Матю Фицсимънс
Приятел и враг (17)

17

Закусвалня „Съмит“ беше клаустрофобично малко заведение без излишни претенции. Неподвижни черни стоманени столове бяха прикрепени към бара с квадратен плот. Сепаретата по протежение на външната стена бяха тесни и посетителите седяха сбутани едни до други. Джен не схващаше къде му е чарът, но Гибсън се оглеждаше наоколо със страхопочитание, сякаш беше в музей. Всъщност мястото на закусвалнята наистина беше в музей. Защо ли се захласваше така по закусвални тоя човек?

— Не е за вярване, а? — рече Гибсън.

— Самата истина — промърмори Джен. — Какво е това „претцел с топла плънка“, дявол го взел?

Гибсън се усмихна широко.

— Като калцоне, но с претцел. Много ще ти хареса.

Джен го изгледа мрачно.

— Искаш да ми отмъстиш, защото не те пуснах в моята кола, нали?

— После ще ми благодариш.

— Не се надявай.

За свое облекчение тя откри салати в менюто. Хендрикс си поръча месно руло. Когато пристигна, той го разряза на дузина кубчета и потопи всяка хапка в сос „Табаско“. Гибсън си поръча млечен шейк и някаква ужасия на име „Синди Сю“ — бургер, силно напоен със сос барбекю и с дебело лучено кръгче отгоре, с куп пържени картофи за гарнитура. Нищо чудно, че прекарваше толкова време във фитнеса. В порцията му трябваше да има поне хиляда и петстотин калории.

Гибсън ги осведоми какво предизвикателство ще представлява наблюдението на библиотеката. Хендрикс се съгласи, че трудно ще се впишат в нея.

— Дойде време да се изправим пред суровата истина. Това е слабо посещавана библиотека в малко градче. Нови лица би трябвало да измислят адски основателна причина да са там.

— Очакваше се този тип да е внимателен, след като е успял да се укрие вече десет години — сви рамене Джен. — Добре си е подбрал мястото. Той ще ни види, а ние него не.

— Да, но също така ни казва нещо — отбеляза Хендрикс.

— И какво е то? — поинтересува се Гибсън.

— Непознатите изпъкват тук. Тоест той не е такъв. Комфортно му е и изпитва увереност.

— Имаме по-голям проблем.

Гибсън обясни как безжичният интернет на библиотеката не изисква логване или парола, тече непрестанно и излъчва силен сигнал, който може да стигне до луната.

— Какво означава това за нас? — попита Джен.

— Означава, че нашият човек може да използва безжичния интернет по всяко време, денем или нощем, и дори няма да му се налага да влезе в библиотеката, за да има достъп. Може да си седи най-спокойно в колата на половин пресечка разстояние в два часа през нощта и да си върши необезпокояван работата. А ние няма как да го спрем.

— Но той е програмирал вируса да точи само през работно време — припомни Джен.

— Така е и няма причина да смятаме, че ще промени тактиката си. Просто казвам, че може да си разиграва коня както иска.

— Ако иска — подчерта Хендрикс. — Но също така е възможно да се е налудувал и това тук да е задънена улица.

— Какъв е времевият лаг между действителното нахълтване в мрежата ни и момента, в който стражите ти го засичат и те уведомяват? — обърна се Джен към Гибсън.

— Три до пет секунди. Горе-долу толкова. Всяка входяща инструкция в рекламата на уебсайта на „Поуст“ ще възбуди аларма тук. Ще получа текстово съобщение, имейл и телефонно обаждане.

— Ами тревогите ти, че WR8TH може да следи комуникацията ни?

— Защо мислиш, че направих пълен байпас на мрежата ви?

Джен погледна Хендрикс. На него отговорът не му хареса повече, отколкото на нея.

— Можеш ли да насочиш алармата и към нашите телефони?

— Разбира се. Ще го направя още след вечеря.

— Я да видя дали разбрах плана — обади се Хендрикс. — Чакаме WR8TH да осъществи достъп до вируса си и после хукваме наоколо като идиоти да търсим педофил на средна възраст с лаптоп и ерекция. Пропуснах ли нещо?

— Не, в общи линии това е планът — отговори тя.

— Хубаво, исках да съм наясно.

