Матю Фицсимънс
Приятел и враг (14)

14

Гибсън прекоси полето под утринното слънце в съботния ден. Приятно бе да се озове отново на открито. В четвъртък вечерта Джордж Абе го беше изхвърлил от офиса и категорично му бе заявил да не се вясва там до понеделник. Бездействието пораждаше у Гибсън чувство за вина. Но и едно друго малко момиче се нуждаеше от него. Което днес имаше футболен мач.

През последните седмици не бе виждал достатъчно Ели. Съзнаваше го и никак не беше доволен. Но бе принуден. С парите от Абе плати вноската по ипотеката на къщата, където дъщеря му живееше с майка си. Където всичките бяха живели преди развода.

Погледнато в ретроспекция, може би двамата с Никол не биваше да я купуват. Направиха го, когато пазарните цени бяха на върха си преди кризата. Във финансово отношение беше изсилване от тяхна страна, но по онова време Гибсън вярваше, че след уволняването си от морската пехота може да си избере каквато поиска служба. Имаше основания. Виждал бе как частният сектор придърпва уволнилите се от неговия отдел още преди да са успели да стъпят на американска земя. Хора с половината от неговия опит и похвали в досието предизвикваха истински войни между големите предприемачи в сферата на отбраната. Затова при неговата биография предполагаше, че бъдещето му е уредено.

Онова, което не включи в сметката, онова, което не разбираше тогава, беше какво означава да си в черния списък на Бенджамин Ломбард. Месеци наред търси работа без никакъв резултат. Отначало се ограничи до едрите риби в бранша, китовете на отбранителната промишленост, които винаги се нуждаеха от хора с неговите умения. Когато накрая се примири, че те няма да го наемат, започна да кандидатства за пост във второстепенни фирми. Картината и там се оказа също толкова мрачна.

Хвана се на работа в магазин от верига за електроника, колкото да печели нещо. Чувстваше се огорчен и отчаян. Трудно време беше. Затвори се и цялото му общуване се изразяваше в кавги с жена му и дъщеря му. За негов срам се беше карал с Никол за всичко. По всякакви поводи. И господ да й бе на помощ, ако отвореше темата да продадат къщата. Скандалите траеха с дни, след което той изпадаше в сърдито мълчание.

Това продължи месеци и тогава бившият му командващ офицер му съобщи, че „Потестас“, местна фирма за биотехнологии, търси директор по информационни технологии, и му даде добра препоръка. „Потестас“ беше достатъчно малка компания, за да попадне под радара дори на Бенджамин Ломбард. Или така си бе мислил Гибсън Вон допреди месец. Работата беше на много ниско ниво, скучна и лишена от стимул. Той премина през процеса на интервюта и с благодарност прие заплата, която би отхвърлил презрително само година по-рано. Но с жена, дете и ипотека не посмя да рискува с контрапредложение. Гарантирана здравна осигуровка и редовна заплата вече му се струваха божи дар. Удовлетворението от работата и мечтите му да поглези съпругата си просто трябваше да почакат.

Бивша съпруга, напомни си той. Бяха разведени от вече близо година, а още не можеше да се накара да го изрече.

Бивша съпруга.

Не че сам беше търсил неприятностите, но не беше оказал никаква съпротива, когато сами го намериха. Просто беше оставил нещата да се случат. При всичките му пътувания никога не му бе хрумвало да изневери на съпругата си. По една ирония това беше започнало, след като постъпи на работа в „Потестас“. Новата му служба не беше запълнила по вълшебен начин пукнатините в брака, а той беше прекалено твърдоглав и горд, за да се заеме сам да оправи нещата. Вместо това се впусна в разтоварваща връзка със служителка от търговския отдел на име Лий.

Беше си просто една временна забежка. Чиста проба израз на малодушие. Лий го харесваше и беше мила с него. Не очакваше нищо освен питие и повод да се посмее. Мъжът, който беше спал с Лий, беше загадка за него. Дори и сега му беше трудно да го съвмести с човека, за какъвто се смяташе.

