Матю Фицсимънс
Приятел и враг (6)

6

Изминаха в мълчание разстоянието до Вашингтон. Гибсън седеше на задната седалка до Джордж Абе, който невъзмутимо отговаряше на имейли. Когато Абе вкара паролата на телефона си, Гибсън я прочете с крайчеца на окото си. Направи го по силата на навика. Беше му отнело месеци да усъвършенства това умение, но вече можеше да открадне парола за телефон от човек в другия край на стаята просто по движенията на палеца му. Гибсън я запомни за всеки случай.

Числата винаги му се бяха удавали лесно. Математика, физика, компютри открай време бяха дисциплини, в които бе откривал логика. Оказа се от голяма полза, когато премина на тъмната страна. Обучил се беше да запомня поредица от цифри, можеше да стигне чак до шестнайсет: телефонни номера, кредитни карти, номера на социални осигуровки. Удивително бе колко често хората рецитираха съществена информация на публично място. Това бе един от по-нелицеприятните му в социално отношение таланти.

Момичето Петкан седеше до шофьора отпред и сканираше пътя, сякаш бе на предна линия във Фалуджа. И преди беше виждал този поглед в очите на ветерани от бойни действия. Спомени, които не искаха да си останат само спомени. Образи и звуци, които вечно вървяха в съзнанието им като дисонантна симфония. Тя беше напрегната и бдителна, сякаш в Северна Вирджиния крайпътните засади бяха обичайно явление.

В „Найтхоук“ Абе я беше представил като Джен Чарлс. Тя се беше ръкувала с него с професионален маниер, но изкуствената й, загатваща опасности усмивка беше предупреждение да не й се изпречва на пътя. И все пак Джен беше истинска сладурана в сравнение с намусения дребосък на волана: Хендрикс — не беше споменато малко име. Хендрикс явно също не харесваше Гибсън, но за разлика от Джен Чарлс не влагаше нищо лично. Хендрикс очевидно не харесваше нищо и никого.

Въпреки че беше неделя, движението във Вашингтон бе натоварено като в час пик. Беше началото на април и вишневите дървета цъфтяха, така че улиците, водещи към Джорджтаун, бяха задръстени от коли. Хората бяха тръгнали да им се полюбуват. Хендрикс някак съумяваше да си проправя път през задръстването, като танцуваше между лентите и редуваше спирачките с газта. Гибсън си отбеляза наум, че такава суперсила е много полезен актив. На моста „Кий“ Хендрикс ги изведе на издигнатата магистрала „Уайтхърст“, успоредна на Потомак, откъдето се включи в Кей стрийт. Реката искреше отстрани по целия им път чак до Кенеди Сентър.

Гибсън стрелна с очи Абе. Думите му от закусвалнята още пареха. „Сюзан те обичаше повече от всеки друг.“ Обърна се и се загледа през прозореца към реката.

Повече от всеки друг.

Гибсън и Сюзан се познаваха от деца. Сближени бяха чрез връзката между бащите си, която беше по-силна от обичайната между сенатор и началника на кабинета му. Ломбард беше кум на сватбата на Дюк и след смъртта на майка си тригодишният Гибсън бе прекарвал повече празници със семейството на Ломбард, отколкото със собственото. Сенатор Ломбард и Дюк често работеха до късно през нощта, поради което Гибсън имаше спалня в дома му до тази на Сюзан. Когато Гибсън беше на седем години, Дюк трябваше да му обясни, че тригодишната Сюзан не му е сестра. Гибсън прие зле новината.

Някои от най-умиляващите му детски спомени бяха от лятната къща на семейство Ломбард в Памсрест на морския бряг. Всяка година лятната ваканция започваше с парти на Деня на загиналите във войните, което семейство Ломбард устройваха за стотина души най-близки приятели, политически съюзници и техните семейства. Винаги имаше десетки деца, с които да си играе и да беснее, докато възрастните се разхождаха по моравата и широката веранда, обикаляща къщата. Гибсън прекарваше деня в безкрайни игри, чиято цел бе пленяване на знамето в задната част на имота. Традиционно пристигаше фургон за сладолед за радост на хлапетата, вече преяли с хамбургери, хотдог и картофена салата. Беше истински детски рай и той неизменно очакваше с нетърпение подобни събития.

