Матю Фицсимънс
Приятел и враг (32)

32

— Сестрата на господин Мъсгроув пребоядиса — осведоми го Били. — Но нищо друго не промени. Опакова личните вещи на господин Мъсгроув и семейството и ги качи горе на тавана. Затова ме побиват тръпки, като идвам тук. Обзавеждането си е същото, просто снимките са на други хора. Сякаш съществуването им е било само слой прах и някой го е избърсал. Но такъв е животът, нали? Мислиш си, че някое място ти принадлежи, а не е така. Ти си само временно обитаващ. За всеки идва момент да му приберат нещата в кашони и после сякаш не е бил там. Господи, как мразя да идвам тук.

— Защо го правиш тогава? Можеш да напуснеш.

— Трябва да идвам — сви рамене Били. — Тук я изгубих.

Стояха прави в кухнята и Били му разказа историята, която бе крил в себе си десет години. Обикалял бе около темата още откакто се срещнаха пред библиотеката, но сега вече заговори без задръжки.

Били Каспър, иначе познат като WR8TH, се беше запознал със Сюзан в чатрум. Поне това от теориите беше вярно. Само дето се оказа шестнайсетгодишен, а не педофил на средна възраст като във версиите на ФБР. Станали приятели, говорели всяка вечер с часове. Понякога се случвало Били да заспива пред компютъра. Сюзан предупредила Били, че за него ще е опасно да й помага, защото баща й бил важна личност.

— Дори не знаех фамилията й, докато не дойде тук. Кълна се.

— Ако знаеше, би ли й се притекъл на помощ?

— Непременно — отсече Били без колебание. — На всяка цена.

След като решили да осъществят плана си, седмици наред замисляли маршрут, по който да се избегнат райони със засилена охрана, много камери и зорки очи. Напътствал я как да не се набива на очи на полицията. Какво да казва, ако някой любопитства защо четиринайсетгодишно момиче пътува само.

— Всъщност вече беше почти на петнайсет — уточни Били, сякаш се оправдаваше. — Аз бях на петнайсет, когато започнахме да си говорим. Нямаше нищо неприлично в цялата история. Никога не сме правили секс. Целунахме се няколко пъти и дотам. Тя ми беше приятелка.

— И на мен ми беше приятелка.

— Знам — отвърна Били. — Затова си тук.

— А какво се случи на бензиностанцията?

— Правилен въпрос. Да се изправи пред камерата? Какво беше това?

— Ти не знаеше ли, че ще го направи?

— Шегуваш ли се? Не, по дяволите. Видях го по новините.

— Пита ли я за това?

— Как да не съм я питал? Единствената ни караница беше по този повод. Тя каза, че станало случайно, но ме излъга. Личеше, че много добре е знаела какво прави.

— И какво е то?

— Пращаше послание.

— На кого?

— Не питай мен. Знам само, че не беше дружелюбно. Видя ли очите й? Гледаше право в камерата, само дето не показа среден пръст. По този начин насочи федералните към Пенсилвания. След като показаха записа от охранителната камера, започнах да се притеснявам, че двойката при помпите е забелязала колата ми. При всяко почукване на вратата си мислех, че от ФБР идват да обискират дома ми. Виждах как поставят белезници на семейството ми. Можеш ли да си го представиш?

— Те не биха почукали.

— Най-лошото от всичко беше, че мама направо се вманиачи по случая — продължи Били. — Постоянно го коментираха по телевизията и тя не пропускаше репортаж. Седях до нея, когато излъчиха първото съобщение. Показаха записа от охранителната камера и накрая кадърът замръзна върху лицето на Сузи. Едва не получих удар. Разлях сока си на килима. Мама реши, че съм се разстроил толкова заради случилото се със сестра ми. Побързах да потвърдя, че е така. Мама избухна в плач и взе да ме успокоява как не било станало по моя вина. Прегърна ме силно. Почувствах се адски гадно, но нямаше как да й призная истината.

— А какво се случи със сестра ти?

Били направи гримаса, сякаш подразнен, че бе отворил дума за това.

— А ти защо си мислиш, че ви подадох Кърби Тейт?

Гибсън се облегна назад и закри уста с опакото на дланта си.

— Каспър? Твоята сестра ли е била в багажника му? Триш Каспър ти е сестра?

Били кимна. Сега гневът извираше от него като токсични изпарения.

— С Триш стояхме пред супермаркета и чакахме мама. Беше забравила да купи царевица. Мама вечно забравяше нещо. Тейт, кучият му син, се приближи до нас, просто хвана Триш за ръката и я отведе. И знаеш ли какво ми каза?

Гибсън поклати глава.

— Каза ми: „Ей сега ти я връщам“. С лека усмивчица, сякаш това беше наша обща тайна. Когато го погледнах с недоумение, добави: „Майка ти каза, че може“. Останах там като идиот и му позволих да я отведе.

— Бил си дете.

— Но вече не съм. Нали знаеш какво казват за отмъщението? Самата истина е. Изчакай десет години и човекът изобщо няма да се усети. Стана толкова лесно. Той се оказа доверчив олигофрен.

