Матю Фицсимънс
Приятел и враг (43)

43

Когато пристигнаха в Атланта седмица по-късно, градът живееше под знака на предстоящия конгрес. Атланта беше в буквалния смисъл на думата разпродадена до последното място. Участниците в конгреса вярваха в своя избраник и шансовете му на президентските избори. Нямаше напрежение, цялата атмосфера напомняше по-скоро фестивал, отколкото политическо събитие. Улиците около конгресния център бяха покрити със сложна плетеница от пунктове за проверка на службите за сигурност и временни лагери на представители на медиите. По тротоарите бе трудно човек да си пробие път. Атланта приемаше нашествието с добродушно старомодно южняшко гостоприемство. Във всеки случай баровете и ресторантите около конгресния център нямаха повод да се оплакват.

Гибсън наблюдаваше как Дениз Грийнспан, личната секретарка на Грейс Ломбард, се приближава към него откъм ъгъла. Беше завършила Хамилтън Колидж — история и политология. Имаше магистърска степен по обществена политика от Университета на Джорджтаун. Въпреки многото хора по тротоара нямаше опасност да я изгуби от поглед. Беше метър и осемдесет висока, с отличаваща се разкошна афроприческа с леки оттенъци на червено. Днес косата й бе прибрана назад с шал в жълто и зелено. Беше бивша състезателка по крос в пресечена местност, а предишната есен беше пробягала маратона на морската пехота за три часа и двайсет и осем минути — впечатляващо постижение за външен човек. Във Вашингтон Дениз тичаше заедно с Грейс повечето сутрини и хора от близкото им обкръжение отдаваха на това прекрасните им работни отношения. Дениз работеше за Грейс вече от четири години и беше готова да брани шефката си със зъби и нокти. Също така беше човек, подчинен на навиците си. През всяка от последните вечери в шест часа отделяше един час за себе си, за да вечеря в определен суши ресторант на осем-девет пресечки от конгресния център. Сядаше на една и съща маса до прозореца и докато се хранеше, преглеждаше новини и политически блогове на лаптопа си.

Предишната вечер Хендрикс беше седнал на съседната маса. Ресторантът беше малък. Лесно му се бе удало да направи доста ясен запис на две въвеждания на паролата й — веднъж при пристигането и втори път при връщането й от тоалетната. По-късно Хендрикс пусна записа на бавна скорост и тримата седяха скупчени пред монитора да спорят дали буквата е „K“ или „L“. Поради ъгъла на камерата лявата й ръка частично закриваше дясната страна на клавиатурата. Но бяха почти сигурни, че паролата й беше DG5kjc790GD. Или евентуално DG5kjl790GD. Джен застъпваше мнението, че е DG5lhj790GD. Но определено беше една от тези.

Когато Дениз седна днес в ресторанта, Гибсън я чакаше на съседната маса. Извини се и премести чантата си от стола й. Тя се усмихна в знак на благодарност и се настани удобно. Нагласи лаптопа пред себе си, но не коментира факта, че имаха еднакви машинки. Беше доста популярен модел все пак.

Гибсън затрака на новия си лаптоп, който бе купил вчера. Дениз даде поръчката си на сервитьорката и се зае да чете поредица от блогове на тема току-що обявената обща бюлетина Ломбард-Флеминг.

Гибсън виждаше отражението на Джен в голямото огледало до входа. Тя седеше на малкия суши бар с гръб към него. Когато сервитьорката понесе поръчката на Дениз, Джен стана и отиде до общата тоалетна в дъното. Сервитьорката поднесе храната на Дениз. Дениз поиска чай. Гибсън поиска сметката.

Последните три вечери Дениз винаги бе изчаквала храната й да пристигне, преди да отиде да си измие ръцете. Гибсън затаи дъх, когато тя затвори лаптопа си и се измъкна между двете маси. Наблюдаваше я в огледалото как се скри зад ъгъла. Смени лаптопите, без да вдига поглед. Такива неща се вършеха бързо и уверено. Ако се оглеждаше като крадец, можеше да привлече внимание. В слушалката в ухото му прозвуча:

— Тя е вътре, имаш деветдесет секунди.

Той отвори лаптопа на Дениз и вкара първата парола. Прозорчето потрепна и я отхвърли. Гибсън изпухтя притеснен. Все ще е последната, която опиташ, помисли си мрачно той. Опита втората… същата работа. Третата — прозорчето отново трепна неодобрително.

— Как се справяш? — попита Джен.

— Трябва ми минутка.

— Дефинирай минутка.

