през косата си и провря глава навън през вратата на мотелската си стая. Хендрикс го поздрави и стъпка угарка. Няколкото пъти, когато Гибсън се бе показвал, Хендрикс го нямаше отпред да пуши. Почти му беше липсвал.

— Кажи й, че е готова — проговори уморено той.

— Добре.

— Утре ще я изпитам.

— Добре.

— Да се е случило нещо от вчера?

— „Нешънълс“ паднаха.

Гибсън си легна в леглото с дрехите. В един идеален свят би спал осемнайсет часа. В реалния спа шест и се мята и въртя още три, тъй като тялото му не успяваше да потъне в сън след всичкия кофеин. В девет сутринта вече беше изкъпан и избръснат, с приготвено оборудване. Излезе на сутрешното слънце и премигна.

Хендрикс и Джен не бяха бездействали. През последните четирийсет и осем часа бяха извършили фина настройка на камерите, поставени от Хендрикс, и сега те не само покриваха входовете на библиотеката, но също и всички подходи към нея. Джен беше проучила околността за места, предоставящи уединение, но все още в обхвата. Хендрикс беше монтирал камери и към тях.

— Лошата новина е, че преобладаващият демографски състав на посетителите на библиотеката е бели мъже на възраст между четирийсет и пет и шейсет — уведоми го Хендрикс.

— Да, имаме снимки на двайсет и шестима мъже, влезли в библиотеката от понеделник сутрин насам, които попадат във възрастовите рамки на нашия профил. Пратихме ги във Вашингтон. Може пък да имаме късмет.

— Мислите, че е някой от тях?

— Според Хендрикс, не. Аз се двоумя.

— Не ми се вярва този тип да виси в библиотеката и да чете периодични издания — заяви Хендрикс. — Някак не му пасва. Според мен той си свършва работата и изчезва. Гледа да не бие на очи.

— Аз пък си мисля, че може да се чувства толкова комфортно на домашна територия, че да прави тъкмо това — възрази Джен. — Но така или иначе, имаме толкова малко данни за него, че спорът е просто академичен. Ще се слее с обкръжението, освен ако не открием начин да го откроим. И това ни води до… — Тя млъкна.

— До моята програма — довърши Гибсън.

— Тя работи ли? — попита Джен.

— Така мисля. Но няма да съм сигурен, докато не я проверя на практика.

— Не можеш ли първо да я изпробваш? — попита Хендрикс.

— При симулация тя работи надеждно, но освен ако не искаш да чакаш да изградя дубликат на мрежата на библиотеката, няма как да разберем със сигурност, без да я задействаме.

— Как се инсталира? — осведоми се Джен.

— С флашка. Просто трябва да вляза във вътрешния офис на библиотеката за две минути.

— Звучи осъществимо. С Хендрикс ще се погрижим за това. Ти чакай тук и ще ти съобщим, като бъде инсталирана, за да я задействаш дистанционно и да провериш работи ли.

— Не ми изглежда добра идея — отвърна Гибсън.

Джен се спря, понечи да се ядоса, но се въздържа.

— Защо? Твърде е сложно за нас, невежите, ли?

— Не, иска се едно кликване с мишката.

— Какво тогава?

— Казахте, че в библиотеката е пълно с хора, които най-грубо отговарят на профила на нашия извършител, нали така?

— Да…

— Ами ако той е един от тях?

— Нали на това разчитаме — намеси се Хендрикс.

— Би било грешка да допускаме, че той не знае как изглеждате вие двамата — поясни Гибсън. — Гледайте да не показвате излишно лицата си около библиотеката.

— Откъде би могъл да знае как изглеждаме? — попита Джен.

— Ами все пак от седмици е в базата данни на КГА.

Наблюдаваше Джен, докато тя осмисляше думите му.

— Господи — промълви тя. — Файловете с личните ни данни.

— Със снимки са — допълни Хендрикс.

— Още ли искате да остана в мотела?

