Матю Фицсимънс
Приятел и враг (45)

45

Джен гледаше как Дениз Грийнспан отвежда Гибсън нагоре по улицата. Постъпката му беше много храбра, но тя се питаше знае ли той защо я предприема. За да осигури безопасността им или за да извоюва правда за Сюзан и Дюк? Ако можеше да постигне само едното, кое щеше да избере? Би ли ги пожертвал, за да съсипе Ломбард? В името на всички тях тя се надяваше да не се стига дотам.

Когато Гибсън се изгуби от поглед, Джен извади от джоба си мобилен телефон и батерия и ги запремята в ръце. Беше ги взела от един от труповете край езерото в Пенсилвания. Нито Гибсън, нито Хендрикс знаеха, че са у нея, а Хендрикс направо би я обявил готова за лудницата, ако знаеше какво се кани да направи. Като нищо щеше да е прав. Но лошите държаха Джордж… Тя не знаеше кои са. Може да бяха „Колд Харбър“ или друга организация, но държаха Джордж и щеше да им се наложи да го върнат.

Джен нямаше представа жив ли е той още, но ако беше, часовникът щеше да започне да отмерва времето му в секундата, в която Гибсън влезеше в онзи хотел. Нямаше начин да се предугади реакцията на Ломбард, когато бъдеше притиснат в ъгъла.

Джен пъхна батерията в телефона и го включи. Сега щяха да могат да го проследят. Ако бдяха. Помисли за секунда и набра изключения номератор на „Консултантска група «Абе»“. После набра номера на Хендрикс, където и камионът да бе откарал телефона му. Включи се гласова поща; тя остави напълно безсмислено съобщение и затвори. Накрая позвъни на мобилния на Джордж. Не бе посмяла да избере този номер още от отиването им в къщата край езерото; затаи дъх, докато се раздаваше сигналът за звънене, и го изпусна едва когато чу идентификацията на Джордж в гласовата поща.

Съобщението й беше лаконично: „Джордж, наложи се да очистим някакви в Пенсилвания, но сега сме в безопасност. Открихме каквото търсехме. Чакаме инструкции. Четири, нула, четири“.

Това би трябвало да даде на всеки, който слушаше, материал за размисъл. Кодът на Атланта беше 404. Твърде очевидно, но тя не беше в настроение за тънкости. Залагаше на предположението, че и те не са. Изгубили бяха много хора в къщата край езерото, а отмъщението бе мощен мотиватор. Пъхна телефона в една тръба за отвеждане на въздух и слезе по стълбите до тротоара. Измина една пресечка и влезе в закрит паркинг; от третото му ниво имаше добър поглед към сградата, където остави телефона.

Не й се наложи да чака дълго — някой явно бе предвидил появата им в Атланта.

Черен джип спря пред сградата и остана с включен двигател до бордюра. Изминаха минути. Не щурмуваха сградата, тоест в Пенсилвания тия негодници се бяха научили на нещо.

Браво на тях.

Задната врата на джипа се отвори. Появи се мъж с яке и войнишки обувки и влезе във фоайето на сградата. Имаше само една причина някой да носи широко яке в това безветрено утро в Атланта.

Тя не забеляза друго движение в продължение на пет минути; после се отвориха още две врати и двама мъже с бърза крачка последваха колегата си в сградата. Така в колата оставаше само шофьорът.

Идеално.

Движение по улицата привлече погледа й. Зелена кола спря пред пряката до паркинга. Бяха си довели подкрепление. Умно. Тя не виждаше колко са вътре, но кола в пряка беше по-лесна за превземане от джип на голяма улица. Коледа беше подранила.

Джен прекоси закрития паркинг към задното стълбище. Когато стигна до вратата, тя се отвори и вътре влезе мъж със спортен сак. Тя отстъпи встрани и очите им се срещнаха за миг. Той го прикри добре, но на нея не й убягна как в очите му проблесна искра. Позна я. Той кимна учтиво и опипа ципа на сака си. Тя щракна телескопичната палка до бедрото си до пълната й дължина от петдесет и три сантиметра.

Той чу металното изщракване и се отказа от ципа, като вместо това замахна срещу нея с целия сак. Мъжът бе едър, а сакът тежък. Удари я силно по рамото и тя залитна встрани, като се подпря на едно коляно. Той пусна сака и замахна към нея. Тя блокира приближаващия удар с палката си. При неговата височина и тегло щеше да е трудно да го притиска. Вместо това заби долния край на палката в перонеалния нерв на бедрото му. Кракът му увисна вцепенен и той залитна назад. Тя се изправи, преди мъжът да се е стоварил на пода, и настъпи с все сила глезена на здравия му крак — чу как сухожилието се прекъсна. Палката отново изсвистя във въздуха. Джен задиша дълбоко да овладее яростта си. Логичният страх, който изпитваше преди всяка схватка, си беше отишъл. Сега просто жадуваше за своя фунт плът и неговата щеше да й свърши работа. Тя завъртя оръжието в ръцете си и използва лицето на противника си, за да скъси палката.

Докато си поемаше дъх, Джен овърза с кабел китките и глезените му и го завлече зад една паркирана кола. В спортния сак имаше черна снайперска пушка — чешка, CZ 750, което въобще не беше стандартно оръжие за федералните агенти. Реши, че ще й свърши добра работа, и нарами сака.

Стълбите я изведоха в далечния край на пряката, зад колата. Видя само една глава — най-вероятно партньора на мъжа горе. Опреният му на прозореца лакът стърчеше навън. Тя извади компактно електрошоково устройство, притисна го до ухото си като телефон и тръгна по улицата откъм страната на шофьора, като провеждаше въображаем разговор за прекарана лудешка нощ.

Електрошоковото устройство изпука при допира с шията му. Шофьорът потрепна и устата му зяпна комично. Ниският волтаж щеше да го неутрализира само за няколко минути, така че тя върза китките му към волана. Преряза предпазния му колан, за да не му хрумне да се прави на хитър, докато шофира, намести се на седалката до него и притисна дулото на пистолета си към слабините му.

— Имах лоша седмица, така че най-вероятно ще те гръмна, когато това приключи — осведоми го тя. — Но ако си послушен, ще ти позволя да избереш къде. Ясно?

Шофьорът кимна и облиза устни.

— Добре. Утрото е приятно, да се разходим. Карай на север.

Той бавно излезе от пряката и зави вляво. Тя наблюдаваше спрелия джип, докато се скри от поглед.

— От „Колд Харбър“ ли си?

Шофьорът отново кимна.

— Още ли не можеш да говориш?

Мъжът пак кимна.

— Нищо, тъкмо ще имам време да ти опиша какво ще се случи, ако не ми помогнеш да открия Джордж Абе.