Матю Фицсимънс
Приятел и враг (4)

4

Гибсън се настани в сепарето срещу Абе. Джордж Абе. Проклетият Джордж Абе. Издиша шумно при мисълта за невероятната ситуация. Да седят лице в лице след всичкото това време. Абе беше връзка с миналото му. Връзка с баща му. Колко години бяха минали? Десет… не, май единайсет? Не се бяха виждали от последния ден на процеса му, когато съдията пусна бомбата.

Абе не беше на пейката на обвинението, но по същество бе част от екипа му. По време на делото неизменно седеше с изваден бележник зад прокурора, захранваше обвинението с документи, участваше в консултациите им, подаваше бележки в ключови моменти. Човек би решил, че прокурорът получава команди директно от Джордж Абе. Във всеки случай Гибсън бе останал с това впечатление.

Чак месеци след арестуването си Гибсън беше осъзнал, че Бенджамин Ломбард няма да остави делото му на случайността. Когато беше хакнал компютрите на сенатора, Гибсън бе нарушил и щатски, и федерални закони, но презумпцията беше, че федералните обвинения ще са с превес пред местните. Поне докато делото неочаквано не бе пренасочено към Вирджиния. Причината, макар и необявена официално, беше проста: федералните съдии бяха с доживотно назначение, докато в съдилищата на Вирджиния мандатът беше осемгодишен и съдиите се избираха от щатските законодатели. Ломбард бе мобилизирал силите си и бе преместил съдебния процес на Гибсън към място, където можеше да упражни значителното си влияние.

Решението на областния прокурор да го съди като възрастен за ненасилствено първо провинение само затвърди това подозрение. Така че, когато започна процесът, Гибсън допусна, че съдията също играе в отбора на Ломбард.

Делото приключи за девет дни, решението на съда беше предизвестено. Харддисковете на Гибсън бяха достатъчно доказателство в полза на обвинението. Той беше обявен за виновен. Върнаха го в килията да чака присъдата си. Няколко дни по-късно дойде адвокатът му и го заведе при съдията. Не в съдебната зала, а в кабинета му. На вратата адвокатът и съдията се спогледаха заговорнически.

— Аз ще го поема оттук, господин Дженингс — каза съдията.

Адвокатът кимна, стрелна косо объркания си млад клиент и си тръгна без нито дума. Гибсън не беше много наясно със законите, но дори и той знаеше, че това е нередно. Когато останаха сами, съдията го подкани с жест да влезе.

— Мисля, че трябва да си поприказваме с теб.

Съдията извади две стъклени бутилки кока-кола от малък хладилник и ги отвори с отварачка, закачена на стената. Предложи на Гибсън едната и се настани зад широкото си махагоново бюро.

Почитаемият Хамънд Д. Бърк беше нещо средно между свадлив южняшки джентълмен и отруден работник от Вирджиния. По време на процеса държеше нещата изкъсо — мъмреше залата, когато дисциплината падаше под стандартите му, но поднасяше явното си недоволство с очарователен и учтив маниер. Адвокатите на защитата и обвинителите извънредно много внимаваха да не си навлекат гнева му. Седнал в коженото кресло в кабинета на съдията, Гибсън се боеше дори да отпие от кока-колата си.

— Синко — подхвана съдията. — Ще ти направя еднократно предложение. Няма да има въпроси, дискусия и пазарлък. Когато приключа да говоря, искам да чуя от теб само една от две думи. „Да“ или „не“. Само едната от двете, след което излизаме от тук още днес и приключваме с този проклет цирк, който, честно казано, ме обижда. Разбра ли ме?

Гибсън кимна безмълвно, опасяващ се да не би с отговор на глас да попадне в капан, който да го дисквалифицира.

— Добре — каза съдията. — Предложението ми е ясно и просто. Десет години в затвора или постъпване в морската пехота на Съединените щати. Не че си питал, но службата там е пет години. Това, в случай че се чудиш. В армията ще оползотвориш острия си ум, вместо да броиш седмиците, месеците и годините до освобождаването. И така… десет години или военна служба. В края й аз лично ще изчистя досието ти и ще можеш да намериш пътя си в този прекрасен наш свят.

Съдията допи кока-колата си и се вгледа в Гибсън с присвити очи.

