Мо Хейдър
Ритуал (32)

31.

17 май

Това се случи по времето, когато Кафъри живееше с Ребека в родната си къща в Югоизточен Лондон. След един голям скандал тя стисна лицето му с ръце и му каза нежно: „Джак, понякога имам чувството, че живея с човек, който умира“.

В продължение на четири години беше държал тези думи заровени някъде в съзнанието си. Не искаше да ги забрави, но и се стараеше да не мисли твърде много за тях. Те приличаха на спомена за парфюма й и на полузабравена мелодия. Ходещия мъж ги беше съживил.

Нещо се беше отворило. Някакъв нов канал се беше появил в главата му и му причиняваше болка. Кафъри знаеше, че Ходещия мъж би посочил Кийли и другите момичета и би казал, че заради тях той търси смъртта. След това би споменал работата му: „А относно работата ти, най-вече тя те води към смъртта“.

На следващата сутрин Кафъри седеше в офиса си в Кингсууд. На бюрото пред него имаше чаша кафе и сандвич. Докато отваряше оранжевия пакет, който Мерилин му беше изпратила, той мислеше за работата си и си я представяше като някакъв вид смърт. Мерилин му беше написала бележка: „Обади ми се, ако имаш нужда от съвет, скъпи. Целувки, М.“.

— Благодаря ти, Мерилин — каза той с кисела усмивка.

Смачка бележката и отиде да я хвърли в кошчето за боклук, но нещо го спря. Намери тиксо и я залепи на стената. Сега вече Мерилин можеше да прави това, което най-много искаше — да го наблюдава непрекъснато. След това той се върна при пакета и започна бавно да вади пликовете и папките. Вътре беше всичко, от което се нуждаеше — дисертации на тема африкански ритуали; статии, свързани с Адам; списък на връзките с различни университети. Забеляза, че един от тях е в Бристол. Освен това имаше и диск в розова кутийка. Презентация. Той го извади и го сложи в компютъра. Когато видя логото на лондонската полиция, реши, че Мерилин сама е подготвила всичко. Тя обичаше компютрите. Презентацията беше оформена като лекция, с връзки към други файлове. Започна да чете, а в това време слънцето се издигна високо в небето и управлението се изпълни с живот. През прозореца се виждаше как хората влизат и излизат от магазините. Кафъри беше много благодарен на Мерилин за старанието. Само за два часа успя да научи страшно много по въпроса.

Темата „Мути“ се оказа много по-голяма, отколкото беше очаквал. Първоначално лечителите хвърляли на земята свещените обекти — кости, зърна и камъни — и по тях отгатвали какви са нуждите на клиента. Според пророчеството на лечителя се определяло и лекарството: маймунска кожа — за бебетата, които плачат твърде много; мекотело — за съпрузи, които искат да се предпазят от изневери. Списъкът включваше най-различни животни — мравояди, риби и какво ли още не. Очевидно всяка част от телата на животните имаше своето място в мути.

Кафъри се опита да дочете страницата, но започна да се разсейва, затова се върна към основната лекция. Веднага щом кликна върху нея, разбра, че е навлязъл в една много по-мрачна област — частите от човешки тела. Първо се появи снимка на човешки череп. Той беше поставен върху хирургическа маса, а до него имаше метър. Кафъри прочете внимателно текста. Частите от човешки тела обикновено се крадели от трупове, но мути от мъртвите тела било много по-слабо в сравнение с това от живите. Лекарството щяло да бъде по-силно, ако жертвата е все още жива. Колкото по-силно викала тя, толкова по-добре. От децата се правело най-доброто лекарство. В този случай нещата опирали до чистотата.

Кафъри отдели поглед от екрана. Внезапно се почувства много уморен. Сложи захар в кафето си и го разбърка. Бучката остана за момент на повърхността, а след това бавно потъна. Беше чувал преди време, че шестима мъже от Южна Африка били обвинени в изнасилване на деветмесечно бебе. Извергите вярвали, че по този начин ще се излекуват от СПИН. От тази мисъл го заболя главата.