— Боже мой, Били.

— Проклет да е. Сестра ми още е на антидепресанти заради него. Има фобии, за които не са измислили термини. Не може да излиза навън. Не смее да контактува с непознати. Не е в състояние да отиде до супермаркета. Миналата година изпуснах чаша в кухнята. Не спря да пищи цели пет минути. Никога не е имала постоянна работа. — В очите на Били се появи отчуждено изражение. — Да, Тейт трябваше да си остане в затвора… там щеше да е в безопасност.

Гибсън се втренчи изпитателно в него. До този момент му бе много трудно да повярва, че Били Каспър е човекът зад изчезването на Сюзан и хакерската атака срещу КГА. Изглеждаше толкова мил и добър. Леко простоват. Ала сега, като го гледаше как говори за Кърби Тейт, го видя в друга светлина. Зърна гнева и хладната интелигентност в дружелюбните му очи.

— Колко време каза, че си я държал тук?

— Не съм я държал никъде. По колко начина трябва да ти го кажа? Тя остана тук шест месеца. По свой избор. Идвах с колата през уикендите и след училище, когато можех да намеря оправдание. Голямо разстояние е, така че никога не можех да оставам дълго. Обяснявах отсъствията си с измислена работа, с несъществуващи приятели, с всевъзможни лъжи. Но през повечето време тя беше тук сама. В известен смисъл ми се струва, че имаше нужда от това. От време да помисли. Винаги се радваше да ме види, но пък нямах чувството, че се натъжава, когато си тръгвах. Нали разбираш?

Гибсън кимна.

— Ей богу, бях с усещането, че половината ми живот минава в колата. Не можех да ходя повторно в същия магазин или аптека. — Били се позасмя при спомена. — Налагаше се да обикалям из цяла Пенсилвания, та хората да не се чудят защо му е на шестнайсетгодишен да купува витамини за бременни.

Ръката на Гибсън мигом се сключи около врата на Били и той рязко го блъсна към кухненския плот. Ето я лъжата, която бе чакал.

— А нали уж не бяхте правили секс?

— Какво? Стига бе. Естествено, че не сме правили секс. — Били се закашля, когато Гибсън стегна хватката си. — Беше бременна, като дойде тук! Защо мислиш, че избяга?

Гибсън остана като гръмнат. Умът му не можеше да побере подобно твърдение. Беше като да изхвърлят най-безцеремонно всичките ти предположения на пътя и някой да ги прегази с багер. Изведнъж осъзна колко много бяха грешали всички за Сюзан. Той пусна Били и отстъпи назад.

— Съжалявам — промълви Гибсън. — Нужно ми е питие.

Били потърка шията си, но не помръдна.

— Вероятно още има бира в хладилника.

Гибсън откри в дъното опаковка от шест бутилки „Айрън Сити“. Извади две и предложи едната на Били. Той не я пое. Гибсън отвори и двете и отново подаде бутилката на Били.

— Съжалявам — повтори той.

Мълниите в очите на Били изчезнаха. Той взе бирата и двамата мъже отпиха в мълчание, застанали насред кухнята.

— От кого?

— Тя каза, че от някакъв Том. Живеел близо до тях.

— Какво ти разправи за него?

— Не много. Общи приказки. Винаги бързаше да смени темата. Честно казано, отначало си мислех, че ти си бащата.

— Аз?

— Ами да. Тя постоянно говореше за теб. Реших, че си е измислила гадже, за да те защити.

— Е, не съм бил аз.

— Знам. Ти беше вече в затвора. Математиката не излизаше.

— Да ти кажа ли нещо смешно?

— Какво?

— Властите мислеха теб за Том.

— Де да бях — промърмори под носа си Били.

Помежду им се възцари тежко мълчание. Накрая Гибсън попита:

— Мечето… тя сърдита ли ми беше?

— Шегуваш ли се? Постоянно се чудеше как да се свърже с теб. Обяснявах й, че е полудяла, че теб те съдят. При положение че цял свят я търсеше, питах я как може да рискува да праща тайни съобщения на човек в затвора. — Били вдигна ръце. — Без да се засягаш.

— Няма такова нещо — махна Гибсън.

— Защо да ти е била сърдита?

— Защото погнах баща й.

— Не, нищо подобно. Тя те обичаше. Чак ревнувах. Беше… ами просто си личеше. Освен това самата тя не беше най-големият фен на баща си.

— Сериозно? — Гибсън изобщо не си го спомняше така. — Според теб Ломбард знаел ли е, че тя е бременна?

— Мисля, че не. На Сузи не й личеше, когато се махна от дома си. Знам само, че много се боеше от това какво ще направи той, ако научи. Щял да превърти. Явно е избухлив човек. Тя казваше как го вълнувала единствено кариерата му. Знаела какво ще я накара да направи, ако узнае… за бебето де. Точно затова се наложи да се махне от него.

