Матю Фицсимънс
Приятел и враг (36)

36

Гибсън седеше на ръба на ваната и хранеше Били с риба тон от консерва. Хендрикс бе отказал да му свали белезниците. Били още не беше поискал да се облекчи, но Гибсън не беше оптимист за предстоящата операция. Били се опитваше да съдейства, но определено бе уплашен и гневен. Приковаването към тоалетната не бе спомогнало за повдигане на духа му.

— Чувствам се като малко дете — оплака се той.

— Тогава излиза, че аз съм ти татко, а това не ме устройва.

Били се опита да се усмихне, но бързо стана сериозен.

— Те ще ме убият ли?

— Първо ще трябва да убият мен.

— И това, че ще умреш секунди преди мен, трябва да ме примири със собствената ми смърт, така ли?

Беше ред на Гибсън да се усмихне леко.

— Мислех си, че все е нещо.

Черният му хумор не помагаше.

— Човече, измъкни ме от тук.

— Работя по въпроса.

— Нима? Е, побързай тогава. Защото съм закачен за шибаната тоалетна чиния.

Гибсън не беше говорил с Джен и Хендрикс след краткото им съвещание сутринта. Всички бяха омаломощени и изглеждаше разумно да си дадат известно време. Отговорността за убийството на Кърби Тейт не правеше чудеса за настроението на Хендрикс и като никога Гибсън бе склонен да му съчувства. Но ако Хендрикс посегнеше на Били, щяха да са от двете страни на барикадата. Все още беше жив споменът за килията на Кърби Тейт.

Така или иначе, този следобед Джен и Хендрикс бяха ангажирани с Майк Рилинг във Вашингтон. Очевидно Джордж Абе беше задържан от ФБР и тримата се опитваха да се споразумеят за освобождаването му — информация срещу имунитет.

За да се изолира от всичко това, Гибсън се бе оттеглил в спалнята на Джини Мъсгроув, където Мечето бе прекарвала голяма част от времето си. Седнал с гръб, опрян на вратата, бе прегледал пак бележките в „Задругата на пръстена“. Търсеше улика срещу баща си и в същото време се боеше да не открие такава. Дюк ли беше човекът, от когото Мечето бе избягала? Затова ли беше посегнал на живота си? Синът му не знаеше ще може ли да преживее истината.

Гибсън изучаваше лицето на Били. Момчешките очи, преждевременните бръчици около тях, побелелият кичур сред неподдържаната руса коса. Никой не беше идеален, но по отношение на Сюзан Били се бе показал почти такъв. Веднъж бе поел огромен риск, за да й помогне, а после го бе сторил отново с желанието да я открие. Какъв риск бе поел с хакерската си атака срещу КГА! Гибсън изпита огромно уважение към постъпката му.

— Може ли да ти задам един въпрос?

— Давай — отвърна Били, опрял глава на възглавницата.

— Колко време общувахте със Сюзан онлайн?

— Почти година.

— Кога започна тя да говори за бягство?

— От самото начало.

— Защо?

— Заради бебето, казах ти.

— Не, ти спомена, че не й личало, когато пристигнала тук. Това означава, че е била бременна отскоро. Защо е искала да бяга още преди това?

Били отговори, че не знае, не бил се замислял. Гибсън отвори книгата на Мечето и отново изчете бележката за бейзболния мач.

— Какво има? — поинтересува се Били.

Шум от кола, приближаваща по алеята, ги прекъсна. Гибсън остави книгата върху мивката, изправи се и надникна през малкото прозорче на банята. Били го наблюдаваше с разширени очи.

Мощни фарове пронизаха мрака. Гибсън извика по посока на кухнята, че си имат компания, но Хендрикс и Джен вече бяха хукнали към вратата. Джен гасеше лампите по пътя си. Подаде глава в банята.

— Какво видя? — попита.

— Фарове. Това ли е сделката ви с федералните?

— Не — отвърна Джен. — Остани с него. Казвай ми какво виждаш.

Тя загаси осветлението в банята и те замряха в тъмното.

Откъм дърветата се зададе голям черен джип, свърна леко вляво и спря. Втори джип без светлини спря до него. Заедно блокираха алеята към главния път. Като коментатор на мач Гибсън го съобщи на Джен.

После двата джипа в унисон включиха силните си фарове и заляха къщата с ослепителна бяла светлина. На Гибсън му се наложи да отмести поглед, но не преди да зърне синьо-белите светлини да пулсират сред дърветата. Да бе, не било това сделката им.

През монотонното бръмчене на двигатели на празен ход се чу отваряне на врати, но не и затварянето им. Стъпки по чакъла. Той надникна внимателно над перваза. Приближаващите се силуети хвърляха дълги изкривени сенки. До автомобилите имаше още хора, но той не можеше да преброи колко са.

Рязък глас оповести, че пристигналите са от ФБР. Гибсън долови акцент от Кентъки.

— Джен Чарлс! Даниъл Хендрикс! Излезте от къщата. Имаме заповед за ареста ви.

