Матю Фицсимънс
Приятел и враг (15)

15

Джордж го чакаше в черен мерцедес M-класа. До него на седалката лежеше дълга правоъгълна кутия, увита в яркочервена хартия с малки бели еднорози.

— Каква е тази кутия? — попита Гибсън.

— Не е за теб.

— Разбиваш ми сърцето.

Джордж се засмя, премести кутията на задната седалка и подаде на Гибсън спортно сако.

— Облечи го. Имаме среща.

— Успех — каза Джен.

— Ти няма ли да дойдеш?

Тя поклати глава.

— Ще се видим в офиса.

Мерцедесът се плъзна и излезе от паркинга. Гибсън никога не беше седял в толкова хубава кола. Чак му се прищя да попаднат в задръстване с нея.

— Е? — изрече въпросително Гибсън.

— Ти беше прав.

— Къде е той?

— В петък следобед вирусът ти звънна от айпи адрес в Западна Пенсилвания. Градче на име Съмърсет.

— Защо никой не ми се обади?

— Само едно звънване и заспа.

— Заспа? — Не биваше да става така. В ума му изскочиха няколко теории за причината. — И за какво бях прав?

— Беше обществена библиотека.

Гибсън се замисли над информацията; логично беше. Много хора влизаха и излизаха в една библиотека. Умен ход, който прибавяше нов слой анонимност, труден за отстраняване. Щеше да се наложи да дебнат сградата с надежда да идентифицират човека, ако WR8TH отново направеше опит за достъп до сървърите на „Консултантска група «Абе»“.

На Уошингтън Съркъл поеха по „Ню Хампшър“ до Двайсет и втора, после свиха вляво по Пи стрийт и влязоха в Джорджтаун. Жилищните сгради с апартаменти отстъпиха място на тухлени къщи, после на големи частни имения, закътани сред високи брястове и дъбове.

Дюк Вон беше описвал Джорджтаун като земята на дълбоките джобове и острите зъби. Баща му беше присъствал служебно на по четири-пет събития годишно тук, но никога не заведе сина си. „Не са събирания като за теб — беше обяснил той. — Това е вражеска територия.“ „Дори когато са на твоя страна ли?“, бе попитал Гибсън баща си. „Особено ако са на твоя страна“, беше отвърнал баща му с намигване.

— Означава ли това, че и аз ще отида?

— Бих искал да те задържа — каза Абе. — Дотук се оказа безценен и предполагам, че уменията ти ще ни бъдат полезни и в бъдеще. Както и отношенията ти със Сюзан.

— Това „да“ ли е в такъв случай?

— Зависи.

— От какво?

— Госпожа Доплес поиска да те види.

Гибсън кимна, без да сваля поглед от Абе. Призован бе на аудиенция при кралицата. Поне така го почувства.

— Мисля, че ти можеш да ни помогнеш, и точно това й казах. Но госпожа Доплес предпочита да решава въз основа на лични впечатления.

Джордж отби към порта от ковано желязо. На черна метална табела със златни букви пишеше „Колин“. Грозд яркоцветни балони се вееше от една от кулите, а опашка от семейства чакаше търпеливо да бъдат проверени от двама охранители. Всички мъже бяха със сака, а жените — с рокли. Дори децата бяха издокарани и всички носеха подаръци. Ако раят бе спонсориран от Лора Ашли и Ралф Лорън, би изглеждал горе-долу така. Един от охранителите се отдели от опашката и дойде при колата.

— Ще трябва да потърсите уличен паркинг… — подхвана мъжът и млъкна, като разпозна шофьора. — О, здравейте, господин Абе. За партито ли сте тук?

— Не, Тони. Дошъл съм да се видя с госпожа Доплес.

— Разбира се, влизайте. Но паркирайте пред гаража вместо на обичайното си място. Ще уведомя по радиостанцията, че пристигате. Тук е една малка лудница днес.

— Благодаря ти за съдействието.

Подкараха по настлана с чакъл алея към внушително имение, заобиколено от отлично поддържани градини, спускащи се под наклон в двете посоки. Мащабът смая Гибсън. Преброи поне седем комина. Беше имот като за английската провинция, не за центъра на американски град. Друг охранител ги насочи къде да свърнат от главната алея и Абе паркира пред двуетажен гараж, който беше по-голям от къщата на Никол. По дължината на сградата от червени тухли имаше седем клетки с бели прибиращи се назад врати. В средата беше отворено и вътре се виждаше чудесно поддържано зелено старо бентли.

