Матю Фицсимънс
Приятел и враг (10)

10

Гибсън потърка безчувственото си лице с ръба на дланта. Извади слушалките от ушите и се изтегна назад на стола. Усети удовлетворително пукане по протежение на гръбнака си. Така вече беше по-добре.

Телефонът му съобщаваше, че е два и половина през нощта. Петък. И го чувстваше като петък. Петъците винаги бяха малко мърляви и поизносени — едва кретащият финал на работната седмица. А може би причината беше, че не се беше прибирал в дома си, откакто бе дошъл в „Консултантска група «Абе»“ в неделя.

Работил беше почти цели пет дни. Възможно ли беше? Често губеше представа за времето, щом се захванеше с някаква задача, а не се беше изправял пред толкова интересна главоблъсканица, откакто бе напуснал морската пехота. Усещаше прилива на адреналин — отговорите го мамеха, задаващи се, но все още недостижими. Съвсем близо беше. Още няколко часа и щеше да знае дали подозрението му е правилно.

Къде си, WR8TH? Какво е това, което знаеш и искаш аз да разбера?

Би могъл да пренощува в дома си, но вкъщи не го чакаше нищо освен легло, в което да се върти неспокойно. За сън и дума не можеше да става. Зад клепачите му се беше спотаила Мечето, търпелива, изпълнена с надежда. Усмивката й го будеше и го връщаше бързо пред клавиатурата.

Единствените му значими прекъсвания бяха видеоразговорите с Ели всяка вечер. След като бъдеше сложена в леглото и завита, Гибсън й четеше, докато й се доспеше. Бяха преполовили „Паяжината на Шарлот“ и Ели се тревожеше за съдбата на Уилбър. Обичаше приказките също тъй страстно като Сюзан. Връзката беше очевидна, но някак му беше убягвала досега. Ето, четеше и на двете. Можеше да си прости, че не беше насочвал мисълта си в тази посока, беше по-безопасно. Но вече нямаше как да си затваря очите, колкото и да се стараеше да държи двете момичета отделени в съзнанието си.

Онази първа неделя беше работил до късно през нощта. Майк Рилинг предложи помощта си и му устрои работно място, ала Гибсън учтиво и твърдо го отпрати от конферентната зала. Имаше нужда да е сам, за да мисли. На Чарлс и Хендрикс никак не им стана приятно да бъдат изключени, но Абе го разбра и нареди да му бъде предоставено уединение.

Някъде към три часа през онази първа нощ стигна до засечка и си направи почивка. Стана и взе да обикаля из празните коридори на офиса. Мисълта му бе по-бистра, когато ходеше, и след няколко кръгчета отговорът започна да се оформя. Беше на път към конферентната зала, когато забеляза светлина изпод вратата на офис, тъмен допреди малко. Спря се и се заослушва пред вратата и в този миг тя рязко се отвори. Озова се лице в лице с Джен Чарлс, която на високите си токове го превъзхождаше на ръст с поне два сантиметра. Свалила беше сакото на костюма, но не и оръжието си — новия офис аксесоар.

— Какво правиш?

— Съжалявам. — Той отстъпи крачка назад. — Мислех, че няма никой тук. Взех те за крадец.

— Трябва ли ти нещо?

— Не, просто се разхождах. — Той направи кръгово движение с показалеца си. — Помага ми да мисля.

Джен кимна неопределено. Гибсън се поколеба, после попита:

— Всъщност може ли да ти задам въпрос? Защо на таблото имаше въпросителен знак между WR8TH и Том Би?

— Имахме теория, че Том Би и WR8TH са едно и също лице.

— Ако е бил местен, защо е отишла в Пенсилвания да се срещне с него?

— Не знаем със сигурност, че именно с него се е срещнала в Пенсилвания. Това е поредната версия. Може да я е взел от Памсрест, а Пенсилвания да му е била на път към къщи.

— Ти как мислиш?

— Правдоподобно е. Може да получа шанс да го попитам лично.

— Какво всъщност правиш тук? Късно е.

— Работя.

— В три през нощта? Не ми е нужна бавачка.

— Имаше изостанала поща.

— Добре — предаде се той. — Е, знаеш къде да ме намериш.

— Да, знам — отстъпи назад тя и понечи да затвори вратата на кабинета си.

