Матю Фицсимънс
Приятел и враг (48)

48

Грейс протегна ръка към облегалката на креслото зад себе си. Беше неспособна да откъсне поглед от книгата, а по лицето й бе изписана огромна болка. Сякаш хиляди късчета се плъзваха по местата си — фрагменти от знание, което не бе подозирала, че носи. А когато мозайката се сглоби, когато тя вече бе способна да види не само крайчеца, но и цялата картина, Грейс Ломбард отвори уста и нададе вик на агония.

— Какво ви е, госпожо Ломбард?

— Проклет да си, Гибсън. — Тя запрати книгата в гърдите му, все още отворена на същата страница, и се обърна към Дениз. — Къде е той?

Гибсън взе книгата и потърси бележка със синьо мастило. Откри я в лявото поле.

Бих искала да можех да обясня. Ако замина сега, преди да е разбрал, той пак ще стане добър. Непременно. Аз извиках нещо лошо у него. Така казва той винаги. Не биваше да отлагам толкова заминаването си. Боях се. Съжалявам. Не бъди тъжна.

Гибсън вдигна ужасен поглед към Грейс. Тя вече се бе отправила към вратата.

— Кой? — попита Дениз.

— Съпругът ми, Дениз. Къде е той?

— Госпожо Ломбард — силно разтревожена заговори Дениз, — какво има? Седнете за минута. Говорете с мен. Какво се е случило?

Грейс се извърна рязко и агресивно към Дениз.

— Не е твоя работа да ме успокояваш, Дениз. Къде е съпругът ми?

— В конферентна зала три — избъбри Дениз. — Госпожо Ломбард…

Грейс вече бе излязла. Профуча покрай стъписания агент от Тайните служби, преди да е успял да реагира. С бърза крачка пое по коридора, а изражението й вещаеше тежки последици. Служители припнаха подире й като полски мишки, спасяващи се от вършачка.

Дениз хукна след нея, а Гибсън хукна след Дениз, която му хвърли гневен и обвинителен поглед. Агентът от Тайните служби оформи ариергарда.

Настигнаха Грейс Ломбард при асансьорите. Стрелката в посока надолу светеше, но тя задумка по бутона за слизане, сякаш да включи система с морфин за непоносимата си болка.

Слязоха само един етаж по-надолу, но престоят в асансьора беше равносилен на доживотна присъда. Дениз се опитваше да привлече вниманието на Грейс, но като не успя, насочи гнева си към Гибсън.

— Какво направи? — процеди тя през зъби и със сила изтръгна книгата от ръцете му.

Той искрено й желаеше късмет. Каквито и сили да бе задействал, вече бяха извън неговия контрол. Всичко бе в ръцете на семейство Ломбард. Той и Дениз бяха просто неми свидетели.

В конферентна зала три вицепрезидентът седеше на огромна заседателна маса. Беше свалил сакото и разкопчал горното копче на ризата, вратовръзката му бе разхлабена, а ръкавите — навити до лактите. Приличаше на мъж, седнал на бара, след като успешно е приключил голяма сделка, готов да разправя истории и да вдига тостове за победата си. Само че беше на заседание сред съветници, автори на речи и прессекретари, подредени по ред на важност. Беше като в средновековна тронна зала — по-голямата близост до властта сама по себе си означаваше по-голяма власт. Външният кръг включваше по-маловажни сътрудници, секретари и помощници.

Атмосферата бе оптимистична и приповдигната. Гибсън чу приглушен самодоволен смях. Имаше още работа за вършене, но победата вече се усещаше във въздуха.

Двамата агенти на вратата бяха предупредени, че става нещо. Всеки от тях беше над метър и деветдесет, китките им бяха по-масивни от краката на Грейс Ломбард. Единият заговори с успокояващ тон. Шансът му беше нулев.

— Госпожо Ломбард, мога ли да ви услужа с нещо?

— Томас, много те харесвам, но се махни от пътя ми, защото, щом приключа там вътре, ти ще си следващият — отсече тя. — Ще го кажа само веднъж.