В неин плюс и за негова безкрайна благодарност, Никол не беше жестока и отмъстителна. Адвокатът й не я бе подтикнал към несправедливи претенции и краят на брака в никакъв случай не сложи край на отношенията му с дъщеря им. В сравнение с историите, които беше чувал, се оказа истински щастливец. Но пък и всеки, познавал Никол, беше щастливец.

Най-трудното беше да вижда как Никол се отдръпва от него. Беше се справяла насаме с мъката си както винаги. Така че не бе имало разправии и сълзи. Само безчувствено дистанциране. Беше стигнала до решението си още преди да проведе разговора с него. Всичко останало бе формалност.

Той я помоли за втори шанс, но Никол не беше от тези, които прощават. Познаваха се още от гимназията и Гибсън не помнеше и един случай Никол да се е огънала. Тя не даваше втори шанс, когато опираше до лоялност. Човек или е лоялен, или не, на такова нещо не се научаваш. Щом не можеше да вярва на мъжа си, не можеше и да е омъжена за него.

Ето как много бързо той се озова сам, разведен баща, обитаващ мизерен апартамент във висока стоманобетонна сграда. Шестте години брак бяха изчезнали в миналото. На тяхно място дойдоха издръжката, едночасовото пътуване за посещенията при дъщерята и задълбочаващото се подозрение, че е най-тъпият нещастник, раждал се някога на света.

Ето защо къщата имаше значение.

Беше хубава къща — солидна, двуетажна, в стил Кейп Код. Намираше се далече от центъра на Вашингтон, в тих и безопасен район. В близост имаше добри училища. Един юли по време на отпуск бе засадил леха с азалии, успоредно на алеята към гаража. После с Никол седнаха на шезлонги да пият бира и да планират оформлението на градината, докато насекомите не ги прогониха да се приберат вътре. Девет месеца по-късно се появи Ели. Гибсън не помнеше да е бил по-щастлив някога, затова дори и сега не съжаляваше, че е купил къщата. Нищо че усилията да я задържи бяха направо убийствени. Къщата символизираше живота, който дължеше на Никол и Ели. По-скоро би умрял, отколкото да види как те я губят заради него.

Когато пристигна, мачът тъкмо започваше. Топката се отклони към тъчлинията и момичета от двата отбора се втурнаха след нея, пищейки щастливо. Той веднага забеляза Ели. Беше в далечния край на терена и напрегнато се взираше в нещо на тревата. Гибсън се усмихна. Дъщеря му беше най-малко талантливият футболист в световната история. Не само че й липсваха координация и способност да прецени движението на топката, но и проявяваше пълно незачитане към правилата на играта. Идеята да играе на един пост я отегчаваше и тя най-безотговорно сновеше по терена. Ако не беше екипът й, човек трудно би могъл да прецени от кой отбор е.

На игрището Ели се затича в кръг с разперени ръце и обърната към небето глава. Накрая й се зави свят и тя се строполи на земята. Гибсън отново се усмихна. През повечето време се чудеше от коя планета е това момиченце, но я обичаше толкова силно, че изпитваше физическа болка, задето не може да я слага да спи всяка вечер. Да й чете приказки за „лека нощ“ през компютъра не беше начин да бъде баща.

Ели бодро скочи и пак затича весело по игрището — едно живо доказателство колко много радост можеше да се извлича от живота. Дали трябваше да се притеснява да си признае, че неговият житейски модел беше шестгодишната му дъщеря?

На терена топката отскочи към Ели, която я посрещна с мощен ритник и я прати на петнайсет метра извън очертанията. Гибсън заръкопляска, като че Ели току-що беше спечелила световната купа по футбол. Тя се спря на място и замаха на баща си, докато другите момичета хукнаха покрай нея след топката.

Седнала по-нагоре край страничната линия, жена му погледна към него. Бивша жена, поправи се той. Никол беше сред основната групичка от неработещи родители, организирали си малък оазис със сгъваеми столчета и хладилни чанти. На Гибсън му беше станало навик да застава встрани от тях. Достатъчно далече, за да не притеснява Никол, но не чак толкова, че да изглежда, че преднамерено го прави на голям въпрос. Тя се беше сприятелила с някои от родителите и той на драго сърце й отстъпваше тази територия. Кимна му и той й отвърна. Тя отново насочи вниманието си към играта и не го погледна повече.