Измина минута. Той чуваше как Джен и Хендрикс си говорят приглушено. Били блъскаше леко глава в тоалетната чиния. Гибсън се наведе и постави ръка върху тила му, за да го задържи неподвижен. Агентът отново повтори инструкциите си на висок глас.

По-твърдо, ако това изобщо беше възможно.

 

 

Една ръка смъкна качулката му и Джордж Абе видя, че е коленичил на ръба на скала към долина, простираща се на юг. Нощното небе бе пълно с ярки звезди. Учуди се от колко много небе се отказва човек, живеещ в града. Нима само в такива моменти очите ти се отварят за природата?

Завъртя няколко пъти глава в опит да отпусне мускулите на врата си. Китките му бяха стегнати в белезници на гърба, ръцете над лактите му бяха вързани и това опъваше болезнено раменете му назад. Колкото и да се мъчеше, не откриваше поза, с която да облекчи напрежението в гърба си, а ръцете му вече съвсем изтръпваха.

Разпитващият го бе имал само два въпроса. Къде бяха Чарлс и Хендрикс и какво се бе случило с „Консултантска група «Абе»“? Въпросите биваха задавани по много различни начини, но това беше без значение. На първия той нямаше да отговори при никакви обстоятелства. И пред заплахата да го убият не би предал хората си. Колкото до втория, Джордж дори не знаеше за какво говорят. Нещо, че службата му била закрита и офисите опразнени. Звучеше налудничаво, вероятно беше уловка, с която да го накарат да говори. Сред болката и кръвта той се стремеше да запази ума си бистър.

Вторият тур на „разпита“ включваше брутален побой. Биячът на Тайтъс здравата го бе подредил. Джордж усещаше лявото си око незакрепено в очната ябълка, а носът му със сигурност беше счупен. По брадичката и предницата на ризата му се беше спекла кръв. Биячът беше десняк и Джордж чувстваше ребрата си отляво буквално втечнени под мускулите.

Когато се върнаха за трети път, той се беше подготвил за мъчителен развой на ситуацията, но вместо това му нахлузиха качулка на главата и го доведоха тук. Извлякоха го и го принудиха да коленичи в тъмното. Искрено казано, беше облекчен от промяната на обстановката. Не че хранеше илюзии за подобряване на положението.

Тайтъс трябва да беше получил каквото искаше по някакъв друг начин, а това беше лошо за Джен и Дан. Поне Гибсън Вон вече бе далече и в безопасност, но Джордж се чудеше дали това щеше да му помогне. Бенджамин очевидно си бе наумил да разчиства наред.

На земята до него се строполи друга фигура с качулка. Свалиха я и под нея се оказа ужасеният Майк Рилинг. Беше с белезници, но иначе нямаше вид да е пострадал.

Новодошлият се втренчи в Джордж, ясно видим на лунната светлина.

— Джордж?

— Какво правиш тук?

Майк безмълвно поклати глава.

— Майкъл? Защо си тук? Какво им каза?

— Няма страшно — изрече колебливо Майк. — Погрижих се за всичко.

— Какво направи, Майкъл?

— Те само искаха да говорят с Джен и Дан. Да изяснят нещата мирно.

— Мен като ме гледаш, мирно ли ги изясняват?

Майк избягваше погледа му.

— Какво им каза? — настоя да узнае Джордж.

Майк не успя да отговори. Единичен изстрел отекна в долината. Майк падна напред и застина неподвижен. Джордж видя как от задната страна на главата му бликна кръв на тласъци.

Джордж изръмжа и с мъка се изправи на крака. Върху главата му се стовари цев на оръжие, а върху рамото — тежка ръка. Джордж леко изпусна въздух и погледна нагоре към нощното небе със съзнанието, че няма да чуе изстрела, който го убива.

— Ридж, докладвай за статуса си. Край — избръмча глас от радиостанция.

Цевта се отмести от главата му.

— Един от двама. Край.

— Кой? Край.

— Рилинг. Край.

— Добре, задръж така, докато дойдат при теб. Потвърди. Край.

— Разбрано, задържам така. Потвърждавам.

Двамата мъже оставиха Джордж коленичил на земята. Той наведе глава и ги погледна през рамо. Те се върнаха до пикапа. Облегнаха се на предната броня в небрежната поза на обръгнали убийци. На капака имаше радио, ако се съдеше по насечените фрази и пукането на статично електричество, беше на полицейска вълна. Двамата си разменяха едносрични думи и слушаха с интерес, сякаш следяха футболен мач.

След известно време по пътя се зададе друг автомобил. Спря, отвори се и се затвори врата. След кратък разговор новодошлият нареди на двамата мъже да си тръгнат. Джордж чу на няколко пъти отсечено да се изрича: „Слушам, шефе“. Беше Тайтъс.

