Матю Фицсимънс
Приятел и враг (44)

44

Дениз Грийнспан стоеше на ъгъла и не изглеждаше никак възторжена. Поглеждаше телефона си на всеки трийсет секунди. Гибсън я наблюдаваше през витрината на кафенето по-надолу по улицата и му се щеше Хендрикс да бе положил повече старания да го разубеди от това му начинание.

— Ако някой я следи, е много добър — изрече Джен в слушалката му.

Тя се намираше на близък покрив, който й даваше видимост към кръстовището.

— Звучи много окуражаващо.

— Не си спомням да съм те окуражавала, когато предложи този шантав план.

— Приех, че се подразбира.

— Да се подразбира? Добре, очакваната продължителност на живот на средния бял американец е седемдесет и шест цяло и две години. Така че, статистически погледнато, с теб всичко ще е наред.

— Не те бива да окуражаваш.

— Слушай, не знам дали това ще помогне, но според мен си доста добър в преценките си за хората. Надявам се госпожа Ломбард все още да е жената, която помниш.

В слушалката й настана дълга пауза.

— Някакви последни думи? — попита тя.

Нищо не му хрумваше. Той хвърли своята слушалка в кофата за боклук — бездруго нямаше как да влезе с нея в хотела — и излезе на улицата. Време беше да свиква да го духа вятърът. Докато пресичаше платното, погледна нагоре към Джен, за да й кимне, но нея вече я нямаше.

Дениз Грийнспан се вцепени, когато той се приближи към нея.

— Ти си онзи от ресторанта. Седеше до мен.

— Съжалявам за това — каза той.

— Как се добра до паролата ми?

— Седиш на едно и също място всяка вечер. Заснех те.

— Нечувано. Нещо друго открадна ли?

— Не.

— Не ти вярвам.

— И аз на твое място не бих.

— Какво ти е на врата? — направи гримаса тя.

— Един човек се опита да ме обеси.

— Така ми се пада, че полюбопитствах. Ела.

Резката на шията му бе поизбледняла, а брадата му вече бе достатъчно гъста, за да скрива най-лошото от нея, но той все пак вдигна яката си и намести вратовръзката си.

— Сами ли сме? — попита я той, като се опита да прецени намеренията й.

— Какво? Да, сами сме. Нали такива бяха инструкциите ти. Но нека ти кажа, че те проверих. Знам какво си направил. Какво си се опитал да направиш поне. Така че, ако си дошъл да мътиш главата на госпожа Ломбард, ако това е някаква шашма, ако снимката със Сюзан е подправена с фотошоп, ако целта ти е да нараниш тази жена или просто да се възползваш от добрината й, да знаеш, че ще кипна вода на печката си, ще те вържа и ще я налея в лъжливото ти гърло. Ясна ли съм?

— Много нагледно го описа — отвърна той. — Да. Имаш думата ми.

Искреното й раздразнение всъщност му даде надежда, че Грейс Ломбард играе чисто с него. От друга страна, Дениз можеше и да не знае, че помага той да влезе в капан.

Сложно щеше да е. Онова, което каза на Джен и Хендрикс, беше истина — той вярваше, че Грейс е достоен за доверие човек. Но май доверието помежду им вървеше само в едната посока. Ако тя не му се доверяваше, как би могъл да я убеди, че съпругът й е замесен в изчезването на Сюзан? Едно солидно доказателство щеше да му е от полза сега. Но той нямаше такова заради мъжа от мазето. Така че как можеше да я накара да види истината? Нямаше как той да й я каже, наясно беше с това. Трябваше сама да стигне до нея. Грейс Ломбард лично трябваше да съедини точките. Почувстваше ли се манипулирана, мигом щеше да се затвори.

Тълпата се сгъстяваше с приближаването им към конгресния център. Речта на Ломбард по повод номинацията му беше планирана за същата вечер и градът беше в развълнувано очакване.

— Вписах те като журналист, който ще вземе интервю от госпожа Ломбард — осведоми го Дениз. — Използвай истинското си име. Покажи им шофьорската си книжка. Не би минал през тези хора с лъжлива самоличност. Но аз ще те преведа. Няма да има проблем.

