Матю Фицсимънс
Приятел и враг (38)

38

Гибсън беше изминал осемдесет километра, преди да вдигне крак от газта и да намали скоростта до сто и десет километра в час. Непрекъснато поглеждаше в огледалото. Изучаваше мрака за някакъв знак, че са преследвани. Ушите му още пищяха.

Бейзболната шапка на Мечето бе нахлупена ниско над веждите му. Това бе най-сигурното място за нея в цялата бъркотия, но сега самата шапка по странен начин му носеше комфорт. Насред хаоса бе успял да я грабне заедно с книгата на Мечето. Пистолетът на Били лежеше под дясното му бедро. Още не можеше да повярва, че се е измъкнал невредим от този старомоден тип престрелка с безразборно гърмене.

Нямаше представа дали Джен и Хендрикс са живи. Бяха разделени по време на нападението срещу къщата и като нищо можеше да са пленени или убити. Не му се щеше да ги оставя, но Били бе получил куршум в корема и трябваше да бъде откаран в болница. Гибсън го бе пренесъл до колата и при всяка крачка, изминавана с олюляване, бе очаквал куршум.

Сега той подкара черокито по едно отклонение към затворена от години бензиностанция. Изключи двигателя, но остави ключовете на Хендрикс в стартера. Бяха под козирката; Гибсън оглеждаше пътя назад и се вслушваше в неравното дишане на Били.

На слабата светлина от уличните лампи виждаше лицето му — бледо и покрито с капчици пот. Били изкашля нещо, подобно на черен катран, върху брадичката си. Гибсън го избърса и видя, че ризата и панталонът на младежа са пропити с кръв. Раненият избъбри нещо неразбрано. Ту идваше в съзнание, ту отново го губеше, но не беше изрекъл нито една ясна дума.

Трябваше да отведе Били в болница, но преди това бе длъжен да се увери, че не ги преследват. От таблото се разнесе силно бибипкане, когато отвори вратата си. Ръката на Били се стрелна и го сграбчи за китката.

— Знаеш ли накъде си тръгнал? — попита Били.

— Да, имам добра представа.

— Сигурен бях, че ще го измислиш. Ще направиш ли нещо за мен?

— Разбира се.

— Като я намериш, ще й кажеш ли за мен?

— Хей, само без геройски драматизъм. Веднага щом се уверя, че е безопасно, ще те откарам в болница. Жив си и ще си останеш така.

— Радвам се, че те срещнах. Хубаво беше да разкажа на някого.

— Привилегията е за мен, Били. А сега замълчи и кротувай. Веднага се връщам.

— Добре — усмихна се измъчено Били.

Гибсън нахлупи шапката ниско над очите си и излезе на главния път. Не видя никого. Колко дълго можеше да чака? На Били му беше нужен хирург.

Извади телефона си. Беше риск; нищо чудно именно чрез телефона Джен и Хендрикс да го бяха проследили до къщата край езерото, но не виждаше алтернатива. Провери сигнала — една чертичка. Прекоси паркинга с надежда той да се усили. Задоволи се с три чертички. Хендрикс би знаел наизуст къде е най-близката болница, но на Гибсън му се налагаше да я издири. Откри една на петнайсет километра разстояние, запамети маршрута до нея и направи обаждането, от което се боеше. Не искаше да я плаши ненужно, но сега нямаше как да го избегне.

— Няма да повярваш каква жега е тук — каза той, когато тя вдигна.

— Я повтори? — помоли Никол.

— Няма да повярваш каква жега е тук.

— Каква е температурата?

— Четирийсет и три градуса.

— Какви са препоръките на синоптиците?

— Стойте на сянка.

Тя помълча за момент, после промълви:

— Гледай да се добереш до хлад.

— Кажи й, че я обичам.

Никол затвори без нито дума повече.

Беше техен стар код от времето, когато бе на служба в морската пехота. Означаваше, че има сериозна терористична заплаха срещу Вашингтон и тя трябва да потърси безопасно място. Обажданията до дома бяха следени за ключови думи и фрази, така че много от военнослужещите бяха измислили начин да предупреждават семействата си.

Никол щеше да отведе Ели в ловната хижа на чичо си в Западна Вирджиния. След по-малко от петнайсет минути вече щеше да е на път и да се крие, докато не получеше обаждане от него. Никога не му се бе налагало да използва кода, докато бе на военна служба. Беше благодарен, че тя все още го уважава достатъчно, за да му се довери, без да задава въпроси. Макар че, ако оцелееше след всичко, Гибсън не се съмняваше, че ще му се наложи да отговаря на много въпроси.

Пътят все така си оставаше празен и в двете посоки, така че той се обади отново. На номер, който не бе избирал цели десет години; не би могъл да го изрецитира, но пръстите му го помнеха. Само се молеше още да е валиден.

Обади се малко момче. Гибсън поиска да говори с леля си. Момчето тропна слушалката и изтича да вика майка си с крясъци.

Обади се жена. Звучеше си същата.

— Здравей, Миранда.

— Гибсън? Ти ли си?

Поговориха няколко минути. Той й каза какво му е нужно. Тя не беше сигурна пази ли го още, но обеща да провери.

— Ако го имам, може да е само на едно място — увери го тя.

Определиха си време и място за среща. Той й благодари и затвори. Мина по-добре, отколкото можеше да се надява. Пробва номера на Джен, но обаждането му беше директно препратено към гласова поща. Поколеба се дали да остави съобщение, но не можеше да е сигурен, че телефонът й не е отнет. Затвори, извади СИМ картата и разби телефона си в стената на бензиностанцията. Ако не го бяха проследили, скоро щяха да го направят.

Така или иначе, не беше останал никой друг, на когото да звъни.

Върна се при джипа, като изчисляваше наум колко ще трае пътуването до Шарлотсвил. Нощем можеше да се движи безпрепятствено, но щом се развиделеше, дупките от куршуми по колата щяха да предизвикат неприятни въпроси. Вратата зееше отворена. Били го нямаше. Кървави стъпки пресичаха паркинга и изчезваха в полето зад бензиностанцията. След десет метра изгуби следата. Извика Били в мрака. Дори и вятърът не му отговори.

Гибсън огледа хоризонта на север, но си даде сметка, че няма как да знае в коя посока е поел Били. Продължи да претърсва в тъмното и да вика. Отиде отново при черокито. Идва момент, когато всеки трябва да поеме по свой път. Били бе направил избора си и Гибсън се надяваше той да е добър за него. Неговият път бе към Шарлотсвил.