— Модел петдесет и втора година — обясни Абе. — Принадлежало е на дядото на госпожа Доплес. Той е бил посланик във Франция по времето на Рузвелт. Тиодор, не Франклин.

— И той ли е живял тук?

— Семейство Доплес живеят тук от хиляда осемстотин и двайсета година. Не са много по-старите от тях фамилии в града. Главната къща е проектирана от Чарлс Булфинч и Александър Доплес след войната от хиляда осемстотин и дванайсета година.

— Какво означава „Колин“? — поинтересува се Гибсън.

— „Хълмчето“. Това име дала съпругата на Александър на къщата, когато пристигнала от Франция. Разбира се, госпожа Доплес може да ти каже повече. Тя е истинска енциклопедия по отношение на фамилната история.

— Кой друг живее тук?

— В момента само тя и племенницата й. Партито е за рождения ден на Катрин.

— Двама души? Само толкова?

— Госпожа Доплес има син от предишен брак. Живее във Флорида. Не идва често. Има и две живи сестри. Едната е в Сан Франциско, а другата е декан в Медицинския институт на Университета на Питсбърг. Най-малката й сестра е починала при раждане. Тя е майката на племенницата й. Калиста осинови Катрин. Има и стотина братовчеди, но им изпуснах края кой от коя страна е.

Тръгнаха към къщата. Абе спря и се обърна към Гибсън. Явно се колебаеше как да му поднесе нещо.

— Калиста… госпожа Доплес е добра жена.

— Но…?

— Не е лесна. Мрази да й се противоречи. Свикнала е със звука на собствения си глас, ако ме разбираш правилно.

— Какво искаш да направя?

— Остави я да си го слуша. Ако държиш на тази работа.

Гибсън държеше на работата. Имаше нужда да отиде в Съмърсет, Пенсилвания. Буквално имаше нужда. Боеше се какво можеха да открият там, но трябваше да знае. Ако се налагаше да се върти на пета пред Калиста, беше готов. Баща му беше направил кариера, като бе ухажвал богатата върхушка. Все нещо от качествата му трябва да бе наследил.

Когато завиха отстрани на къщата, ги посрещнаха музика и весели детски викове. Беше впечатляваща сцена. Гибсън си каза, че сигурно има повече от триста души на поляната пред балюстрадата, опасваща дългата широка тераса.

По-надолу под една от няколкото бели тенти свиреше оркестър. Имаше дансинг с под от паркет, върху който танцуваха десетки двойки. Виждаха се клоуни и фокусници, които забавляваха групички деца с всевъзможни номера.

Той си помисли как и Ели щеше да е на парти за рожден ден този следобед. Надяваше се да има клоун. Ели би му се радвала.

— На колко години е това дете? — попита Гибсън.

— На осем.

— На осем? — попита изумен той. — Всички тия хора са тук за осемгодишно хлапе?

— Не бъди абсурден. Тук са заради госпожа Доплес.

— Да, ясно. Баща ми идвал ли е някога?

— Разбира се — отвърна Абе. — Той работеше в тясно сътрудничество с госпожа Доплес. Не можеш да стигнеш много далече във Вашингтон, ако не уважаваш поканите на Калиста Доплес.

— Как се е свързала с Ломбард?

— Обратното беше. Калиста Доплес откри Бенджамин Ломбард. Тя го създаде. Дремеше във Вирджиния, когато се срещнаха. Тя го измъкна от ъгълчето му, поошлайфа го, помогна му да си създаде подходящи контакти и финансира кандидатурата му за Сената.

— Много щедро от нейна страна.

— Има крале, а има и създатели на крале. Противно на официалните аргументи, едните без другите рядко се срещат.

— Значи тя ще си има трофей, ако го изберат за президент през ноември.

— Вече не са в добри отношения с вицепрезидента.

Качиха се по каменни стъпала до терасата. Тя очевидно бе определена за свободна от деца зона. Около две дузини маси се движеха хора и общуваха. Кръжаха сервитьори с папийонки, доливаха вино и предлагаха подноси с ордьоври. Гибсън беше гладен и си взе бонфиле, гарнирано с репички, върху тънко нарязана франзела. Абе го поведе към центъра на терасата, където малко встрани от останалите бе разположена по-голяма и по-богато украсена маса, обърната към поляната.

