Матю Фицсимънс
Приятел и враг (12)

12

— Ще кацнем в Сан Франциско след четирийсет и пет минути, господин вицепрезидент.

— Благодаря, Меган.

Ломбард насочи вниманието си към Абигейл Салдана, която преглеждаше последните данни от анкетите. Тази сдържана и извънредно способна жена успя да стабилизира рейтинга му и да възстанови доверието в една забуксувала кампания само за един месец.

Първичните избори в Калифорния бяха след четири дни и имаха потенциала да наклонят везните на номинацията в една или друга посока. Това беше територия на Флеминг, така че нямаха очаквания за победа, но ако Ломбард успееше да вземе трийсет процента в родния й щат, това щеше да е послание и да им даде тласък за последните първични избори. Беше агресивна стратегия, нелишена от риск. Салдана имаше чувството, че Флеминг е уязвима у дома си, затова вкараха много време и пари в Калифорния през последния месец. Всичко щеше да се реши във вторник.

На вицепрезидента не се полагаше конкретен самолет — названието „Еърфорс две“ получаваше всяка машина, на чийто борд беше вицепрезидентът. Можеше да е коя да е от всичките, ползвани от членовете на кабинета. Интериорът беше уютен, но с по-малко удобства от тези в „Еърфорс едно“, на който Ломбард силно се надяваше да се наслаждава скоро. В предната част на самолета имаше малък офис, но в него можеха да седнат удобно не повече от трима-четирима души. Ломбард предпочиташе всичките му хора да са около него, затова прекарваше полетите в средния салон, където осем души можеха да работят при относителен комфорт.

На масата през пътеката експерти запознаваха жена му с биографични подробности за ключовите личности от днешните им срещи. Хората реагираха на личен контакт — питай за децата им, като ги назовеш по име, и те никога няма да го забравят. Беше стар трик от кухнята на политиката, но изискваше практика и проучване. Грейс Ломбард вдигна очи и му се усмихна уморено. Никога не бе харесвала пътуванията при кампания, но за двайсет и пет години не се бе оплакала нито веднъж. По негово мнение тъкмо тази нейна липса на интерес към уловките на властта я правеше толкова симпатична на избирателите. Съпругата му беше напълно естествена и земна. И го балансираше сполучливо. Двамата бяха идеалният екип в това отношение.

— Лиланд — обърна се той към началника на кабинета си. — Какви са плановете ми за вечеря?

— Със сенатор Ръсел. След речта ви — отвърна Рийд, без да вдига поглед от лаптопа си.

— Премести срещата за по-късно. Провери дали няма да се съгласи вместо вечеря да го черпя скоч в хотела някъде към единайсет.

Рийд се изправи с телефона си и се отдалечи по пътеката. Ломбард се обърна към Дениз Грийнспан, секретарката на съпругата му.

— Как се казваше онзи ресторант с изглед към Бей Бридж, който жена ми обича?

— „Булевард“. На „Ембаркадеро“.

— Точно този. Направи резервация там за седем и половина вечерта.

— За колко души, шефе?

— Само за двама.

Той се усмихна на жена си, която му прати въздушна целувка през пътеката.

Абигейл Салдана кимна одобрително. Личните жертви и принудителната близост на двойките, изисквани при политическите кампании, оставяха своя отпечатък. Дюк Вон беше преподал на Ломбард този урок. Трудно бе да се постигне успех, без да се инвестира в двойката, стояща в центъра. За младите и идеалистични сътрудници, които вършеха неблагодарния черен труд, това не беше просто работа. Беше тяхното семейство и те имаха нужда да вярват в своя кандидат. Спокойна вечеря със съпругата му щеше да повдигне духа на всички. По същия начин, както децата биват окуражени от дребни знаци на нежност между родителите им.

— Бен — обади се Грейс с театрален шепот. — Всички работят толкова усилено. Какво ще кажеш да изпратим и екипа да хапне някъде, докато сме на вечеря?

На Ломбард тази идея никак не му се понрави, но пък беше типична за Грейс. Прекаленото й добросърдечие не беше от полза за нея самата. Нито пък за него. Въпреки това се разсмя великодушно, сякаш от години не бе чувал толкова добро предложение. А и като се замисли, взе да му харесва, нещата щяха да се подредят от само себе си. Рийд и Салдана щяха да откажат, което означаваше, че преките им подчинени също трябваше да ги последват. Оставаха няколко по-нископоставени служители, които щяха да вечерят за негова сметка. Без да се охарчи особено, щеше да се постави в добра светлина.

— Ето защо се ожених за тази жена — обяви той. — Само че след вечеря искам обратно всички на конвейера!

Това породи всеобщ смях, но посланието му беше ясно: имаше работа за вършене. Нещата се обръщаха в добра посока, а хората обичаха да работят за победител. Щом веднъж бъдеше в Белия дом, щеше да се погрижи за тях, но за момента вкусването от неговата щедрост щеше да укрепи лоялността им.

Един от телефоните на Рийд зазвъня. Помощникът му го погледна, но го остави да звъни.

— Би ли го вдигнал? — каза му Ломбард.

Помощникът отговори на обаждането, зададе няколко въпроса и покри микрофона с длан. Ломбард мигом разбра, че е допуснал грешка.

— Шефе, обажда се някой си Тайтъс Ескридж. Имал нови сведения за вас.

Ломбард запази безизразното изражение, но усети погледа на жена си. Полковник Тайтъс Стоунуол Ескридж-младши беше основател и шеф на „Колд Харбър“, частна военна компания със седалище във Вирджиния. Грейс можеше да открие нещо добро у повечето хора, но към този човек дори не можеше да симулира търпимост. Ломбард бе прекъснал преди години политическите си връзки с „Колд Харбър“ по нейно настояване, така че му трябваше крайно належаща причина да приеме този разговор. В момента нямаше под ръка такава.

Вярно, политическата му кариера го бе научила на изкуството да блъфира — можеше да поеме нож в гърба и в същото време да си свирка бодра мелодийка — но Грейс винаги усещаше подобни измами.

— Тайтъс Ескридж? Кой ли не изпълзява от дупката си в такива моменти. — Показа с жест, че не желае да вземе телефона. — Дай го на Лиланд или запиши съобщение.

— Разбрано, шефе — отвърна помощникът.

Ломбард погледна към съпругата си, но тя вече се беше извърнала. Щеше да я изчака да повдигне въпроса по-късно. Едно беше сигурно — тихата му романтична вечеря току-що беше отменена.