Матю Фицсимънс
Приятел и враг (51)

Епилог

Закусвалнята „Найтхоук“ беше оживена, но те си намериха две столчета до касата. Тоби Калпар беше зает зад щанда и минаха няколко минути, преди да успее да се добере до тях. Той постави пред Гибсън чаша вода с лед и погледна въпросително шията му.

— Коя е спътничката ти?

— Катрин, това е моят добър приятел Тоби.

Тя протегна ръка.

— Много ми е приятно да се запознаем, Тоби.

Тоби повдигна вежда.

— Личи си, че не е твое дете.

— Малката, направо ме излагаш — рече Гибсън и закачливо я смушка с лакът в ребрата.

Катрин се разхили. Прозвуча досущ като Мечето. Той за пръв път видя момиченцето такова, каквото бе в действителност — дъщеря на Мечето. Мечето се бе борила за нея. Дала бе живота си, за да я държи далече от Бенджамин Ломбард. И в тази светлина бе изумително да гледа Катрин сега. Как се усмихва, как се смее. Дъщеричката на Мечето. Жива и здрава.

Когато Тоби се върна отново, си поръчаха огромна вечеря. Гибсън настоя за шоколадови шейкове и Катрин призна, че никога не е опитвала. Храната пристигна и тя лакомо се нахвърли върху бургера и пържените картофки. Изгълта млечния си шейк и залюля крака на столчето. За десерт си разделиха парче ябълков пай.

— На колко години съм в действителност? — попита тя помежду две хапки.

— На десет.

Тя обмисли това.

— Кога е истинският ми рожден ден?

— На шести февруари.

— Преди винаги беше през май.

— Знам.

— Мислиш ли, че мога да празнувам по два на година?

— Предполагам, че да.

— Нали не е ненаситно от моя страна?

— Нищо подобно. Ще бъде наша тайна, нали?

— Добре. — Тя му се усмихна. — Ти ще дойдеш ли на партито?

— Ако бъда поканен.

Тя засия.

— Аз ще те поканя.

— Значи ще съм там. Но искам да ти дам един подранил подарък.

Той плъзна към нея снимка.

— Леле, че голяма жаба — засмя се тя. — Това ти ли си?

— Да, аз.

— А тя коя е?

— Това е майка ти.

Катрин отново разгледа снимката, този път по-внимателно.

— Ти добре ли я познаваше?

— Да, познавах я много добре. Беше умница като теб. Обичаш ли да четеш?

Катрин закима ентусиазирано.

— И майка ти много обичаше. Винаги беше с книга в ръка.

— Коя й беше любимата?

Той й разказа за „Задругата на пръстена“, за това как я беше чел на Сюзан. На Катрин историята явно й хареса и тя отново се вгледа в снимката, докато го слушаше. Когато свърши, той се извини и излезе отвън да се обади по телефона.

Качиха се пак в колата и Катрин попита къде отиват.

— У дома — отвърна той.

Малката кимна и веднага заспа. На храната в закусвалня едно не можеше да й се отрече — безотказно приспиваше децата.

Гибсън караше на юг и си припомняше детството. Извикваше спомени, потискани повече от десетилетие. За Мечето и за баща си. Хубави спомени. През следващия сезон за пръв път щеше да заведе Ели на бейзболен мач. Нямаше да иска от нея да го слуша по радиото. Поне отначало не.

Когато пристигнаха в Памсрест, повечето от магазините в центъра бяха затворени. Той откри отворена бензиностанция и спря да попита за посоката. Хубавият ден преминаваше в също тъй хубава вечер. Преди да се качи обратно в колата, Гибсън погледна към бледите звезди.

Катрин вече беше будна. Отбиха от главния път, после минаха по дървен мост над пресъхнала рекичка. Беше малко след десет часа, когато спряха пред къщата. Изглеждаше точно каквато я помнеше.

— Тук ли е? — попита тя.

Той кимна.

— Готова ли си да се запознаеш с баба си?

— Според теб тя ще ме хареса ли?

— Шегуваш ли се? Направо ще се влюби в теб.

В тъмнината изскърца и после се захлопна врата.