Матю Фицсимънс
Приятел и враг (39)

39

На зазоряване Гибсън спря пред мотел, който се рекламираше с „чисти стаи“ върху написана на ръка табела. Паркира отзад, далече от главното шосе, и си взе стая. Плати в брой за две нощувки, макар да възнамеряваше да остане само до вечерта. Сложи дрехите си във ваната и взе душ, като в същото време ги тъпчеше като имитация на старомодна винарска преса, докато кръвта се оттече от тях и изчезна в канала. Стоя под горещата вода, докато кожата му порозовя като на новородено.

Спа дълбоко. Когато се събуди, провеси дрехите си върху душа да се сушат. Събуди се окончателно чак в късния следобед. Имаше усещането, че е спал пет секунди, не десет часа. Отново взе душ, за да се разсъни, и се облече. Имаше подобрение, но кървавите петна още личаха. Обърна фланелката си наопаки. Това помогна донякъде. Сега изглеждаше като обикновен идиот.

Километър и половина по-надолу по пътя спря пред магазин за дрехи втора употреба. Купи си джинси и две фланелки. Преоблече се още вътре и на излизане изхвърли старите си парцали в контейнер за боклук. От железарски магазин купи чук. Шофира, докато намери безлюдно отклонение. Залови се да млати с чука дупките от куршумите по джипа. Когато приключи, колата изглеждаше значително по-зле, но поне не приличаше на обстрелвана.

Шарлотсвил се бе променил през десетте години на отсъствието му, но все така си оставаше преди всичко университетски град. Подчертано южняшки и горд с наследството и традициите си, той беше също така млад, пулсиращ и безгрижен. Бе взел най-доброто от двата свята по мнението на Гибсън.

Той влезе в града по шосе 29, което след кръстовището с шосе 250 се превърна в Емет стрийт. Университетът се изправи пред него. Из кампуса имаше нови сгради, но все така си оставаше близко и познато място. Част от Гибсън желаеше да паркира и да се разходи вътре, друга част искаше да отскочи до „Уайт Спот“ за един от специалните им хамбургери, а трета част искаше да обърне колата назад и да се махне от тук. Не че бе взел съзнателно решение никога повече да не се връща, но някак си все бе намирал причини да е другаде.

Разсеян от спомените, изпусна отбивката по Юнивърсити авеню. Вместо да прави обратен завой, пое по обиколното Джеферсън Парк авеню и после по „Уест Мейн“ откъм далечната страна на кампуса. Учебната година беше свършила и също като през летата от детството му Шарлотсвил бе потънал в приятна дрямка, преди двайсет хиляди студенти отново да се завърнат след няколко седмици.

Бялата тухлена фасада на закусвалня „Блу Мун“ се показа съвсем скоро. Той спря на тесния паркинг и остана за минута в колата сред заобикалящия го здрач.

Не беше виждал леля си още от процеса. Миранда го беше прибрала след смъртта на баща му и ако трябваше да е откровен, не се бе показал като признателно дете. Тя проявяваше изключително разбиране към бурните му настроения и лошо поведение — вече бе отгледала двама синове тийнейджъри. Отплати й се за добротата с обиск на къщата й от служители на ФБР.

По време на процеса отношенията с леля му бяха резервирани и ледени. Нямаше право да я вини за нищо, но беше млад и гневен и се настрои неприязнено към нея.

Адвокатските хонорари и други сметки по делото бяха стопили наследството от баща му и последната кореспонденция с леля му беше свързана с продажбата на къщата. Отне време да се намери купувач, а на него му предстоеше дипломиране на Парис Айланд, когато дойде пликът — обикновен бял плик с чек вътре. Нямаше писмо и той не видя причина да отговаря. Похарчи парите като първоначална вноска за къщата, в която сега живееха Никол и Ели.

