Матю Фицсимънс
Приятел и враг (34)

34

Гибсън спа, докато лъчите на сутрешното слънце не пропълзяха по пода и не стигнаха до очите му. Надигна се на канапето до седнало положение. Били беше на горния етаж в една от спалните. Бяха говорили дълго, без да стигнат до някакъв извод, и накрая бяха решили да приключат за този ден.

Телефонът му показваше, че минава десет. Кога за последно бе спал толкова до късно? И то на канапе. Но след четири дни на задната седалка на кола канапето си бе направо разкош.

Вече не можеше да се съмнява в разказа на Били. Младежът не се беше шегувал, че мансардата е истински храм на семейство Мъсгроув. Покрай стените бяха подредени кашони и всеки беше надписан — „Снимки от дневната“, „Кабинет 1“, „Кабинет 2“, „Вещи от основната баня“ и прочие. Сякаш се очакваше семейство Мъсгроув да се върнат и трябваше да имат лесен достъп до шампоана си.

Били се насочи право към редица кашони, надписани „Стаята на Джини“.

— Сюзан се беше настанила в стаята на Джини. Още беше пълна с момичешки неща, сигурно затова й беше по-удобно там. Опасявах се да не се бои да спи в леглото на мъртво момиче, но тя каза, че не й пречи.

Били бръкна в кашона, извади отвътре розова раничка „Хелоу Кити“ и му я подаде.

— Занасяш ли ме? — попита Гибсън.

— Казах ти, че имам да ти покажа нещо.

— Сестрата на Мъсгроув не я ли забеляза?

— Момичешка раничка в момичешка стая? Не й направи впечатление. Това доказва, че нещата се крият най-добре, когато са на показ.

— И е била тук през всичкото това време?

— А къде иначе би могъл голям мъж да държи детска раничка?

Занесоха я долу. Били гледаше как Гибсън вади нещата от нея и ги слага на масичката — пудра, четка за коса, кутийка за бижута, стар айпод, слушалки, няколко тениски, бельо, джинси. „Задругата на пръстена“ с твърди корици — книгата, която Гибсън й бе чел преди толкова много години. И смачкана бейзболна шапка на „Филаделфия Филис“.

Гибсън потърка очи да се разсъни и взе шапката. Държеше я внимателно, сякаш бе наследство от отминала епоха. Тя го караше да настръхва дори повече от раничката. Запремята я в ръце може би за стотен път от снощи насам и огледа подплатата. Там личаха инициали с избелял черен маркер, „С. Д. Л.“ — Сюзан Дейвис Ломбард. „Л“ беше изписано с типичния замах на Сюзан. Това беше нейната шапка. Въпросната шапка.

Какво означаваше тя?

Сега, в ярката светлина на утрото, му направи впечатление подплатата. Обикновено потта обезцветяваше подплатата на бейзболна шапка, особено около челото. Но тази на Мечето беше почти нова, въпреки че от външната страна бе доста опърпана. Логото на „Филис“ бе зацапано и оръфано. Конците около шестте илика стърчаха. Копчето на върха липсваше. Как можеше да се нанесат такива поражения на шапка, без да е носена?

А и полароидната снимка. Били му я бе показал снощи, но тя все така не му изглеждаше реална. Може би не му се искаше да е реална. На снимката Мечето лежеше на същото канапе, на което Гибсън беше спал. Беше със синя мъхеста хавлия и отворена книга върху корема. А коремът беше голям, защото на снимката Мечето беше в напреднала бременност. Изглеждаше уморена, но по-щастлива, отколкото на снимката веднага след пристигането й. На Гибсън му бе трудно да я гледа. Бременността й ставаше твърде реална.

Били слезе долу, като сънено влачеше крака, и отиде до кухнята да си налее вода.

— Пак отивам в леглото — съобщи на връщане той.

— Я кажи, виждал ли си някога Сюзан да носи тази шапка?

— Освен вечерта, когато я взех с колата ли? Не, никога. Тя не си падаше по бейзбола.

— Имаш ли представа тогава защо е в това трагично състояние?

— На Сузи й беше навик да чопли конците. Правеше го усърдно, сякаш й се плащаше за това. Нали си виждал как куче се нахвърля яростно върху плюшена играчка? Такава беше и Сузи с тази шапка.

И Били го остави сам с мислите му.

Гибсън набръчка чело. Каква е тази история, Мече? Защо родителите й твърдяха, че мрази бейзбола, и се кълняха, че не е притежавала шапка на „Филис“, а тя все пак я беше имала? Може да я беше купила по път, за да крие лицето си. Обяснимо, при положение че нямаше вид на носена. Но ако я беше сложила само веднъж, защо си бе направила труда да я надпише с инициалите си? Човек прави това с вещи, на които държи и не иска да ги изгуби.

Какво беше казал Били за онзи запис от камерата на бензиностанцията? Че Мечето се взирала в обектива, сякаш искала да прати някого на майната му. Беше ли шапката част от посланието? Отговорът все така не идваше.