И веднъж беше достатъчно. Двамата масивни агенти се разделиха да я пропуснат, но веднага отново се събраха да блокират пътя на Дениз и Гибсън. Щом влезе в конферентната зала, Грейс спря и закова тежък поглед в мъжа си. Най-близко стоящите до нея я видяха и млъкнаха, усетили страховитата промяна в атмосферата като кучета, предчувстващи наближаваща буря. Мълчанието им се разпространи подобно на вълна из залата. Разговорите заглъхнаха. Объркани погледи се насочиха с очакване към нея. Всички я чакаха да заговори, но тя само продължи да се взира в мъжа си.

Вицепрезидентът се изкашля. Беше опитен политик. През цялата си кариера бе усъвършенствал умението да отбива неудобни въпроси от страна на репортери. Толкова пъти бе описван като желязно невъзмутим, че това вече се бе превърнало в клише. Но ставащото тук бе нещо друго.

— Грейс?

— Вън. Всички до един — нареди тя.

Никой не помръдна.

— Грейс. Какво има? — попита Ломбард.

— Пред тях ли искаш да стане? Защото аз съм готова.

Очите на всички присъстващи се насочиха към шефа им. На Ломбард явно не му хареса ефектът след нейния въпрос. На лицето му се изписа принудена усмивка.

— Е, добре, чуйте всички — обърна се към тях с фалшиво спокойствие той. — Очевидно сме в добра форма. Хайде да изместим обяда по-рано. Ще се съберем отново в дванайсет и половина.

Някои си събраха нещата, като се стараеха да не показват, че бързат. Други просто оставиха всичко, нетърпеливи да напуснат ужасната стая. Последваха неловки и напрегнати моменти, докато сътрудниците се изнизваха покрай Грейс. Ломбард наблюдаваше жена си като играч на покер, който се опитва да реши дали да плати, да пасува, или евентуално да вдигне залога. Хората му се събраха в коридора с притеснени и въпросителни лица. Някои се опитаха да изтръгнат обяснение от Дениз, но тя ги отпрати с рязко махване; други заговориха помежду си. Накрая възрастен и внушителен мъж с авторитетен глас им нареди да се разпръснат.

Когато коридорът се опразни, Гибсън чу приглушено гневно крещене през дебелата врата. Двамата агенти от Тайните служби гледаха право напред и се преструваха, че не чуват войната, разразила се вътре. Той и Дениз стояха пред вратата като нелепи сподвижници на Дороти, очакващи аудиенция с Магьосника. Възрастният мъж дойде при Дениз и настоя да бъде осведомен какво се случва.

— Не знам.

— Аз съм началник на кабинета на вицепрезидента. Какво става?

— Питайте него — посочи тя с брадичка към Гибсън.

— Лиланд Рийд — представи се мъжът и протегна ръка.

Гибсън погледна ръката.

— Един приятелски съвет от мен, Лиланд. Започни да си търсиш нова работа.

Преди Рийд или Дениз да успеят да реагират, вратата се отвори със замах и Гибсън се озова лице в лице с Бенджамин Ломбард. Помежду им сякаш премина електричество. Грейс го следваше по петите.

— Върни се тук, Бен — каза тя. — Не си въобразявай, че сме приключили.

Гибсън видя как мускулите на лицето му потръпват. Беше забележителна демонстрация на воля и Ломбард вече овладяваше дишането си, постигаше контрол над себе си. Съставяше отговори за въпросите на жена си. На този човек му трябваше само леко побутване в погрешната посока.

Гибсън му намигна.

Ефектът бе мигновен и експлозивен. Престорената овладяност напусна вицепрезидента, лицето и шията му се наляха с кръв и станаха морави. Ломбард блъсна встрани двамата агенти и се доближи до Гибсън.

Единствената мисъл в съзнанието на Гибсън беше: „Моля те, моля те, удари ме“. Но надали бе възможно да се надява на такъв късмет. С усилие задържа ръцете си отпуснати до тялото. Въздействието от удар по беззащитен човек щеше да е още по-голямо. Фрасни ме, мръснико. Забий последния гвоздей в капака на ковчега си.

Калиста Доплес остана седнала в края на заседателната маса. Пълна покруса се бе изписала по царственото й лице. Какво прави тя там?, запита се Гибсън. Преди да е успял да отговори на собствения си въпрос, Бенджамин Ломбард нанесе силно кроше право в челюстта му. Вицепрезидентът беше едър мъж и Гибсън изгуби съзнание още преди главата му да тропне на килима.