— Но той може да смени графика си, затова за всеки случай да спим на смени — предложи Джен. — Трябва да сме готови да действаме по всяко време. Само че нещо ми подсказва, че той ще се придържа към разписанието.

Гибсън кимна в знак на съгласие. Отново се бе ровил в мрежовата история на КГА да търси следи от WR8TH в сървърите на фирмата. Всички идентифицирани от него случаи бяха в края на седмицата, в петък следобед.

— И това ни дава четири дни да осъществим плана си.

— Направих малко проучване — съобщи Гибсън. — Преди няколко години е имало педофилски кръг, използващ безжичния интернет на обществени библиотеки във Вирджиния. Буквално паркирали пред библиотеката през нощта и сваляли детско порно. Така че не е нова и уникална стратегия.

— Какви са опциите ни? — попита Джен.

— Можем да направим като тях и да добавим вход. Те също така са спирали своя уайфай след работно време, но…

— … всяка промяна в системата може да подплаши нашето момче.

— Точно така и по тази причина не мога да се бъркам в обхвата на безжичния интернет, нито в честотата. Той вече е доказал, че е предпазлив и умен. Сбъркаме ли, ще офейка.

— Можем и да призовем кавалерията. Повече хора, повече очи — каза Хендрикс.

— Една мащабна акция на наблюдение непременно ще бъде забелязана, което не ни устройва — възрази Джен. — Трябва ни решение, което да не включва активирането на Сто и първа въздушнодесантна дивизия.

— Ще поработя по въпроса тази вечер. Може да ми хрумне нещо — каза Гибсън.

Искаше й се да го притисне за подробности, но предпочете да послуша съвета на шефа си и да даде известно пространство на Гибсън. Когато изяде месното си руло, Хендрикс заяви, че отива да огледа библиотеката. Гибсън си поръча пай с боровинки и ванилов сладолед. Предложи и на Джен лъжичка, но тя отказа и го погледна изпитателно над чашата си с кафе.

— ЦРУ — заяви тя.

Той явно не я разбра.

— Питаше къде съм служила.

— Сериозно? Заради начина, по който ме приклещи тогава в „Найтхоук“, бях готов да се обзаложа, че си била в армията.

Тя усети очите му да изучават лицето й, сякаш имаше пред себе си уравнение, дало грешен отговор.

— Родителите ми бяха в армията — поясни тя. — Татко беше морски пехотинец, а мама служеше във флота.

— В коя част е бил баща ти?

— Осемнайсети координационен батальон.

— Къде?

— В Ливан.

Гибсън остави лъжичката си.

— Нима е бил там?

— Да, бил е там.

Тя беше двегодишна, когато онзи камион бе нахлул в казармата на морската пехота в Бейрут и бе влязъл във фоайето. Единствените пречки пред него бяха телена ограда и часовои с незаредени оръжия според действащата конвенция. Не че би имало разлика, ако бяха заредени. Силата на детонацията беше изтръгнала сградата от основите й, а гравитацията я беше блъснала обратно в земята, при което всички вътре бяха смазани. Огънят бе убил останалите. Джен беше установила една проста зависимост: бруталността на даден акт е правопропорционална на честотата на използване на думата „мигновен“. Баща й не беше страдал — по-голяма утеха от тази не можеше да бъде предложена. Виж, за майка й не можеше да се каже същото.

Малкото спомени на Джен за майка й бяха мъчителни. Бет Чарлс беше дребна и практична жена. След смъртта на съпруга си беше отишла с колата право до магазина за алкохол. След произшествието Джен заживя у баба си.

Тя прокара език по зъбите си.

— Много съжалявам — промълви Гибсън.

— Защо си я наричал Мече?

Гибсън се засмя и отхапа от пая.

— Беше от хората, които прегръщат с цяло тяло. Обвива ръце около теб и стиска с всичка сила. Щом видеше баща ми, се затичваше към него, а той викваше: „Задава се мечешка прегръдка!“. И така й остана прякорът. Отиваше й. Освен това винаги беше в състояние, подобно на зимен сън, все с книга в ръка. Мисля обаче, че аз бях единственият, който я наричаше Мечето.

— Каква беше тя?

