Матю Фицсимънс
Приятел и враг (2)

2

Джен Чарлс беше паркирала белия ван през улицата срещу „Найтхоук“. Имаше чувството, че адски бие на очи. В оперативна база на предната линия край пакистанската граница би се чувствала като у дома си, но бял ван в Северна Вирджиния не беше в нейния стил.

Погледна часовника си и отбеляза времето в дневника. Гибсън Вон може да беше всякакъв, но имаше абсолютно предсказуеми навици. Плюсовете бяха, че това улесняваше наблюдението над него; минусите — че работата бързо дотягаше. Дните бяха едни и същи. Сутринта на Гибсън започваше в пет и половина с осемкилометрово тичане. Двеста лицеви опори, двеста коремни преси, последвани от душ. После една и съща храна в една и съща закусвалня, на същото столче до бара. Всяка проклета сутрин, сякаш ходеше на църква.

Джен затъкна зад ухото си непокорен кичур от гарвановочерната си коса. Имаше нужда да се изкъпе и да се наспи в собственото си легло. Да поседи на слънце също щеше да й дойде добре. На лицето й се промъкваше бледност, а в душата летаргия след десет дни престой в задната част на вана, който вече в неприятен смисъл започваше да чувства като дом. Беше натъпкан с оборудване за наблюдение и едва оставаше място за един човек. Малка койка позволяваше да се работи на смени, но с това изключение ванът не предлагаше никакви други удобства.

Живот — мечта, Чарлс.

Ако Гибсън останеше верен на себе си, след двайсет минути, когато навалицата се разкараше, той щеше да се премести в дъното на заведението. Беше приятел със собствениците, които му разрешаваха да използва едно от задните сепарета, за да си търси работа. Бяха изминали три седмици, откакто Гибсън бе напуснал западащата фирма за биотехнологии, където отговаряше за информационното обслужване. Досега нямаше голям успех в търсенето и предвид обстоятелствата около него Джен не очакваше това да се промени.

Дан Хендрикс, партньорът й, беше експерт по наблюдение. Преди седмица беше проникнал в апартамента на Гибсън и точно за деветдесет минути беше поставил навсякъде съответното оборудване. Инфрачервени камери, задействани от движение, и подслушвателни устройства предоставяха пълна картина на цялото жилище.

След развода си Гибсън се беше преместил във висока сграда с ниски наеми. В дневната му имаше маса от ИКЕА, купена на старо, и дървен стол. Нямаше телевизор, мека мебел, нищо. Спалнята бе също така спартанска. Спартанска, но безукорно чиста — осемте години в морската пехота си казваха думата. На пода имаше пружина и дюшек край настолна лампа на ниска масичка. Скрин от нелакирано дърво със счупено краче, което той беше поправил. Никакви други мебели. Интериор в духа на Франц Кафка.

Трудно бе да се повярва, че на шестнайсет този човек бе най-търсеният хакер в Америка. Прословутият BrnChr0m — предшественик на съвременното политически мотивирано хакерско движение. Тийнейджърът, който за малко не бе провалил Бенджамин Ломбард, тогава сенатор. Който беше откраднал имейлите и финансовите архиви на сенатора, обхващащи цяло десетилетие, и ги беше предал на „Уошингтън Поуст“. Анонимно, или така си беше мислил BrnChr0m.

Агенти на ФБР бяха арестували Гибсън Вон в гимназията и го бяха отвели от часа по химия с белезници. Джен беше залепила снимката му, направена в полицията, на един от мониторите. Сега той беше на двайсет и осем, а животът му беше белязан от значими събития.

Бързото залавяне на шестнайсетгодишен хакер от ФБР се бе оказало добър материал за медиите. Документите, източени от него, представляваха истинска сензация. Те показваха в подробности цинично и престъпно отклоняване на средства от кампанията към банки на Каймановите острови. Също така недвусмислено изобличаваха Бенджамин Ломбард. За известно време разкритията предвещаваха края на политическата кариера на сенатора и медиите пощуряха от идеята, че тийнейджър е причинил провала на американски сенатор. Всички си падат по историята за Давид и Голиат, макар и в случая Давид да бе нарушил десетина федерални и щатски закона.