Абе направи жест към Гибсън да изчака и се приближи до жена, която вероятно бе малко над шейсетте, но привилегиите на богатството й я поставяха в доста неопределената категория на средната възраст. Гибсън разбра, без да му се налага да пита, че това е Калиста Доплес. Тя излъчваше не просто арогантност. Беше нещо отвъд арогантността — увереност, абсолютна сигурност, че светът съществува, за да й служи. Пред тази аура седналите около нея бледнееха. Русата й коса бе елегантно подстригана на черта и стигаше до линията на брадичката, очевидно радвала се на вниманието на талантлив пластичен хирург. Беше облечена в бяло, със златисти гарнитури, и не носеше никакви бижута. Абе се наведе и прошепна нещо в ухото й. Тя впи в Гибсън остър и пронизващ поглед.

— Дами, бихте ли ме извинили за малко?

Гибсън очакваше тя да стане, но вместо това останалите на масата се изправиха, събраха си чантичките и питиетата и се отдалечиха. Среброкоса жена прошепна нещо, като в същото време гледаше към Гибсън. Калиста кимна в съгласие, при което жената удовлетворено се смеси с множеството.

Абе му махна да отиде при тях.

— Калиста, това е Гибсън Вон.

Тя се усмихна и му протегна ръка.

— Заповядай, седни. Не ти, Джордж. Вземи си питие. Ние тук няма да се забавим много.

Абе се извини, но улови погледа на Гибсън, преди да се отдалечи. „Гледай да не провалиш работата“, гласеше недвусмисленото послание.

— Радвам се да те видя отново, Гибсън. Помниш ли ме?

— Да. Аз също се радвам.

— Не те откъснах от работата ти, нали?

— Не.

— Значи не си присъствал на големия момент?

Прозвуча като обвинение. За да избегне отговор, той отхапа от бонфилето.

— Във всеки случай ти благодаря, че дойде при такова кратко предизвестие. Извинявам се за цялата тази врява. — Тя махна към поляната. — Убедена съм, че в друг ден щеше да е по-лесно, но Джордж смята, че трябва да се действа бързо, а аз исках да поговорим, преди събитията да прогресират.

— Чудесно парти — отбеляза той.

— Да. И такъв прекрасен ден. Съжалявам, че отмених авиошоуто.

— Авиошоу?

— Да, военноморският флот има екип от реактивни самолети, които правят изумителни номера.

— „Сините ангели“?

— Да, те — потвърди тя.

Гибсън беше стъписан, че тази жена бе наела „Сините ангели“ за парти на осемгодишно момиче.

— Шегувам се, разбира се. Нима си толкова лековерен, господин Вон?

— Не, обикновено не съм.

Нещо у събеседничката му го караше да се чувства слаб в нейно присъствие и това усещане никак не му беше по вкуса. На една среща беше казал на генерал с три звезди да млъкне, а ето че тази жена го караше да се чувства като Оливър Туист в годините му на просяк.

— Да се надяваме, че не — усмихна се тя.

— Защо съм тук? — попита той.

— Хайде, не се цупи. Важно е човек да гледа на себе си с чувство за хумор.

— Вие правите ли го?

— Дали гледам на себе си с чувство за хумор? Абсолютно. Но същественото е ти да си този, който изрича шегите. — Тя му намигна. — Тъкмо там е номерът.

— Ще го имам предвид.

— Направи го. Моето семейство изгуби способността да се смее на себе си преди няколко поколения. Издигаш се до някакъв статут в обществото и се появява склонност да възприемаш семейството си с нездравословно преклонение. Човек се оставя на заблудата, че фамилният успех не се дължи на късмет и упорит труд, а на някакво вродено превъзходство. — Тя се наведе към Гибсън, сякаш му споделяше тайна. — Божия воля. Добри гени. Синя кръв. Ей такива неща. Нелепо е, естествено, но е смущаващо често явление. И винаги свършва по един и същ начин. Всяко поколение е по-привилегировано от предишното. По-мързеливо от предишното. По-склонно към ски ваканции в Гщаад, отколкото към увеличаване на фамилното състояние. Чувството за привилегированост ражда леност, а тя на свой ред ражда упадък. Но, то се знае, когато има достатъчно пари, може с десетилетия да не забележиш, че фамилното ти име събира прах. Един ден се събуждаш и осъзнаваш, че последният от семейството, постигнал нещо значимо, е умрял преди Кенеди. Знаеш ли как си изкарва прехраната моят син?

