Мо Хейдър
Ритуал (6)

5.

След инцидента кабинетът на баща й стоеше заключен. Флий знаеше къде е ключът — окачен на пирона в килера, но така и не намираше кураж да го използва. Бяха изминали две години от инцидента, а тя все още не можеше да се реши да влезе в стаята, в която баща й обичаше да се усамотява. В първите дни след инцидента брат й Том често ходеше там, опитваше се да осъзнае случилото се, но сега вече дори не припарваше до него. Всички разбираха колко тежко приема загубата на родителите си. Приемаше я дори по-тежко от Флий, а като се имаше предвид какво се случи с него по време на инцидента, не беше изненадващо, че съвсем престана да говори за тях.

Така накрая се наложи Флий сама да свърши това. Беше една слънчева утрин, два дни преди ръката да бъде намерена в пристанището. Телевизорът в кухнята работеше, а Флий претърсваше шкафовете в килера. Опитваше се да намери старата синьо-бяла тава с капак на дупки, в която майка й правеше пандишпан. Тъкмо се бе протегнала напред, когато нещо я накара да погледне встрани. А там, проблясвайки на пирона, стоеше ключът. За момент тя остана неподвижна, с протегнати напред ръце в тъмното. Гледаше го. Стори й се, че се опитва да й каже нещо. Вероятно се опитваше да й каже, че моментът е настъпил.

Къщата, в която родителите й живяха в продължение на тридесет години, беше паянтова и доста разхвърляна от архитектурна гледна точка. Състоеше се от четири отделни къщички, строени през осемнадесети век и впоследствие свързани една с друга. Цялата конструкция беше дълга около тридесет метра, през средата й минаваше дълъг каменен коридор, а покрай нея се точеше един изровен черен път. Кабинетът се намираше в края на коридора и когато стигна до него, Флий усети, че коленете й леко треперят. Застана пред вратата. Чувстваше се като Алиса в Страната на чудесата. Стискаше ключа в едната си ръка, а с другата се подпираше на вратата. Опря нос в масивното дърво и усети миризма на мускус. Баща им не ги окуражаваше да влизат вътре. Флий обаче знаеше какво има зад вратата — каменни зидове, открити греди и рафтове с книги, покриващи плътно три от стените. Имаше и един стар библиотекарски стол, който баща й прибутваше с крак насам-натам из кабинета. Като че пак беше пред очите й. Виждаше как старите му, залепени на няколко места очила, се плъзгат по носа му, докато той се взира в гръбчетата на книгите си.

Като се вземат предвид мислите, които нахлуха в главата й тази сутрин, Флий вече знаеше какво ще се случи, когато пъхне ключа в ключалката и го завърти. Беше подготвена, че щом пристъпи прага, ще бъде захвърлена назад към детството си. Познаваше въздуха вътре — топъл и влажен, обагрен с терпентин, смола и тютюн за лула. Такава беше миризмата на баща й, когато се връщаше от градината в някой есенен ден. С вдишването му тя сякаш вдишваше последния дъх на баща си. Тогава видя библиотекарския стол, облегнат на най-долния рафт, и креслото, избутано леко назад от бюрото, като че ли той току-що бе станал от него. Тя се облегна на касата на вратата и стисна силно зъби, за да възпре сълзите.

Накрая се отблъсна от вратата и отиде до бюрото. Поспря за момент, като си представи, че баща й е тук и й казва: „Не сега, Флий. Работя. Отиди да помогнеш на майка си“. Слънчевите лъчи се процеждаха през пролуките на кепенците и осветяваха задната част на креслото. Тя постави ръцете си върху него. Тапицерията беше топла и леко мазна, също като кожата на ръцете й. Старата дъска за дама и дървените пулове, боядисани с цвят на мрамор, стояха в средата на бюрото. Баща й често играеше сам през нощта.

Флий не беше от хората, които обичат реда. Имаше навика да скача от едно нещо към друго и точно затова получи този прякор. Професионалната подготовка обаче й помагаше, така че когато започна да изследва кабинета на баща си, тя работеше спокойно и систематично. Седеше с кръстосани крака на пода, големият часовник с махалото тиктакаше в коридора, а конете на съседите цвилеха из полето. В ъглите на стаята бяха наредени кашони, натъпкани със списания, диапозитиви, бележки и снимки. Имаше фотографии на баща й от университета и четири запечатани кашона с книги, надписани с името на най-добрия му приятел — Кайзер Ндука. Почти нищо от това, което намери, не я изненада.

