Матю Фицсимънс
Приятел и враг (26)

26

Гибсън се вмъкна в складовата клетка и дръпна зад себе си ролетната врата. Блъсна го убийствена жега с воня на застояла пот и повръщано. Чу движение зад телената ограда, простираща се през средата на помещението, и предпазливо пристъпи напред в сумрака.

Кърби Тейт беше сгушен в зародишна поза върху купчина слама. Въпреки нетърпимата горещина той трепереше. Наблюдаваше Гибсън през полуотворените си очи с непресторен ужас. Гибсън се насили да му се усмихне и протегна към него ръка с бутилка вода, която мигом се изпоти.

Тейт облиза напуканите си устни.

— Вземи я.

Тейт се отдръпна към стената, сякаш Гибсън го заплашваше с оръжие, а не му предлагаше да пийне.

— Вземи я — повтори той. — Няма страшно.

Гибсън отвори бутилката и я провря вътре през мрежата. Тя се прекатури, завъртя се лениво в кръг и върху бетонния под се изля вода. Тейт проследи шишето с очи, преценявайки риска. Мъчеше се да отгатне каква е евентуалната уловка. Припълзя, без да се изправя, грабна бутилката и както беше клекнал, взе да гълта жадно. Когато водата свърши, той се оттегли в гнездото си от слама.

Гибсън постави друга бутилка вода, така че Тейт да я вижда.

— Още ли си жаден?

Тейт кимна.

— Трябва да ти задам няколко въпроса.

Тейт застина неподвижно.

— Няма да те нараня. Няма дори да влизам вътре. Просто ела по-близо, за да мога да те виждам. Ще ти дам водата и ще си поприказваме малко.

Тейт се размърда, но не се помести. Гибсън пробва отново. Примамваше, успокояваше. Постави втората бутилка вода от вътрешната страна на оградата и седна на земята с надеждата да изглежда по-малко заплашителен.

След малко Тейт припълзя напред. Гибсън имаше нужда да вижда очите му. Тейт взе бутилката и седна на земята с кръстосани крака и с лице към Гибсън.

— Значи добрите ченгета не носят маски, а? — рече Тейт.

— С кого работиш? — без увод го подхвана Гибсън.

— Какво?

— Кой е партньорът ти?

— Нямам партньор, човече. Нямам никакъв партньор, защото нищо не съм извършил. Както казах и на онези двама мръсници.

— Значи си бил истинско ангелче, откакто са открили онова момиче в багажника ти?

Странно изражение пробяга по лицето на Тейт. Отчасти срам, отчасти гордост и нещо друго, от което Гибсън го полазиха тръпки.

— Да, вече съм превъзпитан. Взех си поука. Затворът здравата ме наплаши.

И Тейт изобрази пародийна усмивка на примерен гражданин.

— Ами детското порно на лаптопа ти?

Усмивката на Тейт помръкна.

— Стига бе, това е нищо. Само картинки. Всичко става в главата ми. Така се опазвам да не направя беля.

— Просто колкото да изпуснеш парата, а?

— Да, точно тъй, парата… Колкото да опразня хобота. — Тейт му намигна.

Гибсън с мъка потисна порива да повърне.

— Добре ли си, човече? — Тейт вече се хилеше. Дори се подиграваше.

Гибсън му отправи принудена усмивка.

— Добре съм. Разбирам те. Да изпуснеш парата е отговорно поведение.

— Точно така, отговорно е — съгласи се Тейт.

— Заради тях го правиш, нали? За да ги защитиш.

— Точно това правя — закима енергично Тейт. — Вече не искам на никого да посягам.

В съзнанието си Тейт беше добър човек. Гледаше детско порно, за да обуздава лошите си импулси. Вършеше го в името на децата.

Извечната истина за човешката природа беше, че никой не смята себе си за лош. Колкото и отвратителни да са деянията им, хората винаги успяват да убедят себе си, че са оправдани.

— Затова ли беше пред библиотеката?

— Да. Той каза, че в петък библиотеката си очиства сървърите, така че е безопасно. Никой никога няма да разбере.

— Очиства си сървърите?

В тази фраза дори нямаше смисъл. Никой не си изтрива сървърите ежеседмично, най-малко обществена библиотека.

— Да, той е професионалист.

— Той? — попита Гибсън. — Кой е той?

— Ами не знам. Онзи тип. Той. Получих писмо преди година. Всъщност не беше писмо, а бележка, залепена на входната ми врата. Пишеше, че е „ентусиаст“ като мен. Че ме открил чрез интернет в някаква база данни за бивши затворници с провинения като моето. От там взел снимката и адреса ми. Свързвал се с всички в района в опит да създаде нещо като малък кръг на „единомишленици“, така го беше написал. Да му имам префърцунените думи. „Единомишленици“!

— За какво?

— Да си обединим… сещаш се… ресурсите.

— Да обменяте снимки?

— Снимки, клипове.

Гибсън си представи как някой беше превърнал Националния регистър за сексуални престъпници в социална мрежа за педофили. Начинание, задвижено от ада.

— Той ли ти каза, че библиотеката си чисти сървърите?

— Да, обясни, че в петък по време на изчистването всичко е анонимно и мога да си качвам колкото ща, без никой да забележи.

— Но само в петък?

— Само в петък. Беше го изпипал отвсякъде.

— И кой е този човек, Кърби?

— Не знам. Никога не съм се виждал с него.

— Хайде бе.