* * *

Библиотеката „Каролин Антъни“ може да беше малка, но служителите й очевидно много се гордееха с работата си. Беше добре поддържана, чиста, светла и приканваща. Караше те да копнееш да седнеш и да зачетеш книга. Мечето щеше да е на седмото небе тук. Външната врата водеше към малък и светъл атриум, където новоизлезлите книги бяха подредени с вкус на дървени стойки.

Зад главното гише жена на средна възраст подреждаше на купчета върнати книги и плътта по дебелите й ръце се полюшваше. Накъдрената й коса създаваше асоциация за нечестив съюз между микровълнова фурна и силикон. Тя спря за миг, поздрави Гибсън със строго кимване, после се върна към работата си. Спретнатите купчинки с книги изчезваха назад към дъното на библиотеката. Вляво имаше редица отделени с прегради места, всяко със старомоден монитор. Ясно формулиран надпис даваше инструкции на посетителите да направят заявка за ползване при дежурния библиотекар. Широки стълби водеха към отдела с детска литература. Вдясно имаше читалня с кресла и табуретки за краката. Всичките без едно бяха окупирани от пенсионери, които изглеждаха като неизменна част от обстановката.

Гибсън се запита дали сред тях не беше мъжът, когото преследваха. Искаше му се да ги разгледа всичките внимателно, да проучи лицата им. Човекът, отвлякъл Мечето, бе съумял да запази тайната си цяло десетилетие — едва ли би допуснал тъкмо лицето му да го издаде. Можеше да е последният, когото някой би заподозрял. Все пак той не беше натикал насила Мечето в колата си. Тя беше влязла доброволно, защото лицето насреща й не я беше уплашило. Маската сигурно беше паднала по-късно.

Може би именно затова да хаква библиотека в някакво забутано градче му се струваше толкова притеснително. Обективно погледнато, беше проста задача. Но той бе нервен. Човекът, на когото бе известна съдбата на Мечето, познаваше добре това място и беше идвал тук през последните две седмици. Може и да не се намираше тук в момента и все пак малката библиотека беше ключът към голямата тайна.

Може би Хендрикс беше прав, че тайната имаше само един неизбежен финал, но би имало капчица справедливост в това да заловят мръсника. Не за Мечето, Гибсън знаеше, че за мъртвите правосъдие няма. Но може би щеше да възстанови у живите някакво чувство за равновесие. Не, той и в това не вярваше. Не би могло да има обезщетение за престъпление от такъв мащаб. Ако Мечето беше мъртва, то откриването на похитителя й щеше да послужи само за отговор на въпроси, които не биваше да бъдат задавани. Кой я бе отвлякъл? Къде беше държана? Как беше страдала и умряла?

Мислите му се устремиха към Ели, но той си наложи да спре. При никакви обстоятелства нямаше да си позволи да си представи дъщеря си на мястото на Сюзан.

Тъй като нямаше как да се слее с околните, Гибсън бе предприел обратната тактика — да изпъква силно. Струваше му се, че грозното спортно сако с неподхождаща му вратовръзка и измачканият памучен панталон бяха добра комбинация. Приличаше на човек, постарал се да направи добро впечатление и провалил се с гръм и трясък. Гибсън бе идентифицирал библиотекарката като Маргарет Милър и бе проверил чрез Гугъл, че има син Тод. Да нахълта с взлом в офиса на библиотеката, за да инсталира програмата, беше възможен, но не и предпочитан вариант. Много по-лесно би било госпожа Милър да го покани там.

Той въобще не приличаше на сина й, но това не беше проблем. По-важното беше да създаде визуална асоциация с него. Младият Милър изглеждаше малко нещо смотаняк. Облеклото на Гибсън беше в духа на напълно лишения от усет за мода Тод. Гибсън беше сресал и косата си на път, както го правеше Тод.

Остана до вратата на библиотеката и се огледа в паника.

— Мога ли да ви услужа? — попита го тя.

Гибсън се обърна към нея и й отправи най-нещастния си поглед. Съжали се над мен, казваше той.

— Дано да можете. Тук ли е госпожа Милър?

— Аз съм госпожа Милър — отвърна тя. — Какво желаете?

