Матю Фицсимънс
Приятел и враг (31)

31

WR8TH седеше срещу Гибсън. Най-търсеният педофил на света от плът и кръв.

Отблизо WR8TH изглеждаше още по-млад. Лесно можеше да мине за колежанин. Излъчваше момчешка енергия и обуздана склонност към насилие. В дълбоко разположените му кафяви очи проблясваше палава интелигентност. Но около тях имаше дълбоки бръчици, а един кичур от косата му беше преждевременно побелял. WR8TH попипваше нервно очилата си, но остави Гибсън да се взира в него. Извади пакет цигари, измъкна наполовина една, но после я бутна обратно.

— По-добре не — заяви той. — Госпожа Ем ще накара да ме арестуват. Това вече би било истински забавно.

— Госпожа Ем?

— Госпожа Милър. — WR8TH насочи палец към библиотеката. — Дружелюбната шефка на библиотеката. Пие като смок в кабинета си, но, пази боже, аз да запаля тук.

— Господи, ти им поддържаш компютрите — досети се Гибсън.

— Признавам се за виновен.

— Усетих аз, че системата е прекалено добра като за библиотека. За общината ли работиш?

— Да, и беше трудно да се въздържа в прекаляването.

— Не, свършил си много добра работа. Успя да ме заблудиш.

— Благодаря. — WR8TH изглеждаше искрено зарадван от комплимента. — Били Каспър — представи се той.

Гибсън пое машинално ръката му. Името му прозвуча бегло познато.

— Как е възможно? Как така си WR8TH? Та ти си бил на… колко? На седемнайсет? На осемнайсет?

— Бях на шестнайсет години и пет месеца.

— И пет месеца?

— Да, тъкмо бях получил шофьорската си книжка.

— И ми казваш в прав текст, че ти си онзи, когото издирват през всички тези години?

— Повярвай, очаквах ФБР да ме надуши и да взриви света. Първите две години бях пълен параноик. Мислех си, че ни подслушват телефоните. Надали е имало по-стресиран гимназист от мен. Нашите ме накараха да посещавам психоаналитик. Бояха се, че имам шизофрения или нещо такова. WR8TH — wraith — призрак — дух — Каспър. Никак не беше трудно за отгатване. Но така и не се сетиха. Явно защото не търсеха някой шестнайсетгодишен.

— Къде е тя?

— Не знам.

— Къде е?

— Казах ти, не знам.

— Ако ме лъжеш…

— Какво? Ще ме убиеш?

— Да — отсече Гибсън, изненадан от твърдостта си.

Били се усмихна.

— Това е добре. Иначе нямаше да съм тук.

— Наистина ли ти я отвлече?

— Боже мой, въобще не съм я отвлякъл. Не беше така. Много по-сложно беше.

— Би ли го опростил?

— Да, бих. Искаш ли да се повозим?

— Докъде?

— Ще ти покажа. Няма да ти отговоря сега, така че не питай. Не мога да рискувам да съобщиш на партньорите си къде съм.

— Мислех, че ми имаш доверие, а и бездруго те вече не са ми партньори.

— Знаеш името ми и къде работя. Стига ти толкова засега. — У Били проблесна искрица гняв. — Покажи и ти малко отзивчивост. Не знаеш на какво са способни.

— Напротив, знам.

— Напротив, не знаеш — възрази Били.

Двамата се качиха в колата на Гибсън и той пое на север. Били се поотпусна, щом се отдалечиха от библиотеката.

— Нося оръжие, редно е да го знаеш — съобщи Били.

Гибсън му хвърли недоверчив поглед.

— Не възнамерявам да го използвам, стига да не ме ядосаш. Разбрахме ли се?

— Само не го насочвай, без да съм те ядосал. Разбрахме ли се?

— Напълно. Твоето в чантата ти ли е, или някъде другаде?

— Не нося. Мразя оръжия.

— Какво? Та ти си служил в морската пехота.

— Не по свой избор.

— Самата истина. — Били погледна през прозореца и се усмихна.

Гибсън отново го стрелна с поглед.

— Защо се усмихваш?