Гибсън поклати глава.

— С нищоправене. Живее в някакъв жилищен блок във Форт Лодърдейл с някаква жена и играе голф. — Тя разшири ужасено очи, за да му помогне да схване сериозността на ситуацията. Когато той не даде вид да е шокиран, тя повтори бавно: — Форт Лодърдейл, господин Вон. Прачичо ми е помогнал на Уилсън да състави Версайския договор, а амбицията на сина ми не стига по-далече от третокласен голф в блатата на Флорида. Умът ми не го побира.

— Не сте почитател, така ли?

— На щата Флорида? Не, той е доказателство, че климатиците може би не е бивало да бъдат изобретявани.

Тя се усмихна и докосна ръба на празната си чаша за вино. Мигом се появи сервитьор да я напълни отново.

— В известен смисъл ви дължа огромна благодарност — каза Калиста.

— За какво?

— За оная история с Бенджамин, която ви докара такива беди.

— Не ви разбирам.

— Чии пари бяха присвоени според вас? На Бенджамин? Моля ви се, този човек не притежаваше нищо, преди да го открия. По своя си неразумен начин вие ми помогнахте да осъзная, че залагам на погрешния кон.

— Пак не разбрах. За баща ми ли говорите?

— Не, не за баща ви. Той беше прекрасен човек, но беше само жокеят. Ако позволите тази аналогия.

— Ломбард?

— Същият. Хитър малък крадец. Вие преобърнахте каруцата с гнили ябълки.

— Но баща ми…

Калиста го погледна съжалително.

— Хванали сте се на тяхната версия? Че е бил баща ви? О, боже мой, не. Баща ви беше напълно лоялен. Черта, която ги обединява с Джордж. Дюк Вон беше просто удобната изкупителна жертва. Мъртвите нямат права, така поне казват адвокатите ми, и рядко се надигат, за да се защитят. Нима през всичките тези години сте вярвали, че баща ви е крадец?

Пристъп на замайване обзе Гибсън, ушите му писнаха и шумовете от партито изчезнаха. Беше на ръба да наведе глава между коленете си. Вместо това преплете пръсти сякаш в гневна молитва и се взря в Калиста.

— Защо не го заявихте публично?

— Справедлив въпрос. Защото, простичко казано, не беше в мой интерес.

— Тъкмо вашите интереси е ограбвал Ломбард.

— Да, и парите ми бяха върнати.

— И всичко свърши дотам?

— Политиката е грозна картина с красива рамка. Колкото и да ми беше приятен Дюк Вон, нямах желание да хвърлям семейството си във вражда с Бенджамин Ломбард, за да спася репутацията на мъртвия ти баща. Моята собствена би пострадала непоправимо.

— Оставили сте Ломбард да спечели.

— И оцелях. Избрах по-малката от двете злини.

— Значи затова съм тук? Да облекча гузната ви съвест? И тази на Джордж?

— О, боже мой, не. Всичко това е по настояване на Джордж. Той е толкова добър човек. Благороден дори. Това е големият му недостатък — заяви тя с лукава усмивка.

— Значи идеята не е ваша?

— Да бъде нает човекът, изобличил Бенджамин Ломбард, за намирането на Сюзан? Гротескно е. Изборът, който си направил, си е лично твой и няма нищо общо с мен. Но Джордж, милата душа, открива някаква симетрия. Та ето ни тук сега.

— И защо сме тук?

— За да балансираме кармата на Джордж, предполагам.

— Не, защо ние с вас сме тук? — уточни той.

— А, питаш защо те поканих у дома си? Защото въпреки отношението ми към Бенджамин Сюзан си остава много скъпа за мен. Аз съм нейна кръстница. Присъствах на кръщенето й. Помогнах за отглеждането й. Тя беше ангелско бебе. Наистина. От онези, които никога не плачат. Беше съкровище и прекрасна млада дама. Както и вие добре знаете. Имаше вкус към живота, който в моето семейство пропиляха. Притежаваше блестящ интелект и щеше да го развие. Случилото се с нея е трагедия.

Тя отпи продължително от виното си. Мина известно време, преди да продължи.

— Съжалявам, тази тема е много болезнена за мен. Дори след толкова дълго време.

