Матю Фицсимънс
Приятел и враг (37)

37

Когато Джордж Абе беше на четиринайсет години, баща му започна да го води по бизнес срещи. Той седеше тихо в ъгъла и слушаше. После баща му го препитваше за подробностите. На Джордж му беше позволено да задава въпроси и баща му обясняваше тактиката си. Ето как Джордж усвои принципите на преговорите и изкуството да разчита ситуации. Един от принципите на баща му беше никога да не се задава въпрос, освен ако не е абсолютно наложително.

— Изчаквай — предупреждаваше го баща му. — Никога не питай, ако си изненадан. Така ще се издадеш. Изчаквай. Мисли. Често отговорите сами ще стигнат до теб.

Джордж гледаше Калиста и съобразяваше какво може да означава присъствието й. Опитваше се да прецени колко дълбоко отива предателството. Кога е започнало. Прикриваше и гнева си, и засилващия се страх за хората му, за които сега знаеше, че са в смъртна опасност. Нямаше да допусне неговата тревога да я улесни.

— О, Джордж, спести ми позата на медитиращ самурай. Нямаме време.

— А за какво имаме време?

— За няколко въпроса може би.

— Задай ги тогава.

— Възхищавам ти се — усмихна се Калиста. — Усъвършенствал си азиатската непроницаемост и я носиш като почетен знак.

— Очевидно все още имам да уча много от теб.

— Изглежда, е така.

— Поне сега знам какво се е случило със службата ми.

— А, да, това. След консултация с адвокатите ми решихме, че е разумно да ликвидираме „Консултантска група «Абе»“ и да я отпишем като губеща. Заради данъците, нали разбираш?

— Разбирам. И съм впечатлен. Планирането трябва да ти е отнело доста време.

— Години — отвърна тя.

Години? Как беше възможно? Какво всъщност бе планирала Калиста?

— Е, как е Бенджамин? — попита той.

Лицето й се разведри като на актриса, забравила репликата си, която току-що й е била подадена.

— През последните няколко часа с Бенджамин стигнахме до споразумение.

— За Сюзан?

— За много неща — отвърна тя.

— И мислиш, че е разумно?

— Този път нещата ще са различни. С него вече се разбираме.

Джордж се взря в нея с изучаващ поглед.

— Какво искаш?

— Бенджамин да стане президент.

— Ти какво ще спечелиш от това?

— Всичко, което семейството ми си е извоювало.

— Ами аз? Като Майкъл ли ще свърша? Това ли си извоювах аз?

— Кой е Майкъл, за бога?

— Мъжът, който лежи тук! — процеди Джордж. Гневът най-сетне бе надделял над волята му. — Онзи, когото новите ти съдружници убиха току-що.

Калиста погледна към трупа, сякаш едва сега за пръв път видя мъртвеца.

— Беше неизбежно.

— Ами Джен Чарлс? Дан Хендрикс? Гибсън Вон? И техните убийства ли са „неизбежни“?

— Светът не е идеален, Джордж. Евелин го разбра.

Евелин Фърст? Нима бе толкова изначално зла?

— Какво си направила?

Калиста отклони очи.

— Понякога са нужни жертви.

— Господи. Родната ти сестра. Ами Пенсилвания? Сюзан?

— Сюзан не е в Пенсилвания.

За миг той изтълкува казаното от нея като пораженчество. Като отчаяние, че няма да открие Сюзан. Но Калиста изобщо нямаше предвид това.

— Къде е тя?

Тайтъс се приближи и прошепна нещо на Калиста. Тя го слушаше, но задържа погледа си върху Джордж.

— Боя се, че времето ни изтече.

— Къде е тя? — извика той. — Отговори ми!

— Стига! — отсече тя злобно, после се овладя. — Достатъчно. Мисля, че приключихме тук.

Джордж погледна нагоре към нея от коленичилата си поза.

— Разбирам. И с мен за последно си замиташ следите, така ли?

— Почти — отвърна Калиста и протегна ръка.

Тайтъс й подаде радиостанцията. Тя увеличи звука и я постави върху коляното си. Беше на комуникационен канал с тактическия екип на „Колд Харбър“.

— Джен Чарлс! Даниъл Хендрикс! Излезте от къщата. Имаме заповед за ареста ви — изграчи мъжки глас от радиото.

— На верандата има бяла жена — обяви член от екипа.

— Чарлс ли е? — попита втори.

— Изчакайте.

Джордж затаи дъх. Гласовете разменяха неясни реплики.

— Имам визуално потвърждение. Чарлс е.

Калиста отново погледна към Джордж.

— Почти за последно.