— Провери в речника, зает съм да обяснявам.

Взря се в списъка си от три възможни пароли. D и G очевидно бяха инициалите й отзад напред и отпред назад. Видно бе, че не е против да използва лична мнемоника. D — Дениз, G — Грийнспан, 5k — петкилометровият маратон? Какви бяха тогава другите малки букви? Погледна отново трите вероятности, до които бяха стигнали. Много пъти j, l, h и едно c. Какво се опитваше да изпише тя с тази азбучна супа?

Видя Джен да се показва от коридора и да сяда отново на бара. hc — Хамилтън Колидж. Възможно ли бе да е така просто, запита се. Написа DG5khc790GD. Паролата беше приета. Хората си обичаха своята алма-матер. Той пъхна флашката и започна да качва файла в нея на нейния лаптоп. Дениз Грийнспан поддържаше безукорен десктоп, така че още щом тръгнеше да отваря нещо, мигом щеше да забележи папката.

Даунлоудването още продължаваше, когато тя излезе от тоалетната. Той я видя в огледалото, но не вдигна глава. Каква достоверна причина можеше да има да й пипа лаптопа? Освен да е крадец, разбира се.

— Спри я — прошепна той.

Джен се извърна рязко и каза нещо на Дениз. Дениз се спря и бавно завъртя гръб към Гибсън. Двете жени забъбриха дружелюбно. Той поднесе благодарствена молитва пред олтара на Джен Чарлс, извади флашката и бързо размени лаптопите. Прибираше си нещата, готов да плати сметката, когато Дениз се върна на масата си.

 

 

— Какво й каза? — попита Гибсън.

— Попитах я откъде си е купила шала. Обясних, че приятелката ми има подобна коса и й търся подарък.

Двамата чукнаха гърлата на бутилките си с бира над масичката.

— Не е ли малко раничко за празнуване? — подхвърли Хендрикс.

Беше седнал до прозореца и гледаше навън през пролуката между завесите. Открили бяха една-единствена свободна стая в мотел на четирийсет и пет минути разстояние от Атланта и спяха на смени, като един от тях винаги беше на пост до прозореца.

Гибсън неуспешно се мъчеше да не се взира в мобилния телефон на масичката помежду им. Може би като в поговорката, че като гледаш чайника, той никога не завира, и наблюдаваният телефон никога не звънеше.

Хайде, Грейс. Обади се най-после.

Хендрикс грабна ключовете и обяви, че е гладен. Върна се след трийсет минути и ги изненада, като донесе храна за всички. Много прилични китайски ястия. Хендрикс подреди пластмасовите кутии на малката маса. Хендрикс яде само яйчени рулца. Отрязваше им крайчето, изпразваше плънката, смесваше я с портокалов сос, старателно пълнеше рулцата отново и едва тогава ги ядеше.

Телефонът се мъдреше по средата като трапезна украса. Не говореха на конкретна тема. Естествено, не отваряха и дума за обаждането, което всички очакваха. Гибсън, от своя страна, поддържаше преструвката, че е напълно уверен в успеха на плана си.

Съдържанието на съобщението до Грейс Ломбард беше относително просто. Първо беше снимката, направена от Били преди много години, на Сюзан и раничката й на кухненската маса. Гибсън си спомняше как той самият бе реагирал на нея първия път и знаеше, че тя ще остави Грейс без дъх. Включиха също и снимки с книгата на Сюзан. Единственото, което спестиха, бе снимката, на която Сюзан беше бременна. Това щеше да е козът на Гибсън и той възнамеряваше да я покаже на Грейс лично.

Последното бе кратък видеозапис на Гибсън, седнал до масата с бейзболната шапка пред него. Джен бе възразявала срещу подобно послание. Искала бе да се изпрати обикновено писмо, но Гибсън я увери, че това е единственият начин. Тя трябваше да види лицето му, за да могат да се надяват на среща. Във видеозаписа той се обръщаше директно към Грейс.

Здравейте, госпожо Ломбард, аз съм Гибсън Вон. Дълго време мина от последната ни среща, но се надявам да сте добре. Никога не съм ял по-добър сандвич от този, който ми правехте вие. Липсват ми някогашните дни в Памсрест и се надявам, че къщата там още я има. Госпожо Ломбард, съзнавам, че това е необичаен начин да се обърна към вас, но вярвам, ще се уверите, че обстоятелствата са извънредни. Узнах нещо за Сюзан, за Мечето, което трябва да чуете. Лично. Включвам снимки като доказателство за автентичността на сведенията ми. Не искам нищо. Само възможност да говоря лично с вас, и то насаме. За да ви кажа истината. Ще ви помоля да запазите всичко това поверително, докато не успеем да говорим. Намесите ли съпруга си, гарантирам ви, че никога няма да узнаете защо дъщеря ви е напуснала дома си и какво се е случило с нея. Може би ви звучи като заплаха, но е просто истината.