— От облекчение. Нямаш представа какво е да носиш в себе си такава тайна десет години. Изяжда те. В някои дни ти идва да се пръснеш. Не знаеш колко пъти ми е идвало да публикувам снимката й в Реддит. Да си седя кротко и да наблюдавам как всички превъртат. — Били направи жест в ръка. — Тук завий вдясно.

— Защо не го направи?

— Кое?

— Защо не я публикува анонимно?

— Заради господин Мъсгроув.

— Кой е господин Мъсгроув, по дяволите?

— Наш съсед в детството ми.

Гибсън го изчака да обясни, но Били потъна в мислите си.

Движеха се на север в мълчание. Гибсън периодично го подканваше да говори, но Били отвръщаше, че предпочита да му покаже. После попита може ли да пуши. Гибсън отвърна, че колата не е негова и не го е грижа. Въпреки това младежът открехна прозореца — стараеше се да издухва дима навън.

Какъвто и да се окажеше Били Каспър — похитител, патологичен лъжец, шизофреник — изглеждаше свестен. Гибсън разбираше защо Мечето му се е доверила достатъчно, че да се срещне с него в Брийзуд и да се качи в колата му. Гибсън хареса Били Каспър. Но това нямаше да го отърве, ако бе сторил нещо на Мечето.

Пътуваха на север в продължение на няколко часа. Когато наближиха крайната си цел, Били отново се развълнува. Гибсън го чуваше да стене тихичко, но, изглежда, не съзнаваше, че го прави.

— Мразя да се връщам тук — сподели той.

Свърнаха по тесен път покрай езерото Ери. От двете страни имаше гори, но между дърветата и в просеките Гибсън виждаше скъпи вили и проблясващата под слънцето вода. Бе красива и спокойна част на света — дори простотата беше преднамерена. Изненадваше го, че съществува такова място само на час път от къщата на Кърби Тейт.

Повечето от имотите нямаха пощенски кутии и не бяха обозначени по никакъв начин. Лесно бе човек да се изгуби тук, но Били се ориентираше чудесно.

— На следващото отклонение си вляво. Не, не това, следващото.

— Какво има вляво? Чия е къщата? — попита Гибсън.

— На господин Мъсгроув. Тоест вече не, но преди беше негова. Сега е на сестра му. Тя живее в Сейнт Луис. Беше тук за две седмици през юни. Вероятно ще дойде пак чак догодина.

— А ти откъде знаеш това?

— Нае ме за пазач.

— Колко служби имаш?

Гибсън намали скоростта и зави по изровен, зле поддържан черен път. Като пред много от имотите тук верига между два дървени кола спираше достъпа. Били изскочи пъргаво навън, отключи и я дръпна от пътя. От двете страни се издигаха дървета с надвиснали клони и имаше място едва колкото да мине колата.

— Карай бавно, напред има голям камък — предупреди Били.

След около половин километър дърветата свършиха и те се озоваха пред голяма двуетажна къща, облицована с дърво. Широка веранда, поддържана от бели колони, опасваше сградата. Черният път отстъпи на алея, застлана с бял камък. В центъра на кръга имаше голям бряст. От двете страни къщата бе заобиколена с окосена морава, спускаща се под наклон към езерото. Вляво бяха очертани места за паркиране, но Гибсън спря пред самите стълби, водещи към верандата.

— Къде сме, Били?

— Тук скрих Сюзан. И мисля, че с това причиних убийството на господин Мъсгроув.

Лицето на Били Каспър потъмня. Той слезе от колата и тръгна с наведена глава към езерото. Гибсън гледаше как раменете му се разтресоха неудържимо; Били наистина плачеше. Гибсън изчака и след няколко минути го последва. Младежът приседна на дървена греда в края на кея. Гибсън се настани срещу него.

— В действителност не съм ревльо — изхлипа Били през нещо смесено между смях и плач и потърка лице с длани. — Впечатляващо, а?

— Някои неща е трудно да се кажат на глас за пръв път.

Били го погледна с благодарност и кимна.

— Кой е господин Мъсгроув?