 

 

Фред Тинзли се отпусна на едно коляно. Скрит в гората, той наблюдаваше с нарастващо раздразнение патовата ситуация, създала се между Чарлс и седемте мъже от черните джипове. Беше чакал цял ден да се смрачи, за да влезе в къщата. Щеше да е просто. Познаваше разпределението й от предишния път.

И тогава, сякаш по команда, пристигнаха колите. Разнесоха се отсечени мъжки гласове. Чарлс не им повярва, че са от ФБР. На Тинзли му беше все едно дали са, или не са. Които и да бяха, не можеше да им позволи да отведат някого от къщата. Един от тримата беше нужен жив на Тинзли. Временно. Някои въпроси изискваха отговор. За предпочитане беше да е Гибсън Вон. Той явно бе изпреварил другите двама в информацията си и Тинзли искаше да узнае как.

Тинзли изучаваше бойното поле. В директна престрелка с малки оръжия той щеше да умре. Беше неоспорим факт. Зигзауерът беше отличен пистолет, но с него не би се справил срещу седем обучени мъже. Петима от тях с автоматични пушки. Той обаче знаеше как да неутрализира предимството им.

Тинзли се надигна от сенките и излезе от прикритието на дърветата. Скоро се озова на няколко крачки от задния джип. Зад отворените врати стояха двама души. Двигателят работеше и маскира стъпките на Тинзли по застланата с бели камъчета алея. Помогна също, че вниманието и пушките им бяха насочени към Чарлс.

Тинзли повали първия с един отработен замах с ножа си. Кръв опръска прозореца. Той блъсна мъжа на земята и погледна през отворените врати към другия, който в същия миг погледна назад. За миг останаха втренчени един в друг. После мъжът се извъртя и се опита да насочи пушката си, но му бе трудно да го стори в тясното пространство между вратата и колата.

Тинзли свали ножа и го попита за часа.

— Какво? — стресна се човекът, сякаш не беше чул правилно.

Беше странен въпрос при дадените обстоятелства и тази странност забави реакцията му за част от секундата. Беше достатъчно. Тинзли го простреля във врата. Пистолетът беше със заглушител, затова се чу само глухо изтракване. Мъжът рухна, стиснал останките от шията си.

Тинзли провери дали случилото се не е привлякло нежелано внимание, но всички очи оставаха отправени към разиграващото се на верандата. Тинзли взе пушката на мъртвеца и изстреля няколко откоса над главата на Джен Чарлс. Ефектът бе мигновен.

Чарлс реагира първа. Хвърли се наляво и преди да залегне, стреля по мъжа, който твърдеше, че е от ФБР. Той политна назад и не мръдна повече. Партньорът му отвърна на стрелбата, но Чарлс бе изчезнала зад колата. Раздадоха се изстрели откъм отворената врата на къщата, при което вторият мъж се хвърли на земята и запълзя към падналия си партньор.

От всички страни изригна автоматичен огън. Чарлс беше права. Тези хора не бяха от ФБР.

Колата, зад която се криеше Чарлс, избухна в стъкла и метални отломки. Куршуми се удряха в стените на къщата и във външната й врата. Тинзли чу някой да изкрещява от болка. Видя как партньорът на падналия заобикаля колата и влачи ранения за яката зад голям бряст в центъра на кръговата алея. Чарлс отвръщаше на огъня както може, но нямаше начин да се надигне от мястото си. От къщата нямаше реакция. Тинзли се почуди дали тя не се бе пожертвала, за да спечели време на другите да се измъкнат отзад.

Ситуацията беше далече от идеалната.

Някакво движение привлече погледа на Тинзли. Мъжът откъм фланга на Чарлс го беше забелязал. Покрай него прехвърчаха куршуми и Тинзли се хвърли върху седалката на джипа. Бронираните врати поеха цял автоматичен откос. Шумът от работещия двигател му даде идея. Отпусна се ниско под таблото, превключи на скорост и натисна педала на газта. Джипът полетя напред. По него отново заваляха куршуми. Бели кръгчета като изгаряния от цигара осеяха предното стъкло над главата на Тинзли. Той държеше педала на газта притиснат до пода.

Джипът тласна стрелеца с тежък фронтален удар и го повлече към гората. Задната ос се повдигна от земята, когато колата се блъсна в две дървета едновременно и спря.

С разкървавен нос и пострадало дясно коляно Тинзли изчезна между дърветата, преди еърбегът да довърши издуването си.

 

 

Куршумите пробиваха дупки в стената над главата на Гибсън. Той отскочи назад и се просна на пода зад прикритието на ваната.

Били, замръзнал на мястото си, прегръщаше тоалетната, сякаш бе спасителен пояс. Гибсън припълзя към него и го извъртя, така че тоалетната чиния да се озове между него и куршумите. Тя и ваната щяха да им осигурят защита за кратко, но трябваше да измъкне Били от тук.