Почти нищо.

Сред боклуците и прахта все пак имаше два неочаквани предмета. Два предмета, за които не можеше да даде никакво обяснение.

Първият беше един малък сейф. Намери го под бюрото, плътно опрян до стената. Беше старомоден и имаше месингова заключалка. Флий опита всички поредици от числа, за които се сещаше — рождените дни на родителите си, годишнината от сватбата им, нейния рожден ден и този на Том. Дори взе от рафта един стар учебник по математика и се запозна с редиците от цели числа — Витхоф, Фибоначи. Вратичката на сейфа не помръдваше, така че тя се отказа от опитите да го отвори и насочи вниманието си към втория предмет — яркочервената кутия за бижута на майка си. Беше я намерила в чекмеджето на бюрото, най-отзад.

Вътре имаше една торбичка и в момента, в който я отвори, Флий разбра какво съдържа тя. Познаваше тези неща от прилагането на съдебните разпореждания по отношение притежаването на наркотици. Гъби. Сухи, сбръчкани парченца, сгушени едно в друго като малки призрачета. Вероятно имаше стотици, защото кутията за бижута тежеше доста. Отвори торбичката и изсипа съдържанието й върху полата си. Малките фибри се пръснаха по плата. И в този момент тя си спомни нещо.

Спомни си как баща й лежеше по гръб на канапето, положил ръце върху гърдите си и покрил лице с възглавницата. Случваше се да лежи така с часове, без да помръдва или да говори, сякаш е заспал. Само че не спеше. Нещо го тревожеше. Нещо. Докато побутваше гъбите, тя се зачуди дали не е открила отговора. Това ли е била причината, татко? А аз така и не разбрах.

Дълго време седя и гледа гъбите. След като големият часовник с махалото удари единадесет, нещо в главата й сякаш прищрака и всичко си дойде на мястото. Тя се изправи, набута гъбите в торбичката и ги прибра в кутията за бижута. Взе сейфа и отиде в кухнята. Остави всичко на полицата и застана пред прозореца, като се втренчи навън. Устата й беше пресъхнала, а главата й пулсираше от болка, защото сега вече беше съвсем сигурна, че и тя ще опита гъбите.

Флий стоеше до микробуса „Мерцедес“, паркиран в началото на кея. Дъговите лампи пропукваха, докато хората от екипа се суетяха наоколо. Все още усещаше противния псилоцибин^[1] във вените си. Екипът приключи работа в осем часа. Въпреки че всички бяха страшно уморени и имаше опасност Агенцията по охрана на труда да ги подгони, ако разбере до колко часа са работили, Флий не можеше да откъсне поглед от пристанището. Чувстваше хипнотичното привличане на водата и имаше странното усещане, че нещо отвратително ще изскочи от нея.

Екипът се беше събрал около микробуса и прибираше екипировката. Кафъри стоеше на няколко крачки встрани и говореше оживено по мобилния си телефон. Флий чуваше по-голямата част от разговора. Детективът спореше с началника си, който се ядосваше, че Кафъри е наредил на водолазите да работят допълнително и не е изчакал патологът да потвърди, че ръката е била отрязана. Леко раздразнена, тя се извърна уморено встрани. Бяха претърсили всичко, дори пространството под лодките и сводестите основи на складовете от другата страна. Бяха открили страшно много неща — мобилни телефони, долно бельо, маси и столове от баровете наблизо и дори един стар пистолет. Всеки от четиримата водолази прекара по час и половина под водата. На практика беше покрит шейсетметров отрязък от пристанището. Само Флий обаче разбираше, че всичко това не е достатъчно за детектив Кафъри. Очевидно той беше разочарован от нея, разочарован, че не бе успяла да направи чудо, след като го въвлече в това безсмислено търсене. Когато най-накрая затвори вратите на мерцедеса и изпрати другите, тя не можа да се сдържи. Не можеше да го остави да си тръгне, без да му обясни. Той вървеше към колата си, когато го настигна.