Не знаеше какво да очаква от срещата и осъзна, че има само детски спомен за леля си. Нямаше представа що за човек е тя. В очите му винаги беше леля Миранда, която се грижеше за него и гледаше той да не седи гладен при отсъствията на Дюк от града. Във всеки случай, каза си той, Миранда беше направила повече, отколкото биха сторили мнозинството хора в подобна ситуация. Той беше изгубил баща си, но тя пък бе изгубила брат. И все пак той нямаше ни най-малка представа какво бе означавал Дюк Вон за сестра си. Ако Гибсън трябваше да е честен пред себе си, бе избягвал да идва в Шарлотсвил точно за да си спести тази среща.

Закусвалнята „Блу Мун“ не беше същата. Не би трябвало да се учудва. Бяха минали повече от десет години, управата беше нова. Изпита тъга по някогашното заведение, която го изненада.

Млада жена с татуировки по двете ръце го докосна по рамото и му каза да седне където пожелае. Той избра сепаре в предния ъгъл, за да може да гледа към вратата.

Според Гибсън новите собственици бяха успели да запазят атмосферата на заведението, но баща му със сигурност би изразил презрение към повечето промени. Например грамофонните плочи, струпани по первазите на прозорците, и бирата и алкохолът за свободна продажба. Тези неща ги нямаше в Школата на Дюк Вон за американски закусвални. Написаните с тебешир върху черната дъска имена на певците за тази вечер щяха със сигурност да изтръгнат стон. „По закусвалните няма певци“, все едно чуваше баща си да се възмущава. Не би одобрил и меню, в което са включени клуб-сандвич с планинска пъстърва и сандвич с пиле „Тандури“.

Клуб-сандвичът звучеше добре. Той върна менюто на сервитьорката.

Мислите му се върнаха към Били, към Джен и Хендрикс. Дали някой от тях беше жив? Джордж Абе. Кърби Тейт. Терънс Мъсгроув. Толкова съдби, преплетени в гордиевия възел с изчезналото момиче. За Гибсън всичко се свеждаше до баща му. Не си правеше илюзии, че е в безопасност, но имаше силна нужда от отговор, преди да направи следващия си ход. Колкото и ужасна да се окажеше истината, Гибсън знаеше, че съмненията ще го подлудят. Кое бе тласнало баща му към самоубийство? Гибсън усещаше съмнението да затяга хватката си около гърлото му.

Молеше се леля му да е запазила нужното.

Миранда Дейвис влезе през предния вход. Гибсън се изправи да я посрещне. Не беше сигурен как да се държи. Миранда разреши тази главоблъсканица, като стисна племенника си в здрава прегръдка. Той потъна в обятията й и очите и на двамата бяха влажни, когато се разделиха.

Годините се бяха оказали милостиви към Миранда. Тя бе остаряла, разбира се, но не бе изгубила виталността си. Високата й слаба фигура, заякнала от годините състезателно тичане, включително шест маратона, изглеждаше почти същата. Само косата й беше забележимо различна.

— Харесва ми косата ти — отбеляза той.

— Омръзна ми да съм прошарена. На Бил му харесвам червенокоса.

Бил беше съпругът й от над трийсет години. Гибсън го бе чувал да говори само на две теми: спортните прояви в Университета на Вирджиния и прелестната му жена. Иначе оставяше говоренето на Миранда.

— Прав е. Изглеждаш страхотно.

Миранда махна с ръка при комплимента.

— Кой знае. Но ти благодаря. Ами ти, Гибсън… Боже мой, вече си мъж. Колко дълго време не сме се виждали. — Тя замълча за малко. — И вината за това е моя, знам го.

— Не — възрази той с пламенност, която го смая. — Аз бях ужасен.

— Беше дете — поправи го тя. — Аз бях възрастната. Трябваше да се държа като такава.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя покри ръката му със своята.

— Много се радвам, че се обади.

— И аз.

— Големи инати се оказахме. За дълго ли си в града? Бил ще се радва да те види.

