Матю Фицсимънс
Приятел и враг (35)

35

— Кой е тук? — Били беше застанал на прага зад Гибсън. Пистолетът в ръката му трепереше. — Ти ли им каза къде сме?

— Не. Сами са ни открили.

Той направи крачка към Били и се озова пред дулото на оръжието му. Спря и вдигна ръце.

— Не знам как са ни открили. Искат само да говорим.

— Да говорим… да бе, сигурно.

Двамата едновременно чуха колата по алеята. В очите на Били се появи див поглед. Той отметна рязко глава като животно, уловило чужда миризма.

— Били, недей!

Но Били не беше настроен да слуша съвети. Извъртя се и хукна обратно в къщата. Гибсън изтича след него, но свърна вляво и обиколи отвън по предната веранда. Черокито излезе измежду дърветата и се насочи към входа.

Били изскочи през предната врата. Размахваше бясно пистолета към автомобила, който спря рязко. Били не направи опит да се прикрие, обезумял от страх и гняв. Крещеше да се махнат, да го оставят на мира. Хендрикс извика рязко да свали оръжието, но думите му бяха заглушени от паническите крясъци на Били.

Гибсън се появи иззад ъгъла. Трябваше да се добере до Били, преди някой да пострада. В миг на яснота като на забавен каданс усети, че вярва на Били. Вярваше на цялата му абсурдна история. И не само това, почувства го близък. Не можеше да позволи да му се случи нещо.

Джен и Хендрикс съкращаваха разстоянието и вече бяха само на пет метра от верандата. Всички крещяха. Хендрикс се отклони вляво в опит да раздвои вниманието на Били, който ставаше все по-невъздържан. Насочваше пистолета ту към мъжа, ту към жената, вървящи към него. От устните му се точеше слюнка.

Гибсън направи още две крачки и блъсна Били с рамо. Заедно се прекатуриха през плетено кресло. Били изпусна пистолета и той се плъзна по верандата. Гибсън бе твърде силен. Били се отпусна задъхан под тялото му.

— Само се успокой, Били. Успокой се. Всичко ще бъде наред.

Били направи опит се съпротивлява.

— Гибсън! Хвърли пистолета през перилата — викна Джен.

— Нямам пистолет, гаднярка такава. И едва го удържам този. Ще благоволи ли някой да ми помогне?

 

 

Бенджамин Ломбард нахвърляше бележки в полето на речта си. Конгресът беше след седмици и номинацията му далеч още не беше сигурна, но работата му помагаше да се разсее. Не искаше да мисли за ставащото във Вирджиния и Пенсилвания. Джордж Абе, това копеле, бе тръгнал сам на кръстоносен поход. Такъв си му беше нравът.

Хитрецът някак бе съумял да ликвидира бизнеса си само минути след като бе задържан. Когато хората на Тайтъс бяха отишли там, не бяха заварили нито едно винтче или случайно забравен молив. „Консултантска група «Абе»“ бе изтрита от лицето на Земята. Напълно в стила на Абе. Както и да отрича всичко. Напълно убедително бе изиграл ролята на човек, не по-малко объркан от всички останали. Дори след като биячът на Тайтъс го бе опердашил здраво.

Ломбард вдигна поглед към монитора. Джордж още бе на масата в стаята за разпити на „Колд Харбър“. Тайтъс притежаваше злостта на питбул, нямаше спор по това, но Ломбард започваше да се съмнява в способността му да се справи навреме. Доколкото познаваше Джордж, щеше да е нужно нещо повече от две-три счупени ребра, за да бъде накаран да предаде хората си.

За щастие, Ломбард имаше човек вътре в КГА, който го държеше в течение. Така бяха научили за операцията в Пенсилвания. И все пак му се искаше да чуе лично какво има да каже Джордж. Уви, това бе невъзможно. Операцията на Тайтъс бе във висша степен незаконна, което принуждаваше Ломбард да бъде страничен наблюдател. Можеше само да следи ситуацията на двайсет и седем инчовия монитор. Проклет да беше Джордж Абе. Може би трябваше да се обърне към ФБР, но нямаше как да е сигурен, че онзи нещастник Брант ще си държи езика зад зъбите. Станалото — станало. Бе време за следващия рунд на Джордж със здравеняка на Тайтъс.