По времето на арестуването му Джен учеше в колеж и си спомняше вбесяващите дебати дали целта оправдава средствата. Абстрактни високопарни глупости, които само можеха да нервират рационален човек като нея. Ядосана от факта, че много от състудентите й възприемаха Гибсън Вон като един дигитален Робин Худ, тя се почувства възмездена, когато излезе наяве, че BrnChr0m е разбрал нещата съвсем погрешно.

В крайна сметка се оказа, че повечето от най-уличаващите документи са били или подправени, или откровени фалшификати. Наистина беше извършено престъпление, но ФБР стигна до извода, че виновникът не е Бенджамин Ломбард, а бившият началник на кабинета му Дюк Вон, който се беше самоубил неотдавна. Дюк Вон не само беше присвоил милиони долари, а бе прикрил следите си чрез въвличане на Бенджамин Ломбард. Беше предателство от Шекспиров порядък и когато се разбра, че анонимният хакер е не друг, а синът на Дюк Вон… тогава вече историята се превърна в сензация, а BrnChr0m — в легенда.

Гибсън Вон отдавна вече не използваше този псевдоним и днес не бе ни най-малко легендарен.

Тъй като Гибсън прекарваше дните си в „Найтхоук“, Хендрикс беше предложил да поставят и там съответните устройства. Джен не се съгласи, но това означаваше да се примирят, че в прякото им наблюдение щеше да има голяма празнина. В шест часа привечер Гибсън щеше да отиде във фитнес залата за час и половина. В осем вече щеше да си е у дома, да изяде претоплената си вечеря пред компютъра и да изгаси лампите в единайсет. Предсказуема повторяемост. Ден след ден. Божичко. Тя разбираше важността на самодисциплината и реда, но по-скоро би си пуснала милостив куршум в главата, отколкото да се остави на такъв живот.

В доклада й вече беше отбелязано, че целият свят на Гибсън е организиран около целта да осигурява финансово бившата си съпруга и детето. На Джен й бе станало ясно, че този човек се самонаказва. Но дали се опитваше да спечели отново жената, или просто бе приел този жалък живот като изкупление? Първо й беше изневерил, после се беше превърнал в свети Франциск от Спрингфийлд, Вирджиния. Джен не разбираше мъжете като цяло и конкретно Гибсън Вон. Той не харчеше и цент за себе си, единственият му лукс беше членството във фитнес клуба. Справедливостта изискваше да се отбележи, че това бяха добре вложени пари.

Не че Гибсън беше неин тип. Нищо подобно. Вярно, у него имаше известен грубоват чар. Бледозелените очи, които се взираха някъде отвъд събеседника, определено бяха привлекателни. Още се усещаше онази непримиримост, която го бе отвела най-напред пред съдията, а после — в морската пехота. Без значение какво беше преживял, нямаше извинение, че то още го преследва. Човек не бива да допуска миналото да определя личността му.

Джен прокара език по предните си зъби — нервен тик, който имаше от дете. Дразнеше се на себе си, когато се улавяше да го прави, но не можеше да се накара да престане. А това пък още повече я нервираше. Къде се бавеше Хендрикс с кафето й? Сякаш по поръчка той се появи на вратата с две кафета и поничка със захар. Трябва да беше двайсет и повече години по-стар от нея, предполагаше, че е над петдесетгодишен, но това беше само догадка. Работеше с него вече две години, но все още не знаеше рождената му дата. Косата му бе оредяла на слепоочията, а белите петна от витилиго около ъгълчетата на устата и очите се открояваха силно върху черната му кожа.

— Още ли е вътре?

Джен кимна.

— Този младеж е безкрайно точен — поклати глава Хендрикс. — Истински швейцарски часовник.

Той подаде на Джен кафе и захапа поничката.

— Свършили им бяха тия с конфитюр. Представяш ли си? Ама че пекарна — поничките с конфитюр да свършват преди девет сутринта. На целия този щат му е нужно яко разтърсване.

Джен се изкуши да посочи, че статутът на Вирджиния е малко по-различен, но се отказа. Само още повече би провокирала Хендрикс.

— Днес е денят — заяви вместо това тя.

— Днес е, да.

— Имаш ли представа кога?

— Веднага щом Джордж нареди.

Бяха на изчакване и най-после щяха да осъществят контакт с Гибсън. Шефът им Джордж Абе щеше да се заеме лично. Тя беше съвсем наясно, естествено, но върна разговора на служебна вълна, защото това обикновено прекратяваше поривите на Хендрикс да се раздрънка.