На полувремето футболистките се събраха край съответните врати и залапаха портокалови резенчета, докато треньорите им обсъждаха стратегии, непосилни за осъществяване от малки момичета. Родителите бъбреха помежду си. Никол дойде при него. Бе облечена в една от широките си развяващи се летни рокли, към каквито имаше слабост още от гимназията. С очертан от слънцето силует изглеждаше великолепно.

— Здравей — каза тя.

— Здравей.

Толкова много любезност явно изтощи и двамата; беше нужна секунда да прегрупират силите си. Разговорите с Никол винаги бяха по-безопасни, когато биваха ограничени до темата „Ели“. Много неприятности си бяха причинили един на друг, но станеше ли дума за Ели, бяха абсолютно единодушни.

— Очевидно е, че Ели е звездата на отбора този сезон — подхвърли той.

— През целия мач ми звънят разни бразилски селекционери.

— Кой знае какви баснословни суми предлагат.

— Така е със звездите.

— Получи ли парите?

— Да. Благодаря ти. Защо ти плащат в брой, Гиб?

— Беше аванс.

— В брой? — Тя го изгледа с присвити очи. — Безопасно ли е да ги внеса?

— Естествено, че да.

Усети, че започва да кипва, но Никол имаше известно основание. На кого плащаха в брой?

— Какво става?

— Нищо. Всичко е наред.

— Наред? Нямам такова чувство.

— Имаме нужда от тези пари. Няма да има проблем, обещавам.

— Моля те, не ми давай обещания, Гиб, чуваш ли?

Изрече го с равен тон и без злоба, но той усети, че го заболя, и отклони поглед от нея. Стояха неподвижно, сякаш всяко внезапно движение би било изтълкувано като акт на враждебност. Беше един от най-лошите моменти в живота му. Да стои до единствения човек, с когото бе могъл да говори открито, и да подбира думите си.

— Ще ти донеса парите в понеделник.

— Никол.

— Гибсън — просъска тя.

— Сюзан. Работата. Парите. Всичко е заради Сюзан.

Цялото поведение на Никол се промени при споменаването на Сюзан. Репетираната й маска на безразличие се пропука и за пръв път от година Гибсън видя загриженост и тревога в очите й.

— Сюзан. — Тя потърси очите му, за да види в тях истината. — Опитваш се да я откриеш ли?

Той кимна.

— Господи.

— Бих искал да мога да ти разкажа всичко. Но ме държат на къс повод. Обаче ти гарантирам, че парите са законни.

— Не, остави, няма нужда. Не ми трябва да знам.

— Благодаря ти.

— А ти добре ли си, Гиб? Все пак… Сюзан…

— Мисля, че да.

— Приятелка на Ели ще празнува рождения си ден след мача. Родителите са поканени. Пица и пунш. Май че дори са наели клоун. Трябва да дойдеш.

— Ще се радвам.

Той се обърна да види какво гледа Никол над рамото му. Към него вървеше Джен Чарлс с костюм и обувки на висок ток. Дори иззад слънчевите очила погледът на Джен накара в корема му да запърхат пеперуди.

— Какво? Какво стана? — попита той, когато тя стигна до тях.

— Засякохме го — каза Джен.

— Кога? Къде?

Джен погледна към Никол и не отговори.

— Поне кажи аз ще дойда ли?

— Шефът иска да говори с теб. На паркинга е.

Гибсън погледна към колите, после отново към Джен и накрая към Никол.

— Трябва да вървя.

— Върви — каза Никол.

— Но Ели…

— Тя ще разбере. Само непременно се обади. Разстройва се, ако не е говорила с теб.

— Ще се обадя.

Той понечи да последва Джен към паркинга, но Никол го спря.

— Гиб.

— Да?

— Успешен лов.