Той й каза, че заминава същата вечер. Миранда изглеждаше разочарована и той й обеща да им погостува, когато намери време.

— Имам дъщеря.

Той разказа на Миранда за Ели и за Никол. Миранда задаваше въпроси и той разказа колкото можа, като се опита да запази оптимистичен тон. Сам се изненада колко хубави неща имаше за разказване и колко приятно бе да ги споделиш с човек, който искрено иска да ги чуе.

— Надявам се да се запозная с нея някой ден — усмихна се тя.

Той обеща скоро да я доведе в Шарлотсвил. Това породи нова серия сълзи и самообвинения. Миранда се усмихна с още мокри бузи.

— Бил казва, че плача и ако вятърът смени посоката си. Май е вярно. О! Нося ти каквото поиска. За малко да забравя защо съм тук. Ама че съм отвеяна. Намерих го.

Тя бръкна в чантата си и извади малък мраморен бюст на Джеймс Мадисън. Постави го на масата помежду им. Баща му го бе купил на дворна разпродажба като студент в Университета на Вирджиния. Дюк го наричаше първата си „важна придобивка“ и му бе отделил почетно място на бюрото си, където той стоеше до деня на смъртта му.

Поговориха още няколко минути. Миранда не преставаше да се усмихва. Когато той я изпрати навън, тя отново го прегърна.

— Много приличаш на него. Особено в очите. — Пръстите й проследиха чертите му. — Същият си.

Той се върна на масата, където храната му го чакаше. Бутна настрани чинията недокосната и взе в ръце статуетката, за да усети тежестта й. Обърна я наопаки и потърси хлътнатината в основата. Палецът му я откри и той освободи плоскостта, скриваща празнината в пиедестала. Първоначално предвидена за бележки и неща от този род, тя бе достатъчно голяма да скрие флашка. И все пак той бе малко учуден, когато устройството падна в дланта му.

Дюк Вон си водеше дневник още от студентските години. Обзет от дълбоко убеждение, че човек сам кове съдбата си, твърдеше, че ще е важна основа, като дойде време да пише мемоарите си. Макар Дюк често да споменаваше дневника си, никой не бе прочел и дума от него и той се бе превърнал в нещо като семейна легенда.

Гибсън бе виждал милион пъти как баща му, седнал пред компютъра, крие флашката в статуетката. След ареста му от ФБР бяха прибрали компютъра на баща му, който съдържаше достатъчно инкриминиращи сведения, за да съсипе репутацията на Дюк. Така и не го върнаха и най-вероятно флашката единствена криеше тайните на Дюк.

Той я включи в лаптопа си.

На екрана се появи папка, наименувана „Лично“. Адски загадъчно. Изникна прозорец, подканващ го за парола. Когато за пръв път се запали по компютри и криптиране, първият му проект беше баща му. Негова бе първата парола, която бе хакнал. Първият му криминален акт. Вторият, ако се броеше шофирането с превишена скорост като дете. Гибсън въведе паролата и прозорчето изчезна.

В папката имаше повече от трийсет файла, всеки кръстен с годината, през която бе писан. Най-ранният датираше от края на седемдесетте години. Като цяло покриваха живота на Дюк Вон от университета през издигането му в политиката до самоубийството му и възлизаха на повече от два милиона думи. Някои записки бяха невероятно кратки: „7 октомври 1987 — Мразя да агитирам за печелене на гласове. Много мразя“. Ставаше дума за предизборна кампания. Други бяха далеч по-сериозни и заемаха по няколко страници. Стилът ставаше по-изтънчен, съдържанието — по-проникновено. Срещи с важни партийни функционери, работа по законопроекти, философски разсъждения на политически теми.

Гибсън отвори програма, която да търси ключови думи във всички документи едновременно. Написа „бейзбол“ и изчака, докато машината прегледа дневниците на баща му. Появиха се близо две хиляди съвпадения. Гибсън се намръщи и добави към търсенето „Сюзан“ и „Гибсън“. Програмата отново се задейства и бипна да съобщи, че е свършила работата си. Този път съответствието беше само едно.