Джен му беше описала какво би представлявала охраната около конгресния център, но дори и тя бе подценила донякъде ситуацията. Присъствието на правоохранителните органи беше смайващо: полицията на Атланта, Тайните служби, части на националната гвардия. В конгресната зала и хотела имаше куп пропускателни пунктове. Човек можеше и да мине през един от тях, но да проникне през всичките изглеждаше непосилно. След всичките му приказки как това е най-безопасното място започваше да осъзнава, че май въобще не е така.

Двама униформени се втренчиха в него. Беше му трудно да пренебрегне параноичния глас в съзнанието си, който му казваше да бяга бързо и надалече.

Оказа се, че познанството с Дениз Грийнспан е много полезно. Тя го преведе през страничен вход, отделен само за служители на кампанията. Двайсетина души чакаха на опашка да бъдат проверени от охраната. Дениз го поведе направо отпред и той очакваше това да причини бунт, но нямаше дори повдигната вежда. Това тук беше партито на Ломбард и всички го знаеха.

Дениз познаваше всеки от агентите на Тайните служби по име.

— Чарли, водя този господин да интервюира госпожа Ломбард. Няма акредитиви, но го включих в списъка снощи.

Чарли провери нещо, кимна и им махна да минат през металдетектора, където втори агент опипа Гибсън, отвори чантата му, провери документа му за самоличност и прекара палка по него. Връчиха му временен пропуск и му пожелаха приятен ден.

Дениз го поведе по коридора към асансьорите. Бяха общо осем. Първите шест бяха за общо ползване. Двата в края бяха заградени с въже и поредният агент на Тайните служби беше установил поредния пропускателен пункт.

— Тези два асансьора са заключени — обясни Дениз. — Единият отива до щаба на вицепрезидента. Другият е за апартамента на госпожа Ломбард. Тя ще те приеме там.

— Питам само от любопитство. Къде е вицепрезидентът сега?

— Ангажиран е със срещи. Ще бъде зает до самото начало на речта си.

— Да, но къде?

— Един етаж по-надолу.

Не беше достатъчно далече, за да се успокои.

Тайните служби отново ги спряха и проведоха повторно цялата процедура: опипване, палка, проверка на документа за самоличност. Гибсън бе затаил дъх, но документът му отново излезе чист. Съдбата закриля глупаците, помисли си той.

Не, обади се гласът, просто те водят на тихо място, далече от погледите на случайни хора.

Един агент се качи с тях в асансьора и го активира с ключ. Клаустрофобична пот плъзна по гърба на Гибсън и когато асансьорът спря на междинен етаж, той трепна. Сърцето му биеше силно.

Успокой се. Незабавно.

— Мислех, че Ломбард е от онези, които биха избрали пентхаус — подхвърли той.

— Винаги е различно — отвърна Дениз. — Не е разумно да си предсказуем, когато опира до настаняване в хотел. Би те направило уязвим за външен удар срещу сградата.

Тя го накара да спре по средата на коридора и се обади по телефона да съобщи, че са пристигнали.

— А сега какво?

— Сега чакаме.

— Тук? Шегуваш се, нали?

Дениз сви рамене.

— Да не мислиш, че е лесно да бъдат разчистени целият й персонал и график, без околните да бъдат озадачени? Искаше среща насаме. Такова нещо отнема време.

— Но това е коридор.

— Затова гледай да не правиш сцени.

Прекараха в коридора двайсет минути, през които Гибсън опозна истинското значение на параноята. Всеки служител, минаващ покрай тях, всеки поглед, хвърлен косо към него, го караше трескаво да анализира. Търсеше по лицата знаци, че е разпознат. Докато минутите течаха бавно, коридорът сякаш се стесняваше и се простираше към безкрайността. Мъж с очила спря, за да се консултира с Дениз относно програмата за вечерта. Когато отстъпиха встрани, Гибсън можеше да се закълне, че дочу да споменават името му.

Дениз го удостои с невесела усмивка и го поведе по коридора към стая 2301, почука веднъж и без да чака отговор, отстъпи встрани.