— Разбирам — кимна той.

— Много си любезен. Господин Вон, ако има дори и бегъл шанс тази снимка да е истинска — аз, честно казано, си мисля, че е фалшификат, предназначен да причини скръб и да отвори стари рани, и че е дело на садист — но ако е автентична и това лице действително знае нещо за случилото се с моята кръщелница, ще поместя планини, за да открием виновника… — Тя замълча, за да подбере внимателно думите си. — Той ще страда.

Последната дума падна като гилотина. Напомни му как Джордж Абе бе казал, че иска да проведе сериозен разговор с човека, отвлякъл Сюзан.

— Така или иначе, Джордж вярва, че ти ще си полезен за каузата. Исках да те видя и да преценя лично.

— Значи това е интервю?

— Не, няма такова нещо. Аз съм само любопитен наблюдател. След като Джордж твърди, че си квалифициран, аз не мога да го оспорвам.

— И какво тогава?

— Казвам само едно. Намерете този човек и ще съм ви благодарна. Семейството ми не е каквото беше някога, не че името ни напълно е изгубило влияние, но аз вярвам, че отново ще стигне до величие. Виждаш ли малкото кубе зад живия плет?

Тя посочи постройката с купол в края на имота. Живият плет трябва да беше поне три метра висок. По какви стандарти тя го смяташе за малко?

— Гробницата е построена от моя прапрапрадядо Александър Доплес, когато съпругата му починала. Той бил погребан до нея дванайсет години по-късно. Целият ни род е погребан там с изключение на чичо ми Даниъл, който почива под бял кръст в Нормандия. След време и аз ще се присъединя към тях. Връзката на рода ми с този град продължава вече три века. Но преди да ида там, възнамерявам да видя как семейството ми е започнало да възстановява традициите си.

— Край на жилищните блокове във Флорида?

— Именно. Казвам всичко това не за да ти изнасям урок по история, а за да те уверя, че благодарността ми далеч няма да е незначителна. Ти и семейството ти ще бъдете облагодетелствани. Но хрумнат ли ти идеи — тонът й се втвърди — да използваш по някакъв начин ситуацията за свои цели и да оповестиш случващото се пред медиите, както се опита в миналото… тогава наистина ще го приема много лично.

— Разбирам.

— Добре. Сигурна съм, че този разговор беше напълно излишен.

— И аз самият бих имал опасения на ваше място.

Калиста кимна одобрително.

— Оценявам го, господин Вон, повярвай ми.

— Лельо Си! Лельо Си!

Момиченцето дотича с висока скорост до масата. Тайфа дечурлига я следваха, но спряха на стълбите, сякаш невидимо силово поле преграждаше пътя им напред. Детето застана задъхано до леля си, бялата му рокля беше осеяна с тревички. Имаше черна коса, сплетена на една плитка, и хубави сини очи. Когато видя Гибсън, срамежливо се притисна до леля си и прошепна нещо на ухото й. Калиста се разсмя и прегърна момичето.

— Да, разбира се. Но не повече от двайсет. Съобщи на Дейвис, за да се уговори с родителите им.

Детето се усмихна широко и благодари. Понечи да хукне обратно към приятелчетата си, но Калиста я улови за ръкава.

— Поздрави госта ни. Това е господин Вон. Катрин, моята племенница.

— Здравейте — помаха му тя.

— Здравей — отвърна Гибсън.

— Както трябва, млада госпожице.

Тя призна грешката си с кимване, изпъна се и приближи към Гибсън с протегната ръка. Той я пое и разтърси.

— Много ми е приятно да се запознаем, господин Вон. Благодаря, че дойдохте на празненството за рождения ми ден.

Тя погледна към леля си с крайчето на окото си да провери дали се е справила. Калиста въздъхна и я отпрати с жест.

— Върви да играеш. И помни, не повече от двайсет.

— Да, лельо Си! — викна възбудено Катрин и изтича надолу по стълбите към поляната.

— Има доста да се поработи по нея — отбеляза Калиста. — Боя се, че не съм скроена за майка. Собственият ми въртоглав син е свидетелство за това. Но полагам всички усилия.

— Ако за вас е утеха, държи се по-възпитано от моята дъщеря.

От изражението й схвана, че думите му не са никаква утеха.

— Радвам се, че се видяхме отново, господин Вон. Успех в Пенсилвания.