По време на тези партита Сюзан си оставаше вътре и четеше до големия еркерен прозорец. От широкия перваз с натрупани върху него възглавници можеше да вижда задния двор чак до началото на гората. По негово мнение така тя само пропиляваше прекрасния ден. На тази възраст той самият предпочиташе да се катери по дърветата, не да ги съзерцава. Ала това беше любимото местенце на Сюзан в къщата. От там тя наблюдаваше партито и четеше вечните си книги. Стига да успееше да омагьоса майка си да й донесе обяда, с удоволствие прекарваше деня в четене и подремване на слънце.

Макар да приемаше Сюзан като сестра, Гибсън дълго време не можеше да я разбере и се отнасяше към нея както брат към по-малка сестра — като към извънземно. Тя не играеше футбол или бейзбол, не се включваше в игрите на войници в гората, не харесваше никое от любимите му занимания. Така че той правеше единственото разумно при тези обстоятелства — игнорираше я. Не от лоши чувства, а заради удобството си. Двамата нямаха общ език.

Но Сюзан също се отнасяше към него както сестрите към по-големите си братя — с търпелива обич и несекващо удивление. На пренебрежението му отговаряше с обожание, на досадата му — със сияйна усмивка. Никога не беше огорчена или обезсърчена, когато той не отвръщаше на нежното й отношение, и винаги беше готова да му даде поредния шанс. Накрая просто го победи с обичта си, дарявана с детинска щедрост. Гибсън беше безсилен пред нея, в крайна сметка капитулира пред упорството й и също я заобича. В някакъв момент тя престана да бъде Сюзан и стана негова сестра.

Неговото Мече.

На Мечето не й стигаше просто да бъде обичана, тя го преследваше години наред да й чете. Беше й чел веднъж, като беше съвсем малка; не можеше да си спомни книжката, само — че бързо му омръзна. Оттогава тя не спираше да му додява да й чете отново, обикновено от своето кътче край прозореца, когато той профучаваше през задната врата, за да играе в гората. Не си падаше много по книгите и винаги се измъкваше.

— Гиб-сън! Гиб-сън! — обаждаше се тя. — Ела ми почети!

— Не сега, Мече, по-късно — гласеше неизменният му отговор.

— Добре, Сън. Довиждане! — викваше след него тя. — До по-късно! — Като че „по-късно“ беше конкретна уговорка за среща.

Мечето винаги произнасяше името му, сякаш се състоеше от две думи, а понякога го съкращаваше на „Сън“, ако беше развълнувана. Според Дюк така звучеше като стар южняшки джентълмен, обръщащ се към сина си. Това разсмиваше всички възрастни и само я насърчаваше да продължава. Тя не разбираше защо е смешно, стигаше й, че всички й обръщат внимание.

Една Коледа Мечето най-сетне пречупи съпротивата му. Сенаторът и Дюк работеха усилено по някакъв законопроект и Гибсън прекара повечето празнични дни в дома на семейство Ломбард в Грейт Фолс. Тя беше на седем години, а той на единайсет. В момент на слабост той каза „да“ и тя припна, преди да е успял да си пусне нов филм. Сюзан се върна със „Задругата на пръстена“ от Дж. Р. Р. Толкин. Тогава още ги нямаше филмите по книгата, така че той не знаеше нищо за нея, освен че беше дебела и с твърди корици.

— Мече, дума да не става — възрази Гибсън, като я претегли в ръката си. — Прекалено е голяма.

— Първата е от цяла трилогия! — осведоми го тя, пърхаща от вълнение.

— О, стига бе…

— Не, много ще ти хареса, обещавам. Приключенска е. Пазя я специално за теб.

Грейс Ломбард ги беше наблюдавала с развеселена съчувствена усмивка, оправдаваща подозренията му — няма мърдане за теб, млади човече. Гибсън въздъхна. Не беше чак болка за умиране. Отвори на Първа глава. Какво беше хобит, дявол го взел? Все едно. Щеше да почете двайсет минути, Мечето щеше да се отегчи и да заспи и толкова.

— Добре. Къде искаш да четем?