Гибсън се изправи на крака, грабна шапката и книгата и тръгна да търси нещо за ядене в кухнята. Изборът не беше голям и той беше принуден да се задоволи с две стари консерви с нарязани праскови. Седна на задната веранда с книгата, консервна кутия и вилица. Езерото бе набраздено от вълни и той ги наблюдаваше как се движат диагонално към брега, а в мислите му бе Мечето.

Мечето, седнала с книга на нейния широк перваз. Начинът, по който пиеше чай, също като майка си — обхванала чашата с две ръце, духаща го леко и вперила поглед през прозореца. Гибсън доближи книгата до носа си с надежда да долови мирис, който да го притегли по-дълбоко към детството, и я прелисти.

Полетата бяха изпълнени с бележки, направени след времето, когато той й я беше чел. Били му ги беше показал предишната вечер. Призна, че един път, когато се напил, си обещал да изчете от кора до кора книгата заедно с бележките, с надежда да намери насока за случилото се. Отказал се на петдесета страница. Било четиво за деца.

— Някои от писанията й са адресирани към Космоса, такива ми ти щуротии. Не знам. Прекалено ми е дълбоко.

Гибсън обърна на началото и зачете.

Бележките на Сюзан бяха написани с прецизен микроскопичен почерк и не следваха определен ред или хронология. Доколкото можеше да схване, бяха нанасяни през няколко години — с различен цвят мастило, някои по-избелели от други. Имаше такива, които се отнасяха за самия роман, но те определено бяха малко на фона на общия брой. Повечето бяха откъси от текстове на песни, цитати от филми, списъци с харесвани и мразени неща, случайни наблюдения. Бяха колоритните разсъждения на преждевременно развито в интелектуално отношение момиче. Той можеше да си представи как Ели прави същото след няколко години, макар че предвид нейния почерк щяха да са й необходими много по-широки полета.

Той изчете бавно няколко страници, после го обзе нервност и запрелиства по-бързо нататък, а погледът му бягаше по редовете в търсене на нещо значимо. Прелисти десет страници напред, после двайсет. Докато накрая пред очите му имаше само петна мастило: сини, розови, зелени, червени. Той спря.

Оранжево.

Споменът накара стомаха му да се стегне. Много отдавна Мечето го бе попитала нещо. Бяха в кухнята в Памсрест. Госпожа Ломбард му приготвяше печен сандвич със сирене, а той четеше комикс. Мечето се появи задъхана до него.

— Гиб-сън. Гиб-сън.

— Ъхъ — отвърна разсеяно той.

— Сън! Трябва да те попитам нещо.

Той спря да чете и я погледна.

— Какво има?

— Кой е любимият ти цвят?

Той й отвърна, че е оранжевият — заради „Ориолс“.

— Добре — отвърна тя със сериозно изражение. — Значи оранжевото ще е твоят цвят, нали така?

Той нямаше представа какво означава това.

— Дадено, оранжевото ще е моят цвят.

— Не го забравяй — прошепна тя.

На колко години бяха тогава? Не си спомняше. Прелисти няколко страници назад, докато не попадна на оранжево мастило.

Сън. Слънце. Оранжевото беше неговият цвят. Усети как го залива съжаление. Вина. Копнеж. Отпусна глава между коленете си и заплака. Господи, колко много му липсваше тя.

През следващия час изчете всички бележки с оранжево мастило по полетата на романа. Повечето бяха мислите на малко момиче.

Сън, обичаш ли гроздов сок? Аз да.

Сън, иска ми се всички освен теб да си отидат.

Сън, научи ме да се оригвам.

Продължаваха в този дух. Някои забавни. Други тъжни. Ала ето че заровена в средата на книгата откри бележка, различна от другите, адресирани до него — по-дълга и с по-зрял почерк.

Сън, погребението беше днес. Безкрайно съжалявам. Надявам се да си добре. Не ми позволиха да дойда. Исках да съм там заради теб. Още ли сме приятели? Ще разбера, ако не можем да бъдем, но ми липсваш. (389)

С чувство, силно наподобяващо страх, той прехвърли напред на страница 389. Полетата бяха празни, с изключение на една бележка, написана с две различни оранжеви химикалки и ако той не се лъжеше, през разстояние от няколко години. Първата половина гласеше:

Сън, съжалявам, че ти съсипах мача. Не ми се ядосвай.

А после с друга химикалка, бог знае колко време по-късно, бе написано:

Трябваше да ти кажа след мача. Имаше сто случая, когато можех да ти го кажа. Толкова ти бях сърдита, че не забеляза. Съжалявам. Щеше ми се да можех да ти кажа сега. Тук има езеро. Не е тъй красиво като в Памсрест, но бихме могли да поседнем край водата и да ти разкажа всичко. Искам го повече от всичко на света. Щеше ми се да не беше заминавал. Надявам се да не ме виниш.

Той затвори рязко книгата. За какво да не я вини? От дълбините на паметта му изплува спомен и ужасният му гущеров гръб за малко не разцепи повърхността, но после с пълна скорост се отдалечи. Гибсън затвори очи. Боеше се да го примами обратно, но знаеше, че трябва.