— Къде си служила? — попита я той.

Тя спря и присви очи.

— Не прави това.

— Кое?

Джен му хлопна вратата под носа и Гибсън остана загледан в нея, като се подсмихна смаян. Ама това беше направо… Сам не знаеше как да го нарече. Госпожица Чарлс притежаваше острота, която той не можеше да разтълкува. И може би така беше по-добре, след като задачата му тук щеше да трае само няколко дни. Той се върна към работата си.

В понеделник сутринта, когато служителите започнаха да пристигат, Гибсън стоеше в конферентната зала, загледан в снимката на Сюзан на таблото. Абе беше наредил в залата да бъде поставено канапе. Гибсън го използваше да трупа върху него принтирани материали. Беше изпратен човек да му купи дрехи за смяна, но пликът седеше недокоснат. Доставяна беше храна, която Гибсън изяждаше лакомо, докато работеше. Отново беше по следите на плячката и всеки ден се доближаваше до нея.

Отначало Гибсън беше предмет на множество догадки сред персонала. Очевидно никой извън най-тясното обкръжение на Абе не знаеше защо е там и това изостряше интереса им. Но към вторник следобед любопитството им повехна — да наблюдаваш човек, работещ на компютър, се нарежда в топ пет на най-скучните занимания на света. Периодично Майк Рилинг надничаше през вратата да го попита желае ли нещо. Хендрикс влизаше да вземе някоя папка и всеки път го стрелкаше с гневен поглед. Джен Чарлс стана най-честият му посетител. Наминаваше на всеки час като патрул, обхождащ територията си.

Когато офисът заработи във вторник, Гибсън помоли да му принтират историята от браузъра на фирмата за предишния месец. Възлизаше на близо хиляда страници. Той ги разпредели на четири купчини и започна да ги преглежда с маркер в ръка. Тягостна работа, но през следващите двайсетина часа бе стеснил лова си до шепа възможности.

Сега вече беше сигурен.

Гибсън погледна часовника — шест сутринта, петък. Джордж пристигаше към седем, така че Гибсън затвори очи. Като никога Мечето го остави на мира. Когато се събуди, Джордж работеше в кабинета си и явно го очакваше. Гибсън му каза какво е открил. Джордж прие лошата новина в крачка и попита за вариантите.

Гибсън му даде три.

— Кой от тях ще препоръчаш?

— Първия. Ако искаш шанс да пипнеш WR8TH.

— Защо?

Гибсън обясни. Абе го прекъсна няколко пъти с въпроси и когато Гибсън приключи, седя в мълчание няколко минути.

— Добре, искам да осведомиш екипа. Престори се, че не съм чул нищо. Държа да чуя непредубеденото им мнение.

— Щом това е желанието ти, добре, но първо ще се прибера у дома. Имам нужда да се изкъпя и обръсна. Кой знае как воня.

— Дадено. Долу ще те чака кола. — Абе погледна часовника си. — Бъди тук в четири часа.

У дома Гибсън стоя под душа, докато отново се почувства човешко същество. Беше му добре. Много добре. Не бе осъзнавал колко много му липсва работата. Това, че уменията му можеха да помогнат да бъде открита Мечето… Не се изхвърляй предварително, предупреди сам себе си той. По-разумно бе да не позволява на надеждата да пуска корени.

Ами ако станеше?

Минаваше пет, когато всички се събраха отново в конферентната зала. Хендрикс и Чарлс нямаха търпение да чуят какво е открил.

— И тъй, Гибсън, осветли ни. Какво научи? — започна Абе.

— И така, слушайте. Отначало ме притесни фактът, че WR8TH е изпратил две снимки.

— Това ни го каза в неделя — обади се Хендрикс.

— Да, но все пак защо си е направил този труд? Защо изобщо да праща имейл с раничката, след като е разполагал с цялата снимка? Това е загуба на време.

— Може би обича игричките — вметна Джен.

— Така. Но в какво се състои играта? Човекът, изпратил тази снимка, вероятно е същият, който я е направил. Съгласни ли сте?

Присъстващите кимнаха утвърдително.

— И тъй, какви са шансовете WR8TH, ако това е оригиналният WR8TH, да прибере наградата от десет милиона долара? Аз имам по-голям шанс да бъда поканен на рождения ден на Бенджамин Ломбард.