— Виж какво — промълви тя. Гласът й прозвуча твърде извинително. — Предполагам, че е възможно останалата част от тялото да е някъде другаде.

— Нима?

Флий трябваше да върви бързо, за да не изостане. Нагази в калните локви пред ресторанта, защото Кафъри не забави крачка.

— Какво имаш предвид?

— Ами… днес имаше течение. Отвориха шлюзовете. Така че е възможно тялото да е било отнесено към горната част на пристанището. — Все пак знаеше, че говори глупости. Не помнеше такъв случай. На практика това бе почти невъзможно. — Знам, че няма да ни е лесно, но ако искаш да продължим да търсим, ще го направим.

— Сигурно — каза той, без дори да си направи труд да се замисли. Качи се в една стара кола, паркирана накриво пред входа на ресторанта, и пъхна ключа в стартера. — Чудесно. Ще се видим утре тогава.

Кафъри запали колата и тръгна. Не каза „довиждане“, просто зави и отпраши по пустия път. Светлината на фаровете изчезна и Флий остана сама на кея, с изключение на двамата униформени, които охраняваха отцепения от полицията район. Не помръдна за момент, осъзнавайки, че краката й са мокри и трепери. Беше изморена и силно раздразнена. Не толкова от детектив Кафъри, а от себе си. Труп, който да се е преместил по дъното на пристанището? Как не! Господи, каква глупачка!

Предишния ден халюцинациите я връхлетяха като електрическа буря. Отначало нямаше нищо. Дори пулсът й не се учести, както очакваше. Беше взела гъбите в единайсет и половина. Измина цял час и тя се канеше да стане от канапето, за да отиде в кухнята и да си препече филийки, когато нещо я стресна. Стори й се, че някъде високо над върховете на дърветата гърмят фойерверки.

Стана и се обърна към прозореца. След това забеляза нещо. Някакво движение в сенките зад нея, неясно цветно петно. Стори й се, че някой посяга към тила й. Не видя нищо, когато се извърна, само танца на слънчевите лъчи по стената. Гледа ги известно време, а след това внезапно започна да се смее. Отметна глава назад. Смехът беше по-голям от устата й, по-голям от езика и гърлото й, беше направо огромен. Така се започна.

Не можа да определи кога халюцинациите достигнаха своя пик, но в един момент знаеше коя е, къде се намира и че е взела наркотик, а в следващия лицето й беше забито в канапето, а тапицерията беше толкова близо до очите й, че всяка нишка приличаше на дънер на дърво. Подушваше миризмата на нафталин и виждаше една малка бяла точица, вероятно случайно попаднало там влакънце. Влакънцето обаче внезапно се уголеми и тя забеляза, че всъщност не е никакво влакънце. Това е майка й, която стои сред дърветата, облечена с дънки и фланелка, с шал на цветчета на главата. Наведе се да огледа дивите теменужки в тревата.

Устата на Флий се раздвижи срещу грубата материя и думата се промъкна между устните й:

— Мамо? — Гласът й сякаш идваше отдалече, но Джил Марли го чу. Извърна се и погледна въпросително към дърветата. Не виждаше дъщеря си. Беше тъжна, Флий определи това по устните й и очите й.

— О, мамо! — каза Флий и усети буца в гърлото си. Протегна ръка, за да докосне образа. — Мамо? Какво има?

Джил се взря в дърветата, все още не можеше да види дъщеря си. След това бавно и предпазливо заговори. Флий разбираше, че това, което тя казва, е важно, и се напрягаше да го чуе, но в този момент образът на майка й избледня. Флий се върна пак там, където беше преди — на канапето. Тапицерията се притискаше в бузата й и от халюцинацията не остана нищо, с изключение на твърдото убеждение, че майка й се опитваше да каже: „Ти не тъ̀рси там, където трябва. Ние тръгнахме в обратната посока“.

Ние тръгнахме в обратната посока.

Докато лежеше на канапето, а късното следобедно слънце се процеждаше през пролуките на кепенците и осветяваше зачервените й клепачи, тя разбра за какво говореше майка й.

Говореше за инцидента.