На повърхността бе съвършено безобидно — посещение на бейзболен мач, прекъснато без време заради проблеми с дете. Гибсън четеше бавно. Чуваше думите, произнасяни от баща му, ослушваше се за нещо необичайно. Но той звучеше само като човек, загрижен за дъщерята на приятел. Гибсън стигна до момента, когато Мечето сериозно бе излязла от релси. Съвпадаше с неговите впечатления, докато не стигна до момент, който не помнеше:

Бях уредил лична среща с Мартинес в неангажираща обстановка. Шанс за Бен да стопли отношенията с парламентарния водач, след като поизстинаха по повод законопроекта за безработицата. Бяхме на правилната позиция, но ни струваше скъпо. Сега е нужно да загладим несъгласията.

Трудно бе да се осъществи при това поведение на Сюзан. Моментът бе възлов. Бен искаше да отложим срещата, но аз бях протъркал коленете на новия си костюм да я уредя. Затова се разбрахме аз да върна Сюзан във Вирджиния. Джордж щеше да остане с Гибсън и Бен. Не ми беше приятно да оставя Гибсън, но парламентарният водач имаше син на неговата възраст. Логично бе да се видят с Гибсън и по разкази на очевидци момчето ми се представило отлично. Има бъдеще малкият.

Сюзан бе в ужасно настроение, когато я извеждах от стадиона. Гледах да пазя дистанция, за да не ревне отново. Предложих да й купя бейзболна шапка и това като че я успокои малко. Открих сергия по път към колата. Тя не искаше шапка с емблемата на „Ориолс“. Ама, разбира се, как ще иска, бяхме на мач на „Ориолс“, за бога. Какви други биха могли да предлагат? Тя отново се разплака. Продавачът взе да рови из кашоните и откри две на „Филис“. И сам не знаеше защо ги е донесъл на този мач. Купих ги и двете, реших, че така ще осъществим някаква връзка. Шапката й беше голяма, но имаше ластик за пристягане отзад и я закрепих някак. Това я зарадва и, за щастие, тя спа на задната седалка през целия път към дома.

„Ориолс“ паднаха.

Сега Гибсън си спомни, че втората шапка беше останала на задната седалка на колата. Питал бе Дюк за нея, но не бе получил задоволителен отговор, а когато се върнаха в Шарлотсвил, баща му я изхвърли в боклука. До този момент не я бе свързвал с Мечето.

Нещо никак не беше наред. Не откри нищо конкретно, но подозренията оставаха. Гибсън свали шапката от главата си и отново я огледа. Били беше прав. Тя беше послание и той имаше потискащото чувство, че е било предназначено за него. Били каза, че неспирно е мислила за начин да се свърже с него в предварителния арест.

Какво си се опитвала да ми кажеш?

Гибсън пъхна шапката в чантата си, вместо да я нахлупи отново. „Блу Мун“ се пълнеше с посетители. В един ъгъл вече се настройваше китара. На Гибсън му бе нужно тихо място, където да прегледа дневника. Сигурно имаше още какво да се открие.

Той плати сметката и излезе през страничния изход на паркинга. Беше рисковано, но се налагаше да се свърже с Джен. Телефонът му лежеше счупен на паркинга на бензиностанция в Пенсилвания. В по-старите мотели все още имаше обществени телефони. Бездруго трябваше да пренощува някъде, така че с един куршум щеше да убие два заека.

Беше пред джипа, пъхнал ключа във вратата, когато ръката, яка като студен железен прът, затисна устата му и сръчно оголи шията му. Леден връх на игла от спринцовка целуна кожата му като ужилване от оса.

— Тихо сега — прошепна глас с тембър на гнил плод. — Ще те отведа да се видиш с баща си.