— И какво тогава? — попита Джен.

— След като не е заради наградата, какво е накарало този тип да излезе от прикритието си? Измъкнал се е сух от цялата работа. Полицията и ФБР не са по-близо до залавянето му, отколкото преди десет години. Ала ето че той поема огромния риск да ви изпрати силно инкриминираща го снимка. Какво печели?

— Нарцисист е — обади се Хендрикс. — Целият медиен шум около десетата годишнина го е възбудил и иска да получи малко внимание. Снимката цели да провокира. Да върне фокуса обратно върху него.

— Има логика, само че не му е спечелила особено голямо внимание, нали? Два имейла и се е наложило да спре комуникацията. Ако беше искал внимание, щеше да пусне снимката онлайн. Или можеше да я прати на медиите. Като онзи… серийния убиец в Сан Франциско, който пишеше писма до вестниците.

— Зодиак — подсказа Хендрикс.

— Точно така. Като Зодиак. Представете си какво внимание би получил, ако пуснеше снимката с няколко загадъчни библейски цитата и смътни заплахи.

— Интернет щеше да гръмне — призна Хендрикс.

— Така. Значи, ако целеше внимание, има и по-добри начини да го получи. Съгласен ли си?

— Да, но да не забравяме, че този тип е побъркан.

— Да кажем, че да, но по мое мнение изобщо не е искал да получи внимание. Затова се връщам обратно на въпроса защо е изпратил два имейла, две снимки. Освен ако първата не е била за проба.

— Проба за какво? — попита Рилинг.

— Дали ще я отворите. И след като сте го направили, той е отговорил, наясно вече, че може спокойно да изпрати и другата. Направил е точно каквото аз ви препоръчах.

— И какво беше то?

— Поставил е стръв на кукичката и ви е накарал да захапете яко.

— Намекваш, че е имало вирус? — попита Рилинг.

— Съдържащ се във втората снимка.

— Не, няма начин — възрази Рилинг. — Невъзможно е. Ползваме най-съвършена антивирусна система и сканирахме и двете приложения, преди да ги отворим.

Рилинг огледа останалите за потвърждение, че казаното от него е истина, но не срещна особена симпатия. Абе се облегна назад, без да откъсва очи от хората си. Чарлс се беше вторачила в тавана, сякаш й бе съобщено, че й остават шест месеца живот. Хендрикс оглеждаше Рилинг като хиена, канеща се да скочи на диво животно, проявило глупостта да се отдели от стадото.

— Сканирахме я! — настоя Рилинг, след като никой не заговори.

— Остави го да обясни — обади се Абе. — Гибсън, разправи ни подробно какво си открил.

— Антивирусните програми проверяват входящите файлове чрез съпоставка с наличната база данни за известни вируси и зловреден софтуер. И ти си прав, Майк, в 99,999 процента от случаите за 99,999 процента от хората това върши работа. Но ако вирусът е нов, ако е съставен с конкретна цел, тогава антивирусното сканиране е, кажи-речи, толкова безполезно, колкото двуметрова ограда срещу орел.

— И ти твърдиш, че той е направил именно това? — попита Абе.

— Очевидно е така. Вирусът не фигурира в никоя от групите, проследяващи зловреден софтуер. Имах само няколко дни да го анализирам, но прилича на вариант на мрежовия червей Сасер с примеси от Нимда.

— Говори на английски, Гибсън — промърмори недоволно Хендрикс.

— Това е умело съставен вирус от човек, който си разбира от занаята. Освен това е и коварен. Който и да е, познава подробно основните вируси от последните десет години и ги е използвал, за да усъвършенства своя. Не е разрушителен, доколкото схващам. Така че това е добрата новина.

— А лошата? — попита Джен.

— В момента източва файлове от вашите сървъри.

— Какво?! — подскочи тя. — Какви файлове?

— Всички, които поиска. Вероятно ориентацията е към файлове, отнасящи се до Сюзан Ломбард, но е нужен екип от експерти, за да се установи със сигурност. Не е моята област.

— Господи боже мой! — Хендрикс запрати химикалката си към стената.

— Пак казвам, че не може да бъде — настоя Рилинг. — Контролираме целия изходящ трафик. Всичко е нормално. Не сме установили ръст в обема му, нито включване на анормални айпи адреси.