— Ей сега се връщам — обеща той.

Излезе приведен от банята. Коридорът беше пълен с отломки и счупени стъкла. Тръгна по него на прибежки към входната врата. Там Хендрикс лежеше на пода. Изглежда, вратата го бе блъснала и челото му бе разцепено от основата на носа до линията на косата. От раната обилно течеше кръв. Гибсън провери за пулс — беше силен и равномерен.

Той изтегли Хендрикс встрани от отворената врата и го опипа. В задния му джоб имаше голяма връзка с ключове. Взе ги заедно с оръжието му и отново се добра до банята, където отключи белезниците на Били и му направи знак да го последва.

Заедно пропълзяха по коридора обратно до Хендрикс. Автоматичната стрелба се бе забавила и сега изстрелите бяха по-обмислени. Някъде далече се чу силен грохот, зазвуча клаксон на кола. Стрелбата спря.

Трябваше да завлекат Хендрикс по-навътре в къщата.

Гибсън погледна навън. Покрай ухото му свирна куршум. Един от джиповете се бе отправил към гората. Фаровете на другия бяха угаснали. Различи Джен, приклекнала зад колата. Били каза нещо зад него.

— Какво?

— Прожекторите — повтори Били.

Гибсън посочи към таблото с ключове за осветлението над главата си. Били кимна.

Не беше лоша идея. Той почука по касата на вратата, за да привлече вниманието на Джен. Погледите им се срещнаха. Той й показа пистолета, направи жест да се приближи към него и вдигна три пръста. Тя кимна и той отброи с пръсти. На нула натисна всички ключове едновременно. Силни халогенни лампи осветиха алеята. Стана като ден. Вече виждаше двама мъже до джипа и трети до бряста сред кръговата алея, коленичил до тяло.

Къде бяха другите?

При включването на светлините Джен се изправи и бързо се придвижи. Гибсън изпразни пълнителя от пистолета на Хендрикс в прикриващ огън над главата й. Джен се шмугна в къщата и той с ритник затвори вратата зад нея. Мъжете отвън стреляха по лампите. Скоро дворът отново потъна в тъмнина.

Придвижиха се навътре в относителната безопасност на къщата. Джен помогна на партньора си, вече започнал да се връща в съзнание, да седне и го разтърси леко, за да ускори свестяването му. Набързо осведоми Хендрикс за ситуацията, докато той бършеше кръвта от очите си и се опитваше да се концентрира. Гибсън му върна пистолета.

На верандата се чуха стъпки. Нещо масивно тупна на пода в дневната. Джейн първа се ориентира.

— Отворете уста, затворете очи, запушете уши — нареди тя.

Хендрикс реагира автоматично. Гибсън и Джен наведоха глави между коленете си. Гибсън кресна на Били, но той само ги зяпаше объркан.

Когато гранатата гръмна в коридора, Гибсън все пак усети промяната на налягането в черепа си. Ушите му писнаха, сякаш долепени до аларма на кола. Още виждаше и чуваше, но слабо. Били най-сетне бе изпълнил командата и лежеше свит на кълбо. Стрелбата започна.

 

 

От радиостанцията трещяха изстрели. Тайтъс стоеше с ръце на кръста, втренчен напрегнато в апарата. Калиста смръщи вежди.

— Какво става? Какво се случва?

Никой не й отговори.

На Джордж му бе трудно да сглоби нещата. Няколко от оперативните агенти на „Колд Харбър“ бяха убити. В това поне беше сигурен. Един крещеше неразбрано в агония. Лудница. Усмихна се мрачно на себе си. Джен Чарлс и Дан Хендрикс не се бяха показали нежни в тази хубава нощ.

— Пробив — изрече ясно глас на фона на бъркотията.

Две детонации прозвучаха едновременно. Лицето на Калиста остана без капка кръв.

— Ръчни гранати — процеди Тайтъс и започна да крачи напред-назад, като ругаеше под нос и следеше битката, прехвърлила се в къщата.

„Колд Харбър“ я губеха.

— Тук има друг! Застреляй го! Ама какво става… — Гласът потъна в гъргорене. Не последва нищо членоразделно.

— Тинзли — прошепна на себе си Калиста. — Божичко.

Тя извади телефона си и трескаво започна да набира.

Тайтъс грабна радиостанцията и се обърна към някого.

— Какъв е статусът ви? Докладвай! Край!

Тайтъс улови погледа на Джордж и явно не го хареса. Извади револвер от кобура под мишницата си и го насочи в лицето на Джордж.

— Не — изрече Калиста.

Тайтъс я погледна гневно.

— Какво?

— Може да ни е нужен.

— Планът беше…

— Планът беше екипът ти да е компетентен — прекъсна го Калиста. — Сега ми трябва нов план.