В следващия раздел от лекцията се изясняваше разликата между жертвоприношението и мути-убийството. При жертвоприношението целта била да се умилостиви дадено божество, докато при мути убивали жертвата, за да вземат части от тялото й и впоследствие ги използвали в окултната медицина. „Мозъкът дарява клиента със знания. Гърдите и гениталиите дават сила. С помощта на носа или клепача може да бъде отровен врагът“. На следващата снимка се виждаше отрязано парче плът. Кафъри разбра какво е чак след като прочете заглавието: „Пенисът може да донесе успех при конни надбягвания“.

— Господи! — промърмори той и се размърда притеснено на стола си. Искаше му се да изпие едно уиски, но ако си позволеше това, щеше да последва и второ и денят щеше да отиде на кино, преди да се усети. Провери дали някъде се споменава човешка кръв, но не можа да намери нищо. След това си спомни за посещението си при Рошел и пусна търсене за името „Токолош“.

Първия път не се появи никакъв резултат, защото беше написал „Токалош“. След още няколко опита разбра, че правилното изписване е „Токолоши“. Малко след като започна да чете, нещо го накара да стане и да пусне щорите. Вече не се чувстваше комфортно в офиса и не му харесваше да го гледат непознати хора от улицата.

Оказа се, че Токолоши е зъл дух, който е близък на магьосниците. Сам по себе си не представлявал особена заплаха, но когато попаднел под властта на магьосник, ставал опасен. Рошел му беше споменала, че купа с кръв уж можела да усмири духа, но сега Кафъри разбра, че имало и други начини за предпазване — котка или снимка на котка, която търка лицето си. Освен това човек можел да намаже кожата си с маста от Токолоши, която лечителите продавали. В материалите имаше и статия за двама южноафриканци, арестувани за въоръжен грабеж. В колата им полицията открила човешки череп и парче месо, поставено в него. Мъжете откраднали черепа от един гроб и сложили месото в него, за да нахранят Токолоши.

Кафъри се прехвърли на следващия слайд. На екрана се появи груба рисунка на някакво малко човече. То се беше изплезило и гордо държеше члена си с ръка. Кафъри издърпа стола си по-близо до екрана. Слънчевите лъчи се промъкваха между процепите на щорите и затопляха лицето му. Усети студенина, когато прочете: „Пенисът на Токолоши символизира мъжественост, но също така и опасност. Жените издигат леглата си върху тухли, за да не може да ги стигне. Той е воден дух и живее по бреговете на реките“.

Кафъри отново прочете последното изречение — „Той е воден дух и живее по бреговете на реките“. Главата му пулсираше. Мислеше за сервитьорката от „Станцията“ и за голото дете, което бе видяла. След това съзнанието му внезапно се насочи към сенките в уличката, към пурпурното червило на Кийли и към чувството, че някой беше скочил върху капака на колата му. Стана и издърпа сакото си от облегалката на стола. Токолоши му се хилеше от екрана.

— Майната ти — измърмори Кафъри и изключи монитора, без да затваря файла. — Майната ти.

Време беше отново да отиде при Рошел. Трябваше да й зададе още няколко въпроса.

 

 

Тя се зарадва на посещението му. Носеше розово спортно горнище, а на челото й имаше бяла лента. Въпреки тежкия грим, приличаше на човек, който се кани да отиде на фитнес. Пъхна ръце зад гърба си и опря задник на стената. Гърдите й изскочиха напред.

— Здравей — каза тя. — Размисли ли относно бирата?

— Мога ли да вляза?

Тя наклони глава, после се отдръпна леко назад, за да му направи място. Кафъри влезе в дневната. Двете момичета гледаха „Следващият топмодел на Америка“. Бяха седнали по съвсем същия начин като предния път. Ако не бяха облечени с други дрехи, щеше да реши, че са седели тук цяла нощ. Прескочи краката им и се отправи към зимната градина.

— Да ти приготвя ли питие? — попита Рошел, докато отупваше възглавниците. — Имам машина за шейкове. Тази сутрин пихме ягодов и от праскови.

— Не се притеснявай. Само едно кафе. — Бръкна в папката, която беше донесъл. Доберманът се припичаше на слънце и му хвърляше по някой неособено заинтересован поглед. — Няма да се бавя. — Извади снимката. Тя беше направена на една среща на Търговската камара и на нея се виждаше как Мабуза държи чаша червено вино и оживено разговаря. Беше облечен в костюм, а на посивялата му глава имаше традиционна африканска шапка. Кафъри подаде снимката на Рошел. — Виждала ли си този човек?