— Мечето? Беше ми като сестра. Израснахме заедно. Беше истински добра по душа. Едно от онези деца, които карат другите родители да завиждат, че техните не са като нея. Непринудена, учтива, мила към всички. Никакво глезене. Но пък беше и твърдоглава. — Гибсън се засмя на някакъв свой спомен. — Когато си наумеше, че нещо трябва да стане по даден начин, беше изгубена кауза да се съпротивляваш. Можеш да ми вярваш.

— Кога започна да се променя?

— Не знам. Аз растях. Все повече оставах у дома в Шарлотсвил. Зает с училище и такива неща. Отначало дори не забелязах, защото тя винаги беше много мълчалива. Не съм и подозирал, че е имала приятел. А после баща ми… знаеш… Три месеца по-късно ме арестуваха. — Гибсън хвърли вилицата си и се втренчи в пая. — Имам въпрос. Какво знаеш за бейзболната шапка на „Филис“? От записа в Брийзуд.

— Шапката? Не знам много. Нищо специално, доколкото чух. Никой от родителите й не я е идентифицирал като нейна. Мразела страстно бейзбола, затова решиха, че трябва да я е купила по път.

— Кой е казал, че е мразела бейзбола?

— Родителите й. Има го в протоколите на ФБР от разпитите.

— Наистина ли? Това е странно.

— Защо?

— Не знам. Тази шапка нещо ме тормози. Сигурно напразно.

— Сигурно — съгласи се тя. — Но човек трябва да се отнася с респект към шестото си чувство. Анализирай го на глас.

— Права си, че Мечето не си падаше по спорта. Поне така помня. Но Дюк и Ломбард много говореха за бейзбол. И двамата бяха големи фенове на „Ориолс“. Мисля, че би ми направило впечатление, ако тя се беше запалила.

— Както каза, дълго време не си я виждал.

— Да — рече Гибсън, но не звучеше особено убеден.

 

 

На бара Фред Тинзли разбърка сметаната в кафето си и погледна менюто. Не беше гладен, но когато си в Рим, се държиш като римляните. Не чуваше какво си говорят двамата мъже и жената, но това нямаше значение. Не беше тук да подслушва. Искаше само да ги огледа.

Дребосъкът беше бивше ченге от Лос Анджелис, не впечатляваше с вида си. И все пак Дан Хендрикс вероятно бе подценяван през целия си живот. Тинзли нямаше да допусне тази грешка. Другият мъж, Гибсън Вон, изглеждаше в добра физическа форма и беше служил в армията, но като някакъв вид компютърен специалист. Откога морските пехотинци използваха клавиатура? Светът наистина се бе променил.

Чарлс беше единствената, която бе отнемала човешки живот в бой. На Тинзли най-много би му харесало нейното убийство. Отпи от кафето си и се запита как щеше да го извърши, ако получеше инструкция да го направи. Всичко зависеше от това дали ще успеят. Животът им се крепеше на тяхната некомпетентност.

Беше крайно необичайна задача. Във всички случаи щяха да му платят, така че можеше да наблюдава развоя на драмата без никакъв личен интерес от изхода. Новата ситуация му харесваше и той беше любопитен да види какво ще се случи. Междувременно щеше да чака и да наблюдава. И в двете неща беше добър.

То се знае, очакваше го и посещението при лекарката. Не я беше виждал от онази нощ преди десет години. Възхищаваше се на работата й — много различна от неговата, но също толкова изискваща спокойствие и професионализъм при екстремни обстоятелства. Уважаваше това и чакаше с нетърпение срещата им.

Сервитьорката се върна и той си поръча печен сандвич с ръжен хляб, само и само да я отпрати. Все още чакаше яденето си, когато дребосъкът се изправи и излезе от закусвалнята. Тинзли не се разтревожи къде може да отива. Нямаше никакво значение.

 

 

Минаваше два през нощта, когато черокито спря пред мотела. Хендрикс се прибираше чак сега. През това време Гибсън бе седял на леглото в опит да състави поне примерно решение на проблема им с интернета на библиотеката. Чу как Хендрикс влезе в стаята си и затръшна вратата. Миг по-късно тя се отвори отново и този път се затвори тихо.

Гибсън излезе навън. Хендрикс седеше върху капака на черокито и пушеше. Беше с тъмен панталон и яке, макар температурата все още да беше около трийсет градуса.