— Страшно съжалявам. Разбирам, че молбата ми е необичайна. Но някой на бензиностанцията предложи да помоля вас… — Той умишлено остави гласа си да пресекне.

— За какво да ме помолите?

— Имам интервю за работа след четирийсет и пет минути. Горе, в ски курорта.

— Четирийсет и пет минути? Олеле. Ще трябва да побързате.

— Знам, госпожо. Пристигнах от Хагърстаун тази сутрин. Кандидатствам за помощник-управител. Чичо ми познава някого там и е ходатайствал за мен. Само че се успах и хукнах, без да си взема автобиографията. Остана на кухненския плот — обясни той и махна сякаш към въображаемия плот, така безсърдечно откраднал автобиографията му. — А толкова държа на този курорт. Чичо ми уреди интервюто и направо ще ме убие, ако го проваля.

Заби глуповато поглед в пода, но с крайчеца на окото си наблюдаваше лицето на Маргарет Милър, за да открие знак как се справя дотук. Недобре, ако се съдеше по суровото й изражение.

— Съжалявам, но нямаме принтер за обществено ползване. Направила съм заявка, но не се вмества в тазгодишния ни бюджет.

— О — изрече той и придоби покрусен вид. — Казаха, че имате в задния офис.

— Да, но той е само за служебно ползване.

Хайде бе, госпожо, не ме карай да ти плача.

Той кимна мрачно, че разбира, и стисна челюсти в имитирано усилие да се държи мъжки. Дали щеше да е пресилено, ако брадичката му затрепереше?

— Сещате ли се къде другаде бих могъл да опитам?

— Има магазин с услуги за принтиране, но той е чак в… — Госпожа Милър погледна стенния часовник. — Не, няма да успеете да стигнете навреме.

— Е, нищо. Може пък да не се разсърдят много.

Маргарет Милър въздъхна.

— На диск ли го имате или на друг носител?

— На флашка — отвърна той и я подаде услужливо.

— Как се казва файлът?

— „Автобиография“. Той е единственият.

Тя гледа флашката дълго време. Решаваше съдбата му.

— Елате с мен — заяви накрая дамата.

Поведе го към офисите в противоположния край на библиотеката. Успя да си държи езика зад зъбите през първите двайсет крачки, но след това взе да го мъмри добродушно, че се е показал безотговорен. Колко грозно било да разочарова чичо си, след като си е дал труда да му помогне. Тя като че се разтоварваше по този начин, а той вмъкваше „Да, знам“ и „Права сте“ на подходящите места. Жената заслужаваше да бъде мил с нея.

Тя отключи вратата на офиса и спря.

— Ще ме извините, че е такава бъркотия.

Не беше преувеличила. Бюрото й тънеше под планина от книжа, които заплашваха да се изсипят като лавина. По пода имаше струпани книги, а растенията в саксиите плачеха за поливане, или по-скоро за опело.

Единственото чисто място беше компютърният терминал, разположен до редица сървъри. Той отново се впечатли от усърдието, което в Съмърсет влагаха в компютърната си инфраструктура. Не беше дело на Маргарет Милър обаче, която нито знаеше какво е USB порт, нито къде се намира. Гибсън трябваше учтиво да й посочи мястото, където да пъхне флашката. Тя настоя сама да изпринтира документа, което не беше пречка. Той беше вкарал вируса си в автобиографията; щом библиотекарката я отвореше, програмата сама щеше да се инсталира в машината и после да изтрие всички следи за даунлоудването си. Щеше да си стои там, без да действа, докато той не я активираше.

Надничаше през рамото й, докато антивирусната програма на библиотеката сканира файла и позволи отварянето му. Тя изпринтира три екземпляра.

— За по-сигурно.

Той разчиташе тя да не се вглежда много в автобиографията му, която беше примерен образец, качен от уебсайт с насоки за кандидатстване за работа. Беше отделил десет минути да измени някои подробности с измислени служби в Хагърстаун, но документът не би издържал на по-внимателен прочит. За щастие, жената беше заета да му чете конско на тема отговорност. После го изтика навън, пожела му успех и той напусна сградата.