Тя погледна снимката, а след това — Кафъри.

— Да, това е Гифт. Приятелят на Куанеле.

Кафъри притвори очи за момент.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отговори той и прибра снимката. Какъв идиот. Как не я попита още вчера? Остави папката, седна на канапето и огледа стаята. Дребни украшения, вази и снимки на децата. Имаше и снимка на котка — малко коте, което търкаше муцунката си с лапи.

— Рошел, ти каза, че Куанеле се страхувал от дявола, нали?

— Как бих могла да забравя. Проклетият Токолош. Непрекъснато мислеше за него.

— Да — каза той, като наблюдаваше внимателно лицето й. — Токолоши. Какво ти казваше Куанеле за него?

— Ами, само това. Почти нищо на практика. Разговаряше с Тиш по този въпрос. — Тя се провикна към дневната: — Хей, Летиша!

— Какво?

— Ела за момент, красавице!

След известно време едното от момичетата се появи на вратата. Беше нацупено и гледаше в краката си.

— Какво?

— Кажи „здравей“ на господин Кафъри.

— Здравей — каза то.

— Понякога си мисля, че момичетата харесваха Куанеле повече от мен. Така ли е, Тиш, красавице? Харесваше ли Куанеле?

— Да. Предполагам.

— Купи ти „Нинтендо“, нали?

— Да, беше готин.

— А сега, миличка — започна Рошел, — кажи ми, помниш ли Токолош? Разкажи на господин Кафъри за него.

Летиша погледна назад през рамо, към перваза на дюшемето — сякаш се интересуваше именно от него, а не от Кафъри.

— Много е нисък. Живее в реката. Черен.

— Давай, говори!

— Нали вече казах. Казах, че е нисък, черен и уродлив. Живее в реката и винаги ходи гол. Друго?

— Летиша — каза бавно Кафъри. — Откъде знаеш за него? От Куанеле ли?

— Дааа. — Думата прозвуча като цяло изречение. Сякаш искаше да каже: „Да, разбира се. Не го ли знаеше? Откъде си паднал, смотаняк такъв“. — Непрекъснато говореше за това.

— Какво ти каза?

— Разни глупости. Ядял хора. Аз го видях един път.

— Тиш — каза предупредително Рошел. — Господин Кафъри е полицай. Сега ми кажи истината. Не това, което Куанеле те е инструктирал да говориш.

Летиша погледна майка си, а след това Кафъри.

— Видях го — каза тя. — Много странен беше. Мама никога, ама никога не ми вярва. Каквото и да кажа.

— О, пак се почна.

Кафъри вдигна ръка, за да ги успокои.

— Летиша, къде го видя?

— Долу, на реката. Там, където беше складът на Куанеле.

— Някой друг видя ли го?

— Само двамата бяхме. Беше тъмно. Отидохме да направим… как се казваше това, мамо?

— Инвентаризация.

— Инвентаризация. Когато излизахме от склада, от храстите се чу някакъв звук. Птица или нещо такова. Онзи стоеше приведен. От него капеше вода и затова си помислихме, че е излязъл от реката.

— Добре — каза Кафъри. Главата му беше пълна с образи на джуджета — онова в презентацията на Мерилин, другото на понтона до „Ровът“, сега и това. — Казваш, че Куанеле също го е видял?

— Да, много се изплаши. Започна да прави така. — Тя постави ръка на гърдите си и започна да диша учестено. Кафъри усети, че го полазват тръпки, докато седеше в слънчевата стая и гледаше как това малко момиче изиграва сцената. — Тогава закри с ръка очите ми и ме накара да вляза в колата. Докато пътувахме към къщи, той плачеше и трепереше, говореше на африкански. Казваше, че трябва да направи нещо. Страшно, а?

— И е знаел, че това е Токолоши?

— О, да. Смяташе, че е извадил късмет. Той и приятелят му имали познат, който знаел какво трябва да се направи в този случай.

Кафъри се приведе напред.

— Какво е имал предвид.

Тя вдигна рамене.

— Някой, който да го спаси от Токолоши. Нали разбираш? Да го прогони от склада му, такива работи.