— Не излъга за библиотеката — каза Хендрикс. — Мъчно ще е да се покрият всички изходи и близките улици, при положение че сме само трима. Да не говорим, че трябва да внимаваме да не ни забележат. Дори не слагам в сметката въпроса със смените и спането.

— Абе не може ли да прати още хора?

— Би могъл, но тогава се сблъскваме с друг проблем. Ако обсадим тази библиотека с цяла армия, ще се откроим като момичета скаути в Лас Вегас. Местната полиция надали ще ни е от голяма полза, но гарантирам, че ако лагеруваме около библиотека, често посещавана от хлапета, ще се озовем с фенерче, тикнато дълбоко в задника ни.

— Значи е безнадеждно?

— Не съвсем. Разположих камери по периметъра. Задействат се от движение, покрил съм всичките три врати. Не е идеалната ситуация, но ще виждаме лицата на влизащите и излизащите. Ако изобщо мръсникът влезе или излезе. Не можем да разчитаме на нищо. — Той тръсна пепел в канавката. — Добре ще ни дойде малко от твоето кибер-нинджа-вуду.

— Кибер-нинджа-вуду?

— Нали затова си тук.

— Хендрикс, мога ли да ти задам един въпрос? Работил ли си по такива случаи в лосанджелиската полиция?

— Дали съм издирвал изчезнали деца? Заработих си своя дял.

— Много ли от тях открихте?

Хендрикс го погледна.

— Ако отговоря, ще хукнеш ли пак към банята?

— Стига де.

— По принцип имаш четирийсет и осем часа. След това и да намериш детето, то не диша.

— Тогава вярваш ли, че има някакъв шанс Сюзан да е жива?

— Не. — Хендрикс запали нова цигара. — Отдавна е мъртва. Мисля, че извършителят не е знаел кого отвлича. Направо е превъртял, като е научил, че държи сенаторска дъщеря. Щом е осъзнал в каква дълбока каша се е забъркал, не е губил време да я убие и да изхвърли трупа.

Гибсън издаде нисък и протяжен гърлен стон, после се овладя и попита:

— Тогава защо си тук?

Хендрикс хвърли цигарата, слезе от капака на колата и стъпка угарката.

— За шефа е важно. Значи е важно и за мен. Плюс това винаги съм мразил педофилите. А най-много мразя хитри педофили, дето си мислят, че е много впечатляващо да пращат снимки на жертвите си. Така че защо съм тук ли? Тук съм да стъпя на гърлото на тоя тип. Ето защо. А като сме на темата, ти защо си тук?

— Вярвам, че още е жива.

Вечната кисела гримаса изчезна от лицето на Хендрикс и за миг изражението му стана искрено и сериозно.

— Не ти трябва да го правиш.

— Кое?

— Да вярваш, че тя е жива. Недей нито за секунда.

— Защо?

— Защото започнеш ли, няма спиране. Чуй ме. Надеждата е като рак. Или никога не научаваш истината и в този случай мъката те изяжда, или, още по-лошо, научаваш и тогава изхвърчаш през предното стъкло при скорост сто и петдесет километра в час, защото надеждата ти е казала, че можеш да пътуваш без предпазен колан.

— Значи трябва да се приеме най-лошото?

— Четирийсет и осемте часа отдавна са изтекли. Така че затегни колана. Намери си друга причина да си тук.

Хендрикс влезе в стаята, затвори вратата и остави Гибсън сам с мислите му. И с телефона на бившия полицай, който той беше забравил върху капака на черокито. Гибсън се втренчи в него, докато изчисляваше колко време би имал? Трийсет минути? Вероятно по-малко. Струваше ли си рискът? Да, реши той. Винаги имай план Б, дори никога да не ти потрябва.

Той грабна телефона и се затвори в стаята си. Свърза го с лаптопа и стартира програмата. С едно око на монитора и с едно ухо заслушано дали вратата на Хендрикс ще се отвори. Най-лошият вариант би бил Хендрикс да излезе да го потърси, да не го намери, а после телефонът да се появи отново като по чудо. Тогава на Гибсън му беше спукана работата.

Двайсет и седем минути по-късно телефонът бе обратно там, където Хендрикс го беше оставил.

Това се казва кибер-нинджа-вуду.