— Казах каквото имах за казване, синко. Сега е твой ред. Не бързай, помисли си. „Да“ за морската пехота, „не“ за затвора. Уведоми ме за отговора си, когато си готов с него. И не оставяй кока-колата ти да се стопли. Беше любимата напитка на баща ти в колежа.

Гибсън вдигна очи към съдията, който му се усмихна.

Седяха няколко минути в мълчание, макар в действителност вземането на решение да не му бе отнело никакво време. Дори и двайсет години военна служба щяха да са малка цена, за да избегне още една нощ в килията. И това беше само предварителният арест, истинският затвор бе съвсем друга работа и плашеше Гибсън до смърт. Но му харесваше да седи със съдията и да пие кока-кола с надеждата Бърк да каже още нещо за баща му.

Съдията не го направи нито тогава, нито в някое от десетките писма, които си размениха, докато Гибсън беше в армията. Първото бе пристигнало неочаквано в деня преди завършването на обучението в базата на морската пехота в Парис Айланд. Беше едва третото му писмо от началото на военната му служба и представляваше нещо като медитация върху зрелостта в двайсет изписани на ръка страници. Седнал на ръба на койката си, Гибсън го препрочиташе пак и пак. Беше Денят на семейството, така че повечето от съкурсниците му се разхождаха из базата с близките си. Писмото го накара да се почувства по-малко сам. Написа развълнуван отговор, в който изрази благодарността си. След това започнаха да си разменят писма на всеки един-два месеца: тези на Гибсън стегнати и с факти, на съдията — пространни и философски. Гибсън се запита какъв съвет би му дал съдията в настоящата ситуация.

— Помня последния път, когато те видях — каза Гибсън на Абе. — Веднага след като съдията обяви, че постъпвам в морската пехота. Всички направо откачиха, но не и ти. Исках да видя твоята реакция, но ти просто стана и излезе. Дори се позабави да закопчаеш сакото си и после си тръгна, сякаш нищо не се бе случило. Много хладнокръвно. Отиде да съобщиш лошата вест на Ломбард ли?

— Да.

— Винаги съм се питал как го е приел Ломбард, след като положи такъв труд да ме закопае. Вероятно срещата ви не е минала добре.

— Така е, не мина никак добре. Но аз съм доволен, че нещата се развиха така. Осъзнах, че всичко е било грешка. Съжалявам, че играх някаква роля във всичко, което те сполетя.

Извинението свари Гибсън неподготвен. Изпита странно усещане за удовлетвореност да чуе, че някой най-сетне изразява съжаление. Но веднага го обзе и негодувание. Да, беше неочаквано и носеше известно удовлетворение, но каква полза от закъсняло с десет години извинение?

— Значи си бил невинна пионка, това ли ми пробутваш?

— Не. — Абе поклати глава. — Не вярвам, че неведението е достатъчно оправдание. Бях в неведение, но само защото аз самият си позволих този лукс. Защото не зададох въпросите, които бях длъжен да задам. Моята лоялност ме подведе. Усещах, че е нередно, но пренебрегнах инстинкта си. Ни най-малко не съм невинен.

— И какво сега? — попита Гибсън. — Ти и момичето Петкан ме откривате, за да успокоиш гузната си съвест? Малка изповед в неделя сутрин? По-добре ли ти стана?

— Да, по-добре ми стана. Дори съм изненадан какво облекчение ми донесе. Но не затова съм тук.

Появи се Тоби с менюта и каничка кафе. Постави чаша пред Гибсън и му наля. Явно се чувстваше неловко. В погледа му се четеше въпрос дали трябва да направи нещо. Гибсън едва доловимо поклати глава. Каквото и да се случваше тук, нямаше желание да го замесва.

— Ще се върна след малко, господа — каза Тоби.

Когато той се отдалечи, Гибсън се почеса под долната устна и насочи пръст към Абе.

— И защо си тук?

— Заради Сюзан.

Гибсън усети студени и остри зъби да докосват тила му, косъмчетата по ръцете му щръкнаха. За пръв път от години някой изричаше името й пред него. Дори бившата му жена беше достатъчно разумна да не я споменава.

— Сюзан Ломбард.

Абе кимна.

— Искам да ми помогнеш да открием какво се е случило с нея.

— Сюзан е мъртва, Джордж. Това се е случило.

— Вероятно. Вероятно е така.

— Минаха десет години! — повиши глас Гибсън.