На вратата на кабинета се почука. Ломбард изключи монитора и викна на посетителя да влезе. Появи се пребледнелият Лиланд Рийд и му протегна телефон. На Бенджамин не му допадаше, че Рийд дава външна изява на своята тревожност. Човек с неговите функции би трябвало да умее да крие емоциите си.

— Търси ви Калиста Доплес.

Бенджамин кимна спокойно, сякаш бе очаквал обаждането. Само че не беше. Не би се изненадал повече, ако Рийд му бе съобщил, че Ейбрахам Линкълн е на линия. Калиста Доплес? Абсолютно не беше за вярване, че старата вещица го търси.

— Не беше ли тя един от дарителите ви като сенатор на Вирджиния? — попита Рийд. — Звучи, сякаш има огромно желание да се прегърне отново с нас, но държи да разговаряте директно. — Рийд беше достатъчно възбуден да покаже, че знае коя е, но и достатъчно умен да разиграва наивност. — Ако желаете, мога да я разкарам.

По време на първичните избори беше получавал обаждания от неочаквани дарители, но това тук беше нещо съвсем различно. Калиста не би му дала монетка, за да посети тоалетната в ада. И то да звъни точно днес. Доколко това бе свързано с „Консултантска група «Абе»“?

Ломбард щракна нетърпеливо с пръсти към Рийд да му подаде телефона и побърза да го отпрати.

— Здравей, Калиста.

— Бенджамин.

— И тъй, Лиланд ми каза, че си открила Исус и желаеш да помогнеш на Америка да избере точния човек.

— Може да се каже, че е така.

И двамата се засмяха, но щеше да е грешка да се мисли, че тя намира ситуацията забавна. Както би било грешка да отсъдиш, че хиената се усмихва, само защото си показва зъбите.

— Какво искаш?

— Как е Джордж? — попита тя.

— Не знам за какво говориш.

— Бенджамин, ти държиш Джордж. А най-вероятно и Майк Рилинг.

— Доста сериозни обвинения хвърляш насреща ми.

— Млъкни и ме слушай внимателно, ако се надяваш да станеш президент.

На Бенджамин Ломбард не му бяха нареждали да млъкне, откакто бе второкурсник в колежа. Всъщност не беше се подчинявал на команда да млъкне още от четиринайсетгодишната си възраст. Но щом Калиста започна да говори, устата му се затвори и остана така, докато тя не свърши.

 

 

Хендрикс прикова Били с белезници към тоалетната чиния, при което той се озова обгърнал я с ръце, сякаш й се обясняваше в любов. Бившето ченге го предупреди, че издаде ли звук, ще натика главата му вътре.

— После ще трябва да викаме водопроводчик да ти я вади.

С изключение на това Били не беше претърпял никакви поражения до момента. Гибсън бе настоявал, че не е необходимо да се стига дотам, но Хендрикс не беше в настроение за половинчати мерки.

— Още две думи, и ти ще му правиш компания.

Гибсън донесе от дневната възглавница, на която Били да се облегне. Били я прие мълчаливо; не беше казал и дума, откакто Гибсън го събори на верандата. Само се взираше умислено в пода.

Гибсън остави Били в банята и отиде при бившите си колеги в кухнята. Седнаха до масата. Не беше възможно най-сърдечната среща, но поне никой към никого не беше насочил пистолет и Гибсън класифицира това като равен резултат. От двамата Джен изглеждаше по-дружелюбна.

— Защо се върна? — попита тя Гибсън.

— А вие защо ме отпратихте?

— Защо? — попита отново тя, този път по-остро.

— Имах някои съмнения.

— Относно.

— Относно вас. И относно Тейт. Знаех, че не е той.

— Вече е късно да го обсъждаме — заяви Хендрикс.

И му разказа как се върнали от посещението в дома на Мъсгроув и в какъв вид заварили складовата клетка. Кръвта. Липсващото тяло. Очите на Хендрикс се стрелнаха към коридора и Били. Гибсън улови погледа му. Очевидно беше, че Хендрикс се опитва да реши дали Били е убиецът на Тейт.

— Не е той — каза Гибсън.

— Ами тогава оставаш ти.

— Мислите, че аз съм убил Тейт?

— Ще отречеш ли, че си бил там?

— Не. Но нима мислите, че аз съм го убил?

— Не, не мислим — намеси се Джен. — Но при това положение не остават много заподозрени.

— Само приятелят ни в дъното на коридора — вметна Хендрикс. — Който призна, че ни е примамил чрез оня номер с вируса в къщата на Мъсгроув. А докато ние си гонехме опашките там, Кърби Тейт е бил убит. Кой знае защо, ти смяташ, че той няма нищо общо с това.