Обикновено.

Осем години в ЦРУ я бяха обучили на изкуството да работи с мъже в затворено пространство. Първият урок беше, че мъжете не се съобразяват с жените. Това си е мъжки клуб — не се ли превърнеш в едно от момчетата, оставаш в изолация. Всякакви черти, приемани за женски, биват заклеймявани като мекушавост. Жените, които виреят в тази среда, са онези, които ругаят най-гръмогласно и не показват признаци на слабост. В крайна сметка си спечелваш етикета „корава кучка“ и неохотна толерантност.

Тя си беше извоювала прозвището „корава кучка“ по трудния начин. Беше прекарвала седмици в бази на първа линия в Афганистан, без да види друга жена. Сама в такава обстановка никога не си приета като достатъчно корава. Така или иначе си оставаш единствената жена в обсег от двеста километра. Виждала бе как мъжките погледи се променят от жадни към враждебни и после към хищнически, научила се беше да спи много леко. Беше подобно на затвора — всички те измерват и преценяват, душат за слаби места. В една база нещата толкова бяха загрубели, че бе започнала да се чуди дали да не легне с командира, с надеждата той да я пази. Но пък идеята да бъде нечия играчка никак не й допадаше.

Джен отново прокара език по предните си зъби. Усещаше ги почти като истински, но езикът й си оставаше неубеден. Зъболекарят се бе справил добре, когато я бяха откарали с медицинския хеликоптер до военновъздушната база „Рамщайн“. Преживяването щеше да е още по-травматично, ако някой й бе казал, че това е последният й ден реална служба в ЦРУ. Минаха месеци, преди да го разбере. Агенцията й липсваше повече от зъбите й.

Мъжът, който ги изби, не беше имал нужда от зъболекар. От никого не беше имал нужда, освен от свещеник. Партньорът му се бе отървал обаче. Още беше в списъка й с неизпълнени задачи заедно с един-двама от по-висшестоящите, които се бяха обърнали срещу нея, когато отказа да им играе по свирката. Искала беше нападателят й да бъде съден, но това би означавало да се освети деликатна операция на Агенцията. Докато лежеше в болница в Германия с челюст, обездвижена с телове, бе слушала как един от началниците й обяснява положението.

— Уви, такава е цената да се върши работа в тази част на света — бе казал той, сякаш бе пострадала от двама талибански бойци, не от двама сержанти от армията на Съединените щати.

Но той влезе в списъка й чак когато я потупа по ръката, все едно й правеше услуга.

Езикът отново пробяга по зъбите й. Никога не оставяй неуредени сметки. Баба й я беше научила на това.

На фона на останалите Дан Хендрикс беше отличен партньор. Двайсет и двете години стаж в полицията на Лос Анджелис си личаха. Особено в затворени пространства, тъй като беше само метър и седемдесет висок и тежеше седемдесет килограма с мокри дрехи. Освен това беше винаги спретнат и не ръсеше непрекъснато цинизми. Най-хубавото от всичко бе, че край него не се налагаше да е корава кучка, а просто да е добра в работата си. Само дето проблемът, както взе да установява, беше в това, че след като веднъж си се научила да бъдеш корава кучка, трудно превключваш.

Не че Хендрикс не можеше да го понесе. Той бе квалифициран да води курс по гаднярско отношение за напреднали. Безспорно беше най-категорично негативният човек, когото някога бе срещала. Не го бе виждала досега да се усмихва. Тя отлично съзнаваше, че работата в лосанджелиската полиция — организация, прочута с ужасните си прояви на расизъм в исторически план — би могла да причини хронично огорчение и у най-издръжливия човек. Но Джордж Абе се знаеше с Хендрикс отдавна и я беше уверил, че негативността на партньора й няма нищо общо с факта, че като чернокож е работил в полицията на Лос Анджелис. Хендрикс просто си бил такъв.

Чу се звънене и двамата едновременно посегнаха към мобилните си телефони. Оказа се този на Хендрикс. Разговорът беше кратък.

— Явно моментът настъпи — съобщи той.

— Тук ли е?

— Пътува. Иска те вътре. Няма начин да се предвиди как ще реагира Гибсън.

Самата истина. Шефът й и Гибсън Вон бяха имали отношения в миналото.

И то не особено добри.