Вероятно? Думата си проправи упорито път в съзнанието му и гневът отстъпи на неизразимо отчаяние. Сюзан беше мъртва. Нямаше как да не е. Бяха минали десет години. Алтернативата беше много по-лоша; мисълта, че може да е жива след всичкото това време, съвсем не носеше утеха. Не… ако беше жива, това означаваше, че е скрита. А да остане скрита толкова дълго говореше, че някой е положил гигантски усилия. Колкото до това защо, отговорите бяха единствено ужасяващи и извикваха кошмарни образи в ума му.

— Защо? Какво печелиш от това? Надяваш се да си върнеш благоволението на Ломбард ли?

— Не. Между него и мен всичко е приключено.

— А защо тогава? Заради едно време?

— Мотивите ми не ти влизат в работата.

— Няма да ти се размине с такъв отговор. Ако не искаш нищо от Ломбард, защо ще искаш да откриеш какво е станало с дъщеря му? В случай че имаш някакви сведения, защо просто не ги съобщиш на ФБР и толкова?

Беше ред на Джордж да се втренчи в него. Гибсън му нямаше доверие, но оцени качествата на погледа му — твърд като бронята на стар пикап.

— Заради Сюзан. Изненадваш ме, Гибсън.

— В какъв смисъл?

— Сюзан те обичаше повече от всеки друг.

Неочаквано Гибсън бе на ръба да се разплаче. Абе видя това и му се усмихна разбиращо.

— Това момиче те боготвореше. Постоянно те следваше по петите. И виждах, че ти се грижиш за нея като за родна сестра. Всички го виждахме. — Абе бръсна нещо под окото си. — Нима враждата между теб и Бенджамин се простира до Сюзан?

Гибсън поклати глава и притисна уста с длан, за да не каже нищо повече. Усещаше, че трудно се владее.

— Тогава ми помогни. Не знам за теб, но аз имам нужда да разбера. Това момиче израсна пред очите ми, искам да узная какво се е случило с нея. Да се изправя лице в лице с човека, подмамил това красиво цвете от дома му. Сериозно да си поприказвам с него. Нататък да го поеме ФБР, ако е останало нещо за поемане. — Абе помълча, вкусвайки намека за насилие в думите си. — А в случай че междувременно мога да оправя отношенията си с теб, още по-добре.

— Ти обвиняваш себе си.

— Да, така е.

— Затова ли те уволни Ломбард? Заради Сюзан?

— Да.

— Твоя ли беше вината?

Абе въздъхна и погледна през прозореца. На Гибсън му се стори, че целият се сгърчва едва забележимо. Когато Абе заговори, гласът му беше тих и тъжен.

— Много добър въпрос. Такъв, на който не намирам удовлетворителен отговор. Сферата на сигурността е ориентирана към резултатност. Работата ми беше да охранявам Бенджамин Ломбард, а семейството му беше част от моята отговорност. Най-простият анализ казва, че не опазих Сюзан.

Ако не беше пострадал от него, Гибсън би могъл да изпита симпатия към този човек.

— И защо сега? Откъде се взе това внезапно желание да се изрови старата история? Заради годишнината ли?

— Ела да те закарам до офиса ми и сам ще видиш.

— Какво да видя? С какво разполагаш?

Гибсън се опита да разчете нещо по лицето му. Възможно ли беше Абе да знае нещо ново по случай, озадачавал правоохранителните органи в продължение на десетилетие? На какви съмнителни теории залагаше? Имаше ли значение? На Гибсън му бе ясно, че ако съществуваше само един процент шанс да бъде открита Сюзан, той щеше да участва. Без никакво съмнение.

Абе плъзна по масата към него дебел плик. Гибсън го отвори и прокара пръст по пачката вътре. Не ги преброи, но банкнотите бяха все по сто долара.

— Какво е това?

— Или е извинение, че ти прекъснах закуската, или аванс. Ти решаваш.

— Аванс?

— Ако решиш да помогнеш, ти предлагам заплата, двойно по-висока от предишната, плюс аванс от десет хиляди долара, ако работата ти доведе до значима следа. Справедливо ли ти звучи?

— Меко казано.

— Ами добре.

Абе стана, кимна към жената и излезе от „Найтхоук“. Гибсън не виждаше друг шанс за себе си, освен да го последва.