— Беше най-добрият човек на света. Ти би го харесал. Разговаряше с всички като с равни, дори с децата. Приказвахме си за видеоигри, за компютърни науки. Такива неща. Но ме третираше като възрастен човек. Поназнайваше по малко от всичко. Нямаше нещо, което да не го интересува. Живеехме през две къщи от тях. Майка ми тичаше с госпожа Мъсгроув два пъти седмично. Джини и сестра ми бяха ей така. — Той потърка два пръста плътно един в друг. — После дойде злополуката.

Били посочи към езерото и разправи на Гибсън как лодка ударила Джини Мъсгроув и как майка й се удавила в опит да я спаси. Как това съсипало Терънс Мъсгроув, как паднал в плен на алкохола и гнева. Семейство, унищожено само за минути.

— След това той дойде тук само веднъж. Беше непосредствено след случилото се, пристигна с полицията. А после къщата сякаш престана да съществува за него.

— Защо не я е продал?

— Не знам. Сигурно му е било по-лесно да продължава да плаща ипотеката, вместо да се занимава с продажби. Той вече беше истинска развалина. Но спря телефона и електричеството. Имаше само газ и вода.

— И нае теб да я наглеждаш.

— Да, отначало беше взел пазач, но не се получи. Организирал парти тук и господин Мъсгроув го уволни. Така че, след като си взех шофьорската книжка, нае мен. Аз не съм от тия, дето вдигат купони. Плащаше ми да идвам с колата веднъж месечно и да проверявам дали всичко е наред. Каза, че на него сърце не му дава да го прави. Именно затова реших, че е добро скривалище за Сюзан. Тук никой никога не идваше освен мен.

— И още си пазач на къщата?

— Да, след смъртта му на сестра му й беше по-лесно да ме задържи.

— Как умря той?

— Самоуби се. Като баща ти.

Споменаването на баща му го жегна. Били го бе изрекъл така спонтанно и неочаквано. Както би направил стар приятел. Били Каспър наистина вярваше, че двамата са свързани чрез Сюзан.

— Не искам да говорим за баща ми.

— О, прощавай.

— Няма нищо. Но след като господин Мъсгроув се е самоубил, защо казваш, че си причинил смъртта му?

— Защото не вярвам да го е извършил сам.

Върнаха се към къщата. Били отключи задната врата и влязоха в кухнята. Беше голямо и светло помещение с цвят на пъпеш. Имаше малък остров с двойна мивка и съдомиялна. Били посочи към дървена кухненска маса до прозореца.

— Разпознаваш ли я?

Гибсън погледна натам. На снимката с Мечето изглеждаше малко замъглена, но беше същата маса.

— Тази ли е? — попита.

— Да, тази. Тогава беше тук, до стената. Сузи седеше ето там. На онзи стол — каза Били. — Направих снимката вечерта, когато дойдохме тук. Тя не искаше да я снимам. Беше страшно уморена. Но и облекчена също така. Не се беше хранила добре през последните седмици. Не можех да повярвам колко е слаба. При нейното състояние де. Но въпреки това беше много красива. Чувствах се щастлив, че е тук. Най-после бяхме заедно.

Гибсън долови болката в гласа на Били и се помъчи да пресъздаде момента в съзнанието си. Мечето седи там. Изтощена е. Били е оживен като малко кученце, щраква я на снимка. Нима шестнайсетгодишният Били беше организирал най-прочутото изчезване в американската история? Нима всичко бе толкова просто — две хлапета, скрили се в къща край езерото?

— Колко дълго беше тя тук?

— Шест месеца, две седмици и един ден — отвърна Били. — Често играехме на „Колонизаторите на Катан“.

— Какви колонизатори?

— На Катан. Не я ли знаеш? Страхотна игра. Тя много я обичаше. Беше много по-добра от мен, вечно ме побеждаваше.

Не беше за вярване. Две деца се бяха крили и се бяха забавлявали с настолни игри, докато ФБР бе обърнало наопаки цялата страна да ги търси. Но за институциите беше типично да правят грешните предположения и да търсят не където трябва. Едно беше сигурно: ако историята на Били не беше истинска, той или бе лъжец от световна класа, или луд от световна класа. Колкото и да се опитваше, Гибсън не успя да долови нито една фалшива нотка.