— Каза ли ти кой е приятелят му?

— Не. Не каза.

Кафъри се извърна към Рошел.

— Тогава ли донесе гърнето, което взех вчера.

— Да — каза тя. — И се започна една…

Кафъри се подпря с лакът на облегалката на канапето и отпусна глава върху дланта си. Мислеше. Някой беше помогнал на Куанеле Дламини. Приятелят — това сигурно беше Мабуза.

— Летиша — каза Кафъри след известно време, — наистина ли видя Токолоши?

— Разбира се, че го видях. Нали ти казах.

— Тиш — изсъска Рошел. — Помниш ли? Истината.

— Това е истината. Казах ти.

— Куанеле те е накарал.

— Не — настоя момичето. Лицето му бавно се изчерви, докато гледаше майка си. — Нищо не ме е карал да казвам. Видях го. Това е истината. — Тя въздъхна нетърпеливо. — Защо никога не ме слушаш какво говоря?

Още преди Рошел да отговори, Летиша стисна юмруци, завъртя се на пети и отиде в дневната. Каза нещо на другото момиче, след което то стана и изгледа критично майка си. Чу се как слизат надолу по стълбите и затръшват входната врата.

Рошел въздъхна тежко и хвърли отчаян поглед към Кафъри.

— Имаш ли деца?

Той поклати глава. Мислеше си за казаното от Летиша: „Смяташе, че е извадил късмет. Той и приятелят му имали познат, който знаел какво трябва да се направи в този случай“. В ума му се зараждаха нови идеи.

— Е — каза Рошел, — нека да ти дам един съвет. Хич не ти и трябват.

 

 

Беше хладен пролетен ден. Вятърът поклащаше отровнозелените декоративни дръвчета и добре подстриганата трева. Кафъри седеше в колата си, подпрял ръце на волана. Беше изцяло потънал в мисли. Не обръщаше внимание нито на разцъфналите дръвчета, нито на прекрасното слънце и високите температури. Мислеше за обръчи.

Престъпниците бяха като гъба, те засмукваха и други хора към себе си. Почти всеки идиот, когото беше залавял през годините, имаше групичка около себе си. Тя не се различаваше много от другите социални групи. Общностите имаха различна структура, различен размер и различни връзки, но и една обща черта — лидер. Понякога групата беше толкова „хлабава“, че дори шефът не знаеше, че е шеф. В повечето случаи обаче главният знаеше много добре какво прави.

Някъде в Бристол живееше човек, който познаваше Африка. Може би беше англичанин, а може би — африканец. Той със сигурност много добре познаваше африканските ритуали и вярвания и разбираше колко суеверни са някои хора. Най-важното — знаеше как могат да се изкарат пари от страха. Надали е било трудно да се открият богатите африканци в страната. Не би било трудно и да се плати на някой нещастен, уродлив човечец да си закачи фалшив пенис и да се появи в правилното време на правилното място. Без да бие на очи, само за кратко. Просто една едва забележима сянка. Това би накарало някой суеверен човек да си помисли, че го преследва демон. И тогава мозъкът на цялата операция би нанесъл решаващия удар — би предоставил това, което е необходимо, за да се пропъди Токолоши. Човешка кръв. А като доказателство, че стоката е истинска, би направил запис — истински или фалшифициран.

Мабуза. Кафъри не се беше срещал с него, но помнеше гласа му — равен и премерен, твърде възпитан. Извади телефона си и набра един номер. Щеше да поиска от Интерпол да проверят Дламини, а след това щеше да накара момчетата да почукат на вратата на Мабуза. Те щяха вежливо да го попитат дали има нещо против да претърсят къщата му. След това, също вежливо, щяха да му предложат да влезе в колата, за да го закарат до управлението. Кафъри имаше намерение да проведе разпита по-рано от предвиденото.

Очите му се плъзнаха към хоризонта. Мислеше си за човек, приличащ на джудже — прегърбено тяло, къси крака, грозно лице. Мислеше си и за африканска магия, за религиозни ритуали и за затворени врати. Беше сигурен, че някой е организирал всичко. Струваше му се, че няма да може да прогони образа на Токолоши от съзнанието си. Примигна, опитвайки да се върне към реалността.