Матю Фицсимънс
Приятел и враг (27)

27

Полицай Патриша М. Даниълс не им се зарадва особено. Изгледа мрачно Джен и Хендрикс, после продължи да си тананика и да чука по клавиатурата.

— Обикновено изпълняваме такива заявки след писмена молба. Известно ли ви е това? Приемаме присърце закона, даващ право на информация. Много присърце — увери ги Патриша, без да вдига поглед. — Имаме интернет портал, така че широката общественост, тоест вие, да можете да пращате заявките си онлайн.

— Разбираме.

— Имаме си система. Обслужвам хората поред — заяви Патриша. — Тук ме чака цял куп заявки. Казах го на вашия господин Абе. Ама не, на него му трябвало днес. Спешно. Нали е важна клечка, какво го засяга, че работим по ред. Не му го премълчах де. Но той взе, че после се обади на Франк. — Тя посочи кабинета на шерифа. — И след пет минути Франк ми нареди да оставя всичко и да обслужа вас.

— Много сме ви задължени — каза Джен.

Хендрикс погледна през прозореца.

— Служим и пазим — промърмори Патриша.

Помещението с архива беше в сутерена, но нейното бюро се намираше на втория етаж.

— Опитаха се да ме тикнат долу при архива, но там е вековен прахоляк. Куче да вържеш, няма да седи — осведоми ги тя. — Рекох му на Франк да се пробва той да работи там, пък да види как ще му се отрази на астмата.

Патриша изрови ключовете от чекмеджето, после се надигна от стола. Беше не повече от метър и петдесет висока и с фигура на руска матрьошка. Патриша намести колана си и пое бавно надолу.

Сутеренът беше разделен на редици с метални стелажи, отрупани с кашони с етикети. Патриша не беше излъгала за прахта. Покриваше всяка повърхност. Беше тъмно и флуоресцентните лампи, самите те прашни донемайкъде, не осигуряваха кой знае каква светлина.

Всичко от последните пет години се съхранявало електронно, обясни Патриша. Имало планове да се дигитализират и останалите хартиени архиви, но общината не освободила достатъчно фондове да назначи екип, който да свърши това. Тя отключи металната врата и ги поведе по една от пътеките. Държеше листче с информация за досието и го използваше като карта да се ориентира за посоката. Всичко беше прибрано в кашони, надписано и организирано професионално и тя бързо откри досието.

— Работил съм двайсет години в лосанджелиската полиция, но по-добър архив не съм виждал — отбеляза Хендрикс.

— Благодаря — грейна тя. — Ама защо не казахте, че сте полицаи?

— Само аз. Тя е била в ЦРУ — поясни Хендрикс.

— ЦРУ? Леле. Е, няма да й го пишем като черна точка — рече Патриша и сръга с лакът Хендрикс.

— Много сме ви благодарни за съдействието — ухили се той.

— Радвам се, че мога да помогна. Бях се вбесила отначало, когато се обади вашият господин Абе. Реших, че говори за случая „Фърст“. А пък, то се знае, такова скорошно самоубийство ще дойде при мен чак догодина.

— Фърст ли? — попита Хендрикс.

— Евелин Фърст — уточни Париша и като видя, че не му стана по-ясно, допълни: — Доктор Евелин Фърст.

— Съжалявам, ние не сме от тук — извини се Джен.

— Евелин Фърст, декан на Медицинския институт към Университета на Питсбърг — продължи безуспешно да ги подсеща Патриша. — В новините все за това говорят. Живееше тук наблизо. Голяма трагедия. Свястна жена беше. Много добрини е направила. Та като чух „самоубийство“, си помислих, че сте репортери и ровите, за да я изложите. Не че сте ме питали, но по моему, след като живеем в свободна страна, човек би трябвало да е свободен да се разпорежда и с живота си. Аз лично никога не бих го направила, но важен е принципът.

— Самата истина — съгласи се Хендрикс.

— Не, ние сме дошли за това досие тук — увери я Джен.

— Патриша, дали мога да получа копие от досието на Мъсгроув? — попита Хендрикс.

— Цялото ли?

— Много полезно би било.

Патриша се поколеба.

— Ами не знам. Не е прието.

— Разбирам. — Хендрикс постави успокоително ръка на рамото й. — Но имаш думата ми, че ще бъдем дискретни. Ще съм ти длъжник. Така ще се спася от шефа. А той, честно казано, умее да изтормози човек.

Това явно събуди съчувствието на Патриша и тя неохотно се съгласи, но само след като изтръгна няколкократни обещания от тях. Поведе ги обратно горе, за да копира досието. Връчи им го и подаде визитка на Хендрикс.

— Ако ви трябва още нещо, обади се направо на мен. Прав си за шефа ви. Заради тоя господин Абе Франк изпадна в много особено настроение.

Обещаха й, че точно така ще постъпят, и се сбогуваха.

— Ще й се обадиш ли? — попита го Джен, щом се озоваха отвън. — Тя ти хвърли око.

— Непременно. Веднага след като ти се обадиш на Гибсън.

Това я накара да се закове на място.

— Какво?

— Чу ме — намигна й той.

— Хей, направи ми услуга, стой тук и не мърдай. Трябва да си взема пистолета от колата.

— Давай, направи го, нали си прочут снайперист. — Той размаха насреща й досието на Мъсгроув. — Навита ли си да ядем и да четем?