— Честно ти казвам. Правило номер едно — всички да сме анонимни, така че никой никого да не може да натопи, ако работата се скапе.

— Но той е знаел кой си ти.

— Какво?

— Дошъл е на адреса ти, знае кой си.

На Тейт явно не му беше хрумвало до този момент.

— Да, обаче аз не знам кой е той, така че…

Гибсън наблюдаваше как Тейт се оплита в собствената си глупост.

— Кърби, анонимност има само ако самоличността на всички е тайна.

— О! Да, май е така. Но тоя тип е свестен, да знаеш. — Тейт отново набираше скорост. — Той ми помогна. Не би ме предал.

— Само че ти си тук сега.

Тейт се взира мълчаливо в него цяла минута. Гибсън умишлено не отклони поглед. Почти виждаше как винтчетата се наместват в ума на Тейт.

— Мамка му.

Набитият мъж се изправи и взе да обикаля из килията, като сипеше ругатни. Гибсън остави Тейт да излее достатъчно сквернословия, че да се изтощи и да се тръшне на земята насреща му.

— Какво ти каза, че съм направил? Та ние дори не изтъргувахме кой знае колко неща.

— Не сте ли?

— Не сме, я. Първо аз му пратих някои неща, но той нищо не ми върна, така че спрях да пращам.

— Ами другите членове на групата?

— Други нямаше. Той все се мъчеше да набере още, но никого не беше успял да навие. Викаше, че се бояли. Че само аз и той сме имали куража на новатори. Предложих си помощта за набиране на доброволци, но ми отвърна, че било по-безопасно само той да го прави.

— Как комуникираше с него?

— Отначало с бележки на вратата ми. После, след като вече имах компютър, си говорехме там. — На Тейт му хрумна нещо. — Той ви е казал, че аз съм отмъкнал онова момиче Ломбард, нали? Затова ме докарахте със самолет в тая адска дупка, мръсници. Щото ви е казал, че аз съм я очистил.

Със самолет? Гибсън се надяваше, че в сумрака Тейт не е забелязал смайването му. Щеше да мисли за загадъчния полет, когато му дойдеше времето. Засега нямаше да повдига този въпрос.

— Точно това ни каза.

— Пълни глупости.

— Имаш ли интернет вкъщи?

— В моята къща? Не. Нищо нямам в оная кочина.

— Защо?

— Не ми е по джоба. Да ти е известно случайно колко печели в наши дни бивш затворник, лежал за блудство с дете? Хич не е много. Работодателите не се надпреварват да ме назначат. Върша по нещичко за чичо ми. Хващам се тук и там за по един ден, но проклетите мексиканци предпочитат да наемат от своите. Та няма как да си позволя сателитна чиния. А и за какъв дявол ми е интернет на мен? Достатъчно ми е да отида до библиотеката, така че какъв е смисълът?

— Интернет служи и за други неща, Кърби.

— Не е за мен, много четене трябва. Главата ме заболява.

— Я кажи, защо защитаваш онзи тип?

— Въобще не го защитавам. Не го и знам кой е. Нищо общо нямам с него.

— Предприел си хакерска атака срещу КГА от негово име. Или го свърши самостоятелно?

— И онези двамата все за това ми дрънкат. Какъв хакер съм аз, нищо не съм направил.

— Стига, Кърби. Опитвам се да ти помогна, но съдействай и ти малко. При библиотеката в петък си качил към десет мегабайта данни от КГА.

— Не съм бе, човек. Аз качвах само снимки и клипове.

— Не ме лъжи. Наблюдавахме те. Всичко дойде в твоя компютър.

— Разбери, единствената причина да купя компютър от него беше да си получавам снимките. Толкоз.

Гибсън зяпна.

— Той ти е продал компютъра?

— Да, канех си да си купувам на старо, но той ми каза, че щял да ми сглоби нов. С разни джаджи вътре, дето да ме предпазват.

Гибсън затвори очи. Тейт нямаше тайнствен благодетел, нямаше и партньор. Имаше кукловод. Гениален замисъл. Да привлечеш педофил към измислен кръг за детска порнография, да му сглобиш компютър и да му пробуташ измишльотина за петъчните следобеди.

— Какво? Какво има? — попита Тейт.

Гибсън не отговори. WR8TH си беше осигурил задна вратичка към компютъра на Тейт и го управляваше дистанционно като дрон. WR8TH беше даунлоудвал данни от КГА чрез компютъра на Тейт, оставил бе копие върху харддрайва, което да намерят, и се бе измъкнал невредим. Истинският WR8TH можеше да е на хиляда километра разстояние или на съседната масичка в парка.

Много хитро. Само че Гибсън все така не проумяваше каква е играта на WR8TH. Поемаше голям риск, след като се бе измъкнал преди десет години. Кое бе толкова ценно за него, та да си струва опасността от залавяне?

Ясно му беше единствено, че WR8TH още не е научил. Доказателство за това беше, че днес бе активирал вируса на Гибсън. Беше случайно съвпадение и изобщо не целеше да защити Тейт. Тейт беше пешка. А фактът, че вирусът бе активиран, показваше, че WR8TH още иска да играе. Гибсън просто трябваше да измисли своя ответен ход.

Той се изправи.

— Хайде, кажи ми, виждам, че се сети нещо.

Гибсън подаде на Тейт останалите си провизии — бутилка вода, десертно блокче с ядки и ябълка.

— Нищо не съм направил. Ти го знаеш.

— Нищо е ужасно голяма дума.