— Да! — възкликна тържествуващо тя, а после се наложи да помисли, защото не беше стигнала чак дотам в плановете си. — До камината?

Отведе го до кресло в дневната. Огънят загасваше и Мечето наслага дърва, докато Грейс я предупреди да не подпалва къщата. После той трябваше да изчака още десет минути, докато тя подреди всичко както трябва. Това означаваше купчини от възглавници и леко одеяло, горещ шоколад за нея и чаша ябълков сок за него. Тя тичаше из стаята, регулираше осветлението да не е много ярко, но не и много слабо. Гибсън стоеше насред стаята и се чудеше в какво се е забъркал.

— Седни, седни — подкани го Мечето.

Той седна.

— Така добре ли е?

— Идеално!

Мечето се настани доволна в скута му и облегна глава на рамото му. Той й даваше десет минути до заспиването.

— Готова ли си? — попита я, като се опита да се направи на сърдит, но не успя.

— Готова съм. О, чакай — извика тя, но бързо се отказа. — Не, няма значение.

— Какво?

— Няма значение — повтори тя и поклати глава. — Следващия път.

Следващ път нямаше да има. Той отвори книгата и се намести удобно.

— „Когато господин Билбо Бегинс от Торбодън обяви, че скоро ще празнува своя сто и единайсети рожден ден…“

— Сън?

Той спря.

— Какво?

— Благодаря ти.

— Нали знаеш, че няма начин да ти я прочета цялата.

— Нищо, чети, докато ти е приятно.

Той изчете първите трийсет страници без прекъсване. Мечето не заспа и историята никак не беше лоша. Имаше вълшебник, магии, така че направо си я биваше. Още четяха, когато сенаторът и Дюк си направиха почивка от граденето на стратегии. Госпожа Ломбард ги отведе до прага на дневната. Крадешком, сякаш бяха на сафари и можеше да подплашат дивите животни. Гибсън не ги беше забелязал, докато не проблесна светкавицата на фотоапарата.

Въпросната снимка висеше в рамка в коридора между спалните им, а и Дюк имаше копие от нея в кабинета си у дома.

След изненадващите гости Гибсън се беше опитал да престане да чете, но Мечето, предусетила беда, обхвана с длани ръката му над лакътя.

— И какво станало по-нататък?

Гибсън установи, че той също е любопитен да узнае.

Завършиха „Завръщането на краля“ две години по-късно, през което време Гибсън вече се беше пристрастил към четенето. Още нещо, което дължеше на Мечето. Книгите му помогнаха да запази здравия си разум първо в ареста, а после и в морската пехота. Четеше всичко, което му попаднеше в ръцете: странните научнофантастични истории на Филип К. Дик, булевардните мистерии на Джим Томпсън, „Чужденецът“ на Албер Камю, който на деветнайсетгодишна възраст му се видя истинско откровение. Овехтял екземпляр на „Грейт Джоунс Стрийт“ на Дон Де Лило му беше постоянен спътник още от тренировъчния лагер и можеше да рецитира наизуст началния монолог.

Ако трябваше да бъде честен, никога не си бе позволил да свърже Сюзан Ломбард от записа на охранителната камера с неговото Мече. В съзнанието му Мечето беше завършила колеж и живееше в Лондон или Виена, както винаги си бе мечтала. Имаше връзка с умен и срамежлив младеж, който я обожаваше и й четеше на глас в неделя сутрин. Мечето нямаше нищо общо с отдавна изчезналата Сюзан Ломбард.

Дали тя би харесала дъщеря му? Понякога се улавяше, че ги сравнява — двете значими за него момиченца. Изобщо не си приличаха. Ели не беше мълчалива и интровертна. В това отношение беше като него — предпочиташе да се катери по дърветата, вместо да седне да чете под някое от тях. Но по отношение на обичта към хората Ели и Мечето бяха съвсем еднакви. И двете прегръщаха бурно, безкомпромисно. Да, Мечето щеше силно да обикне Ели, а малката щеше да й отвърне със същото.

Къде отиде ти, Мече?

Гибсън погледна към Джордж Абе и екипа, събран от него.

Щеше ли тя да отговори най-после?