Когато пикапът замина и звукът от двигателя му отшумя в далечината, се отвори и друга врата. Зад себе си Джордж чу Тайтъс да разговаря с жена. Погледна отчаяно към Майк Рилинг, чиято кръв вече се бе просмукала в пръстта. Горкият глупак.

Шумът от стъпки го накара да се напрегне. Пред него се появи Тайтъс. Постави пред Джордж сгъваем стол и се отдалечи, без нито веднъж да го погледне.

— Нека е кратко — каза Тайтъс.

— Аз ще реша това, господин Ескридж.

Калиста Доплес седна на стола.

— Здравей, Джордж.

 

 

Джен открехна леко външната врата и се промуши на верандата. Засенчи очи с ръка. Проклетите светлини бяха твърде ярки. Хендрикс стоеше вътре до самия праг с извадено оръжие.

— Лягайте на земята! — изджафка агентът. — Ръце зад главата с преплетени пръсти.

— Легитимирайте се! — викна в отговор Джен.

— Слезте от верандата и можем да говорим.

— Не и докато не видя документ за самоличност.

Двамата агенти размениха няколко думи и после бавно приближиха напред. Този отзад беше с разтворено сако и ръка на колана. „Крехка ситуация“, така описваше един от инструкторите на Джен подобни моменти. Обикновено излизаха от контрол по най-дребния повод.

Агентът отпред размаха документа си за самоличност, който висеше на верижка на врата му. Сякаш тя можеше да го види от мястото си. Той просто искаше да отклони вниманието й от партньора си, който се прокрадваше вдясно. Май някой се имаше за фокусник. Разсейва те с ръка, докато вторият си е наумил друго. Ако извадеше пистолет, нямаше да е в прякото полезрение на Джен и щеше да е с предимство пред нея.

Очите й свикнаха с ярката светлина. Тя различи силуетите на още поне петима агенти, застанали зад отворените врати на джипа. Друг мъж се бе придвижил вляво от нея и се намираше на трийсетина метра. Беше на ръба на ефективния обхват и щеше да се опита да скъси разстоянието. Освен ако мъжете отзад не бяха с пушки. В такъв случай при лошо развитие на нещата къщата щеше да се превърне в стрелбище и всички те щяха да свършат надупчени като хартиени мишени.

Крайно напрегната ситуация.

Първият агент стигна до мястото, където беше паркирана колата на Гибсън. Бе спряна така, че да блокира достъпа до стълбите, водещи към верандата. Остана зад нея и вдигна значката си, така че тя да я види. Ако беше фалшификат, изработката му бе дяволски добра. Тя докосна задната част на бедрото си и чу Хендрикс да изругава полугласно.

— Доволна ли сте? — попита агентът. — И така, вие ли сте Джен Чарлс?

Тя кимна.

— Дан Хендрикс с вас ли е? В къщата ли се намира?

Тя понечи да кимне, когато блясък на нещо метално привлече погледа й. Сакото на агента се разтвори за миг, когато той пусна верижката с документа си върху гърдите; беше оръжието под мишницата му и цветът му не беше правилният.

Джен се плъзна напред, слезе по стълбите и в същия миг с плавно движение извади оръжието си. На третото стъпало вече го беше насочила напред. Агентът замръзна и остана с безполезно насочен към земята пистолет и втренчени очи към дулото на нейния. Взираха се един в друг над капака на колата.

Партньорът му отляво я приближи, като се опитваше да насочи оръжието си към нея от добър ъгъл. Едновременно с него тя отстъпи вдясно. При това положение се налагаше той да стреля над покрива на колата и нямаше сигурност за сполучлив изстрел. Тя се молеше Хендрикс да влезе в тон с ходовете му и да има чиста линия за стрелба, ако се стигнеше дотам. Агентите до джипа извадиха пушки и ги насочиха към къщата.

— Кажи на момчетата си да кротуват — каза тя на водещия агент. — Защото иначе ти ще изпуснеш всичкия екшън.

Той кимна и им извика да останат по местата си.

— Не за пръв път си срещу насочен пистолет, нали?

Той поклати глава.

— Личи си. Повечето хора изпадат в паника. Не и ти. Ледено хладнокръвен си. Уважавам го. Но най-добре кажи кои сте в действителност, за да не ти е за последно.

— От ФБР сме, госпожо. А сега свалете пистолета.

— Не, харесвам си го. Стрелям с такива като него от осемгодишна. Така че се пробвай пак.

— ФБР — упорито повтори той.

— Това в ръката ти „Глок 23“ ли е, „агент“?

Агентът стрелна с очи оръжието си. Когато върна поглед към нея, за пръв път показа нервност.

— Не е — отговори си сама тя. — Много прилича на „Колт 1911“ с хромирано покритие.

Агентът кимна мрачно.

— Нали знаеш кои носят тоя колт? Типове с малки пишки и големи комплекси. А кои не носят? Служителите на ФБР. Никога не са го правили и никога няма да го правят. Така че пак ми кажи кои сте и ако отново ми отвърнеш, че сте от ФБР, ще ти перфорирам баджа като влаков билет.