— Не е той. Готов съм да се закълна.

Гибсън положи големи усилия да защити Били и им разказа повечето от онова, което беше научил. Как Били бе поел огромния риск да помогне на Сюзан преди десет години. Те останаха мълчаливи и когато им показа раничката „Хелоу Кити“ и подреди съдържанието й върху кухненската маса. Хендрикс отдели специално внимание на бейзболната шапка, но Гибсън не беше готов да сподели подозренията си. Джен взе книгата и я прелисти.

— Какви са всички тези бележки?

Гибсън сви рамене.

— Тийнейджърски момичешки неща.

— Какво знаеш в действителност за тоя тип? — поинтересува се Хендрикс. — У него са раничката и шапката. Пратил е снимката до КГА. Затова приемам, че Сюзан е била тук. Но има ли нашият Ромео доказателство, че Сюзан е била бременна?

Гибсън им показа снимката. Хендрикс изглеждаше безучастен, но Джен не спря да се взира в нея, докато партньорът й продължаваше разпита си.

— Има ли доказателства, че бебето не е било негово?

— Не — отвърна Гибсън.

— Или че смъртта на Мъсгроув не е била самоубийство?

— Не.

Джен изхъмка. Хендрикс й хвърли поглед, който Гибсън не можа да разтълкува.

— Но ти все пак му вярваш — продължи Хендрикс. — Че е помогнал на Сюзан просто от добро сърце. Помогнал е на момиче, забременяло от друг. И после този друг идва, отвежда я и убива съседа. Вярваш на тази фантазия, а не вярваш, че авторът на хакерската атака ни е примамил тук, отмъстил е на Тейт, задето е отвлякъл сестра му, не вярваш, че има общо с литрите кръв, които избърсах снощи?

— Стига, Хендрикс. Изглежда ли ти способен да убие някого хладнокръвно?

— И как точно изглежда човек, способен да убие някого хладнокръвно?

— Не е бил той.

Устните на Хендрикс се извиха в лека усмивка.

— Е, или е той, или си ти. За него нищо не мога да докажа, но за теб знам, че си бил там.

— Ти също си бил там — парира го Гибсън.

Двамата мъже се гледаха от упор известно време.

Гибсън остана съвършено неподвижен. Накрая Хендрикс изсумтя и отклони поглед.

— Джордж мисли ли, че аз съм го извършил? — поиска да узнае Гибсън.

Джен и Хендрикс се спогледаха.

— Какво?

— Кажи му за „Мейджи“ — въздъхна Хендрикс.

— Какво е Мейджи, по дяволите?

 

 

Джен седеше сама в кухнята. В съседната стая Хендрикс спеше дълбоко — трябваше да възстанови силите си. Завиждаше му за умението да изключва. И двамата не бяха спали повече от час през последните два дни, но тя не беше в състояние да затвори очи. Съществуваха твърде много променливи и твърде малко константи. Знаеше, че няма да може дълго да удържи Хендрикс кротък. Въпреки всичките усилия на Гибсън Хендрикс все още подозираше Били Каспър в убийството на Тейт, а на нея й бе трудно да измисли друга теория, която да изключва Гибсън.

Телефонът й иззвъня. Беше Майк Рилинг.

— Майк?

— Джен, ти ли си?

— Че кой друг да е?

— Знам ли, при тая откачена ситуация…

Майк не звучеше добре.

— Успокой се. В службата ли си? Защо телефоните са изключени?

Майк й обясни.

— Как така „Консултантска група «Абе»“ я няма?

— Така, изчезнала е. Всичко е опразнено. От вечерта до сутринта. — Майк описа как беше заварил офисите. — Останали са само голи дъски.

— Къде е Джордж?

— Арестуван. Федералните го държат. Всичко е пълна бъркотия.

— Къде го държат?

— Не съм сигурен. Май и самият Джордж не знае, честно казано. Току-що говорих с него по телефона.

— Говорил си с него?

Джен напрегнато се наведе напред.

— Да, федералните са му позволили едно обаждане. Той не ми се стори добре. Федералните искат всичко, което имаме за Сюзан Ломбард до днешна дата, или на Джордж му е спукана работата.

— Господи.

— Ще ми се обади пак след час. С какво разполагаме?

Джен прокара език по зъбите си.

— Имаш ли нещо за писане под ръка?