Гибсън заразмишлява над историята. Мечето забременява от гадже, загадъчния Том Б., и решава да избяга от страх какво би сторил Ломбард, ако узнае. Дотук звучеше достоверно. Но защо бе прибягнала към помощта на Били, а не на самия Том Б.? Знаеше ли изобщо Том, че е баща? Или тъкмо по тази причина не се беше показал?

— Но къде са те сега? Къде е Сюзан? Къде е бебето?

— Не знам.

— Стига, Били. Дотук историята си я бива, само че ти е нужен по-добър финал.

Били отиде до хладилника, извади бутилка бира и я изпи на един дъх с гръб към Гибсън. После остави празната бутилка на плота и извади друга. В един момент Били се извъртя с лице към Гибсън. Мълниите се бяха завърнали в очите му.

— Слушай, мислиш ли, че щеше да си тук сега, ако знаех какво се е случило със Сузи? За какво щеше да си ми ти? Да не мислиш, че с хакерската си атака рискувах да бъда разкрит и да се простя с живота си само за да споделя вълнуващи мигове с теб? Направих го, защото не знам какво се е случило с нея, а това ме убива. Аз я обичах, а не я опазих. Не можах да се погрижа за нея, както обещах да направя. Бебето й… нещо не беше наред. През последния месец тя постоянно не се чувстваше добре. Опитваше се да го крие, но имаше кръв. Не знаех какво да направя за нея. Побърквах се, че я оставям сама. Исках да я откарам в болница. Безброй пъти я умолявах, но тя беше дяволски упорита.

Били вече плачеше.

— Дадох й телефон с предплатена карта, за да ми се обади при спешен случай. Една вечер получих съобщение на гласовата поща. — Били замълча в опит да се овладее и гласът му отслабна до шепот. — Тонът й бе много нежен. Каза, че ме обича и съжалява. „Обещаха да ми помогнат“, това бяха последните й думи. Обадих й се веднага, но телефонът само звънеше ли, звънеше. Не разбираш ли? Аз не можех да й помогна и тя се е обадила на някой, който е могъл. Дошли са и са я отвели. Но във всеки случай не в дома й. Нали така? Все очаквах да видя по новините репортаж как „изчезналото момиче е отново при семейството си“. Само че минаха десет години и нищо. Така че и аз питам: къде е тя?

— Решил си, че Джордж Абе я е взел?

— Допусках го. Помислих, че може да се е обадила на баща си и той да е пратил свои хора да уредят тихомълком работата, без да допусне тя да го изложи. Знам как звучи, но ще се смаеш от параноичните мисли, които ми минаваха през главата последните десет години.

— И тази е достатъчно параноична.

— Ще ти кажа друга, още по-параноична. Вечерта, когато Сузи ми се обади, беше същата, когато господин Мъсгроув се „самоуби“. След като получих съобщението й, дойдох право тук. Вече я нямаше. Върнах се у дома пет часа по-късно и заварих цялата ни улица задръстена с полицейски коли, пожарна кола и линейка. Изнасяха господин Мъсгроув в чувал.

— И според теб има връзка?

— Според мен Сузи е отказала да ме издаде. Предположили са, че господин Мъсгроув я е отвел, тъй като къщата бе негова.

— Мислиш, че Бенджамин Ломбард е накарал да убият съседа ти, за да се предотврати политически скандал? Стига, Били. Твърде много филми си гледал.

— Нима?

— И си повярвал, че загадъчният помощник е бил Джордж Абе?

Били вдигна рамене.

— И си проникнал в системата им, за да видиш дали Абе не крие нещо?

— Беше най-лесно като за начало. Дори аз не съм достатъчно шантав да предприема хакерска атака срещу вицепрезидент.

— Той не беше вицепрезидент тогава.

— Знам. Само се занасям с теб. Но така е, да, проникнах в системата им. Исках да хвърля камък в блатото, да видя какво ще стане. Очаквах поне нещо, което да ме насочи в правилната посока, но Джордж Абе не знае повече от нас. И той я търси също като нас. Още тогава трябваше да се откажа. Знаех, че накрая ще включат човек, който ще успее да ме открие.

— Ние не те открихме, Били. Ти сам ми се показа.

— Да, но защото беше ти.

— Не те разбирам.

— Ти беше нещо като знак. Познах те веднага. Помниш ли деня, когато отиде да тичаш около библиотеката? Бях там, в колата си, използвах безжичния интернет. Вдигнах очи и те видях пред себе си. Гибсън Вон. BrnChr0me. Легендата.

Гибсън вдигна длан към него.

— Я остави това.

Били се усмихна лекичко.

— Не знам… Видях те там и просто имах чувството, че ти ще разбереш.

— Ти не ме познаваш.

— Не, но Сюзан те познаваше. Тя ти вярваше, а за мен това беше достатъчно.

— Голям риск си поел.

— Може би. Но просто се уморих. Уморих се да се крия. Уморих се да се страхувам. По един или друг начин искам това да свърши.

— Ти още я обичаш — промълви Гибсън.

— А нима ти не я обичаш?

— Не по същия начин като теб, но да. Тя не е момиче, което да престанеш да обичаш.

— Амин — изрече Били. — Ела да ти покажа нещо.