Хендрикс обяви плана за налудничав. Тази вечер продължаваше да подхвърля нападки срещу него.

— Това е най-добрият ни шанс — каза му Джен.

Провеждаха вариации на този спор още от Грийнсбъро насам. През цялото време Хендрикс беше, меко казано, скептичен.

— Тя може да отиде право при съпруга си. Не ме е грижа колко добре си я познавал като дете, Гибсън. Нима вярваш, че тя ще запази нещо такова в тайна от него?

— Да, вярвам.

— Защо?

— Защото е Грейс, а и става дума за Сюзан.

Хендрикс изпъшка.

— Непременно го обясни на отряда за бързо реагиране, когато нахлуят тук. Аз продължавам да поддържам тезата си, че трябва да пуснем в интернет снимки на книгата, на шапката. Стане ли общоизвестно, няма да има нужда да ни преследват.

Ей такива си ги приказваха още от Грийнсбъро. Но Хендрикс не беше единственият със съмнения и понякога помагаше просто нещата да се преговорят.

— Така няма да стане — изрекоха Гибсън и Джен едновременно.

— И защо?

— Бил си ченге, нали? — изтъкна Гибсън.

Хендрикс не изглеждаше склонен да го потвърди в този момент.

— Наясно си, че едно е да знаеш нещо и съвсем друго — да можеш да го докажеш. А какво можем да докажем ние? Книгата не е доказателство, само поставя въпроси. Шапката не доказва, че Ломбард е педофил. Пуснем ли го в интернет, ще бъде отписано като поредната параноична идея сред цяло съзвездие конспиративни теории. Никаква полза няма да ни донесе.

Хендрикс неохотно прие истината в думите на Гибсън, но никак не беше доволен.

— Да, но това е пълна лудост. Планираш да влезеш в онзи хотел. Та той е крепост. И се пази от хора на Ломбард. Влезеш ли вътре, мъртъв си.

— Тъкмо обратното е. Най-защитен ще бъда в хотела.

— И как го реши това?

— Да си видял репортажи за нас по новините?

— Не.

— Така е, защото Ломбард действа неофициално по тази линия. Не Тайните служби ме търсят, а онези от „Колд Харбър“ няма въобще да припарят до хотела.

— Не може да стане — продължаваше да протестира Хендрикс.

— Трябва да стане — настоя Джен. — Тя е единствената, която ще ни повярва. Единствената, чиято уста Ломбард не може да запуши.

— Ако Грейс мисли, че мога да й кажа нещо за Сюзан, което не знае, тя ще ме изслуша — намеси се Гибсън, като се надяваше думите му да прозвучат с по-голяма увереност, отколкото изпитваше.

— Ами ако е знаела от самото начало? Ако е също толкова извратена, колкото мъжа си? — попита Джен, сега пък минала на страната на Хендрикс в спора.

— Не, не го вярвам. Аз я познавах. Няма начин Грейс Ломбард да е била замесена в такова нещо.

— Ами ако се е примирила и държи твърде много на престижа и властта, че да ги пожертва сега? Тогава само ще влезеш в капан.

— Баща ми казваше, че тя е най-земният човек, когото е срещал в света на политиката.

— Господи — възмути се Хендрикс. — Нима ще заложиш живота си на мнението си като дванайсетгодишен? Създадено от човек, който, без да се засягаш, е бил фатално заслепен от шефа си.

— Като нищо може и да си прав — отвърна Гибсън. — Нищо чудно да е глупава идея. Но ако е така, не можем да се надяваме на нищо. А това означава да бягаме. Хукнем ли да бягаме сега, ще го правим цял живот. Ето кое наричам аз глупава идея.

Това вече ги накара да млъкнат. Да, беше ужасен план и единственият им изход.

Хендрикс се засмя.

— Да му се не види, Гибсън. Кога стана толкова дързък? Харесвам те такъв.

Телефонът иззвъня. Тримата се втренчиха в него вцепенени. Болезнено беше да го оставят да звъни, но такава беше уговорката. След малко се чу сигнал, който ги уведоми, че имат гласова поща.

Джен взе телефона и изслуша съобщението. Когато то свърши, затвори и се обърна към тях.

— В играта сме.