Мачът. Кой по-точно? Дюк сто пъти го беше водил на мач. Беше ли идвала Мечето някога с тях? Може би. В главата му се появи нещо смътно; спомняше си само, че Мечето беше адски вкисната през целия ден, което й бе съвършено неприсъщо. Не, имаше и още. Споменът се доближи и се втренчи в него с безжалостни и дълбоки очи. Предизвикваше го да мигне.

Бяха отишли да гледат „Ориолс“. Не помнеше с кого играеха. С „Ред Сокс“? Май че да. Отначало щяха да ходят само той и Дюк, но сенаторът беше чул за мача и се самопокани да ги придружат с Мечето. Съпругата на Ломбард беше извън града, така че бяха само двамата татковци, завели децата си на бейзболен мач… то се знае, и охраната, следваща ги на дискретно разстояние. Донякъде семейно излизане, донякъде — политически театър. Но Мечето изпадна в криза на стадиона и изпуснаха повечето от мача.

Не, не беше така. Започна от по-рано.

Сега, като се замисли усърдно, Гибсън си даде сметка, че Мечето не беше в настроение от известно време. Държеше се отчуждено. А по време на пътуването до Балтимор беше направо кошмарна. Отнасяше се враждебно с всички им. Риташе отзад пътническата седалка. Стрелкаше злобно всеки, който я погледнеше. Нямаше помен от ведрото малко момиче, с което беше израснал. Не му отговори, когато я попита какво не е наред. Такова нещо не се бе случвало. Дюк, който неизменно успяваше да извика усмивка на лицето й, беше посрещнат само с намусено мълчание.

Гибсън си припомни сконфузването на Ломбард и упоритата му решимост да си прекарат добре. По средата на пътя Дюк предложи да се откажат, но сенаторът не щеше и да чуе. Пътуването беше изпълнено с весели закачки, но всички усещаха фалша и напрежението от преструвките.

Когато стигнаха до стадиона, на никого вече не му беше до бейзбол. „Камдън Ярдс“ беше препълнен с хора, затова чак когато се добраха до местата си, Гибсън забеляза, че Мечето плаче. Тогава го бе изтълкувал като неуспех от нейна страна да наложи някаква своя прищявка, но сега осъзна колко разстроена е била, дори уплашена.

Толкова ти бях сърдита, че не забеляза.

Какво не беше забелязал?

Скоро след началото всички скочиха на крака. Гибсън беше на пътеката и когато се обърна назад, видя, че Мечето плаче. Дюк приклекна да я успокои, но тя се отдръпна от него и се разрида неутешимо. На Гибсън започна да му призлява при опита да си припомни какво се беше случило по-нататък.

Ломбард дръпна рязко дъщеря си и я отведе встрани. Дюк остана прав да ги наблюдава с тревожно лице. Какво се беше случило на онзи стадион? Какво пропускаше? През всички тези години Гибсън бе вярвал, че баща му се е самоубил, защото е бил заловен да присвоява средства от фондовете на Ломбард. Такова облекчение изпита, когато Калиста Доплес му каза, че самият Ломбард е извършвал присвояването. Но това повдигаше нов неприятен въпрос: кое бе подтикнало Дюк Вон към самоубийство?

Телефонът му завибрира. Той го грабна, доволен, че може да се откъсне от тази мисъл. Погледна номера, преди да отговори.

— Здравей, Джен.

— Гибсън. Как е във Вирджиния?

— Красиво. Само човекоподобни! Отбий се на гости.

— Точно това възнамерявах.

— Липсвам ти, така ли?

— Доста си деен.

— Ти също — отвърна той.

— Трябва да поговорим. Насади ни на пачи яйца.

— Нима? Аз ли ви принудих да отвлечете и измъчвате американски гражданин? Защото, ако не съм, върви на майната си заедно с твоите пачи яйца.

— Тейт е мъртъв, Гибсън. Някой го е убил.

Гибсън отпусна телефона върху бедрото си и изруга. Ушите му запищяха. Тейт беше мъртъв. Това си беше убийство първа степен. Дали в Пенсилвания имаше смъртна присъда? Той притисна телефона до ухото си.

— Някой?

— Да. Та, както казах, трябва да поговорим.

— Имаш предвид в някоя складова клетка ли?

— За това ще има време по-късно. Може би си прав. Но не сега. Сега трябва да споделим информация, защото нещо става. И каквото и да е то, ние сме от прецаканата страна.

— Не знам, Джен. Ще ми се да ви оставя с Хендрикс сами да се оправяте. Да видите какво е.

— Разбирам чувствата ти, но ние вече сме тук. Трябва да говориш с нас. Предпочитам разговорът да е дружелюбен.

— Какво значи, че сте тук?

— В имота на Мъсгроув сме. В края на алеята за коли. Исках да те предупредя. Нямаме желание да те изненадаме, само да поговорим.

Гибсън скочи на крака.

— Според мен не е добра идея.

— Добра или не, идваме. Не хуквай да бягаш — отсече тя и затвори.