— За беда, той е бил подготвен и за това. Източва със скорост дванайсет килобайта в секунда. Бавно, но постоянно. Не бърза. Подобен обем би минал незабелязан при компания с такъв мащаб. Нали, Майк?

Рилинг кимна намусено.

— Ако е точил денонощно, откакто отворихме онзи имейл — намеси се Абе, — колко е изтеглил вече?

Рилинг надраска няколко цифри в бележника пред себе си и го побутна към Абе, който кимна мрачно.

— Всъщност има и хубаво в цялата история. Не е точил денонощно — съобщи Гибсън. — Спирал е всеки ден в пет следобед.

— Да не би и през уикендите да си е давал почивка? — осведоми се Хендрикс.

— Всъщност точно така е правил — отвърна Гибсън. — Това е вирус, строго ограничен през работното време от девет до пет. Все пак би изглеждало странно, ако някой сърфира в „Уошингтън Поуст“ в два часа през нощта.

— „Поуст“ ли? — изненада се Рилинг.

— Да, WR8TH използва обява върху началната страница на „Уошингтън Поуст“ като релейна точка.

— Нима може да бъде направено? — смая се Джен.

— Да, и става все по-обичайна практика сред хакерите. Видоизменяш обява в популярен уебсайт, така че да не изглежда необичайно в браузърната история на компанията, и я използваш като релейна точка за изпращане на хакната информация до нужния реципиент.

— Ами значи трябва незабавно да спрем кранчето — намеси се Хендрикс. — И да се заемем да изчегъртаме това чудо от системата ни.

— Съгласна съм — присъедини се Джен. — Това е катастрофа.

— Бихте могли да го направите, но не ви съветвам. Не и ако искате да спипате този човек.

Абе вдигна ръка, за да накара останалите да замълчат.

— И защо не?

— Защото не мога да го проследя отвъд релейната точка. Щом данните ви минат през обявата на уебсайта на „Уошингтън Поуст“, нямам идея къде ги праща вирусът на WR8TH. Ако стопирате сега, ще знае, че сме го надушили. И тогава всичко е свършено.

— Какво предлагаш в такъв случай?

— Да оставим нещата както са.

— Да го оставим да краде данните на клиентите ни? — възмути се Джен. — Имаш ли представа какви щети ще нанесе това?

— Не е идеалното решение, знам. Всичко се свежда до това колко силно искате да откриете човека. Така че вие си решавате.

Стаята експлодира от разгорещени дебати. Абе ги остави да продължат няколко минути, преди отново да вдигне ръка. Всички млъкнаха и впиха погледи в шефа си, който трябваше да обмисли ситуацията.

— Какво според теб иска WR8TH? — попита накрая той. — Каква е действителната цел на играта му?

— Отличен въпрос — сви рамене Гибсън.

— Ако позволя това да продължи, какви биха били следващите ни стъпки?

— WR8TH преследва нещо. Бих препоръчал да го подмамим с някаква информация относно Сюзан.

— И да му пратим наш вирус — добави Абе.

— Именно. Той има самочувствието на много хитър и наистина се е измъкнал незасегнат. Няма да очаква да му отвърнете по такъв начин. Но ако искаме да се подлъже, трябва да вкараме вируса си в нещо, което да го изкуши.

— Защо не неогласените документи на ФБР, които се канехме да пуснем в обновения сайт? — предложи Джен. — Нещо непознато за широката общественост?

— Може да свърши работа — отвърна Гибсън.

— Ще се наложи да проведа разговор — каза Абе. — За колко време можеш да изработиш вирус?

— Вече е готов — заяви Гибсън.

Всички глави се обърнаха към него. Абе се ухили.

— Какво ще му причини?

— Ако се хване на въдицата, нашият вирус ще се придвижи през използваната от него обява и когато той отвори файловете, вирусът ще реагира с „обаждане до вкъщи“ и ще ни даде джипиес координати и айпи адрес.

— Ако изобщо отвори файловете — подхвърли Хендрикс.

— Ако — съгласи се Гибсън.

Джордж се обърна към Джен Чарлс и двамата си размениха многозначителен поглед, който Гибсън не можа да разтълкува.

— Постарай се да се случи — изрече в заключение Абе.