Джен я устройваше първото срещнато заведение, само да не беше закусвалня. След една седмица хранене в такава заради манията на Гибсън имаше чувството, че вътрешностите й са се задушили в мазнина на бавен огън. Сега се нуждаеше от нещо свежо и зелено.

Докато вървяха към ресторанта по-надолу, тя си представи Гибсън, седнал в „Найтхоук“. С пари в джоба, отървал се от цялата тази каша. Неволно се усмихна. Той не би седял безучастно пред стореното от нея. Какъвто и ненормалник да беше, притежаваше непоклатимо чувство за морал, събуждащо уважение. Особено когато видеше, че някой е изтеглил късата клечка, както може би, само може би, се случваше на Кърби Тейт сега. Едно време нея това също би я измъчвало. Но сега гледаше на Тейт като на част от щетите по периферията на такъв тип операция. Не се вълнуваше дори от факта, че не се вълнува.

В ресторанта разпростряха досието върху масата. Историята на Терънс Мъсгроув беше тъжна. По всеобщо мнение той бе обичан член на своята общност — местен младеж, завършил колеж, а после ветеринарен институт. Джен откри цял куп отзиви как бил готов да отиде отвъд границите на служебния си дълг, за да помогне на болно животно. Тази негова отдаденост на професията му дала възможност да разшири практиката си с четири кабинета. Говорело се за франчайзинг в национален мащаб, но това си останало в сферата на планирането. И въпреки това се замогнал, с жена си Пола и дъщеря им Ейприл живял на Ориндж Лейн в продължение на осемнайсет години.

С две думи, Терънс Мъсгроув бил добър човек. Съпругата му била автор на две детски книги и активна участничка в местните благотворителни дейности. Дъщеря им учела в частни училища и била състезателка по плуване, участвала в национални прояви още на единайсетгодишна възраст. Всяка година семейството ходело на ски в Уайоминг и притежавало лятна къща само на няколко часа път край езерото Ери.

Джен остави листовете и започна да яде салатата си.

— Господи, ама че ужасно — изпъшка Хендрикс.

— Какво прочете?

— Дъщерята Ейприл била четиринайсетгодишна. С майка й били сами двете в лятната вила.

— Край езерото Ери?

— Да. Момичето и майка й седели на техния кей и малката решила да влезе и да поплува.

— И?

— И я блъснала моторна лодка. Ударила я в главата.

— Достатъчно, че да я убие?

— Достатъчно, че да я зашемети. Удавила се. Но става и по-зле. Майката изпаднала в паника, скочила в езерото и заплувала към детето си. Само че тя не била плувкиня като малката и при опита си да я спаси се удавила.

— Мъсгроув имал ли е алиби?

— И моят пръв въпрос беше същият, това говори нещо за нас двамата. Да, докторът е бил в кабинета си през целия ден. Има някъде към сто свидетели. Полицията душила около него, но така и не открила причина той да бъде заподозрян.

— Ами самоубийството му? Колко скоро след това се е случило?

— След две години. Но хората от близкото му обкръжение твърдят, че се борел с депресия и алкохолизъм след двойната трагедия. Накрая вече бил съвсем зле. Резки скокове в настроенията, личностни промени, бизнесът му страдал.

Джен се облегна замислена.

— Тъжна история, но мисля, че гоним вятъра тук. Какво общо може да има с нас мъртъв ветеринар?

— Виж датата — каза Джен и почука с пръст върху доклада от аутопсията.

Хендрикс погледна и поклати глава.

— Какво? Че се е самоубил два месеца след изчезването на Сюзан ли? Много фантазия се иска, за да се направи връзка, не мислиш ли?

— Така щеше да е, ако някой не ни бе отвел в бившия му дом и не беше написал името му на компютъра.

— Каква е твоята теория тогава? Че Мъсгроув пада духом, напълно обезумява и започва да си говори със Сюзан по интернет в опит да открие заместителка на дъщеря си? Че се среща със Сюзан, прелъстява я, отвлича я и бог знае още какво? Осъзнава стореното твърде късно и се самоубива от чувство за вина?

— Всъщност това звучи по-добре от моята теория.

— Стига бе — извърна очи в гримаса Хендрикс.

— И двете момичета са били на четиринайсет. Защо не?

— Първо, ако Терънс Мъсгроув е отвлякъл Сюзан и е вече мъртъв, къде е мястото на Кърби Тейт във всичко това? И второ, кой е проникнал в дома на семейство Маккио днес?

— Не знам — призна Джен. — Имам чувството, че играя покер само с три карти.

Хендрикс кимна.

— Трудно е да направиш комбинация с толкова.

— Какво пропускаме? — въздъхна тя.

Платиха сметката и събраха листовете. Една снимка привлече погледа на Джен. Беше от сцената на самоубийството. Терънс Мъсгроув се беше обесил. Усети студ да пролазва по гърба й. Хендрикс забеляза промененото й изражение, погледна снимката и попита:

— Какво има?

— Не знам. Трябва да се върнем в „Графтън“. Трябва ми лаптопът ми. И…

Спогледаха се. Никой не искаше да изрече името „Кърби Тейт“.

— Съгласен. Ти ли ще се обадиш на Джордж, или аз да го направя?

— Много ще се зарадва, а? — подхвърли тя.

— Не бих използвал тази дума.