Мо Хейдър
Ритуал (26)

25.

16 май

Големият часовник удари дванайсет. Осветените от слънцето дървета зад къщата хвърляха сенките си върху чакъла. Пролетта беше дошла. Висящата над прозорците глициния опипваше стъклата и сякаш се опитваше да влезе в къщата. След инцидента Флий нямаше нито време, нито желание да се занимава с градината. Не можеше да си позволи да плаща на градинар, затова през лятото градината избуяваше и се превръщаше в гъмжащ от насекоми кошер. Човек вече не можеше да слезе в долината, без да вземе резачка със себе си. В градината имаше едно малко декоративно мостче, което трябваше да наподобява Моста на въздишките във Венеция. Преди време то минаваше над изкуственото езерце, но зидарията му се рушеше и миналата зима пропадна във водата. Сега се виждаше само най-горната част на свода му. Най-разумното нещо, което Флий можеше да направи, беше да продаде градината. Тя обаче не можеше да понесе мисълта, че децата на семейство Оскар ще тичат из ливадите, по които двамата с Том бяха играли като малки.

— Всичко се скапва пред очите ми, мамо — промърмори тя. Гледаше слънчевите батерии, които баща й беше подредил до гаража. Те се счупиха преди месеци, но Флий нямаше достатъчно пари, за да ги поправи. На всичко отгоре по керемидите имаше много мъх, а в улуците растеше трева. Ако човек погледнеше покрива отдалече, щеше да си помисли, че е ливада. — Толкова съжалявам. Не исках да стане така.

Флий вдигна спагетите от печката, изсипа ги в гевгира и ги постави на плота, точно до сейфа на баща си. Кайзер й беше казал, че ще огладнее и „пътешествието“ ще продължи повече от двайсет и четири часа. Беше й обяснил, че след това ще има нужда от въглехидрати и витамини. Тя приготвяше храната сега, защото след вземането на наркотика всяка дейност, изискваща концентрация, щеше да я затрудни. Спагетите — любимата храна на майка й, щяха да разрешат проблема. Утре само щеше да ги претопли. Започна да бели доматите, които беше попарила. От време на време охлаждаше ръцете си на течащата вода. Занесе люспите до кофата за боклук, натисна педала, за да вдигне капака, и застина на място. Гледаше мокрите люспи и сока, който се стичаше между пръстите й. В съзнанието й изникна човешката кожа, която беше показала тази сутрин на Кафъри. Образът се задържа за няколко секунди, но след като изхвърли люспите и избърса ръцете си, изчезна.

— Флий?

Тя се обърна. Том стоеше на прага. Краката му бяха леко разкрачени, като на жребче, което трудно удържа тежестта на тялото си.

— Съжалявам — извини се той. — Вратата беше отворена.

— О, сладурче! Няма проблем. — Тя се приближи и докосна лицето му. Малкото й братче. — Толкова се радвам да те видя.

Той се усмихна. Кожата му беше все така нежна и бледа. Торбичките под сините му очи създаваха впечатлението, че е твърде уплашен, за да заспи. Днес бяха по-големи от обикновено.

— Сядай — каза тя, като издърпа един стол и потупа облегалката.

Той седна и сложи непохватните си ръце върху коленете.

— Веднага слагам чайника. Ще ти направя чай.

— Какво правиш? — попита той и посочи продуктите, които беше извадила.

Тя вдигна тигана от печката и изсипа чесъна и лука върху доматите. След това го остави в мивката и пусна водата.

— Флий?

— Да.

— Какво правиш?

— Ти как мислиш?

— Готвиш. Но се държиш странно.

Тя стоеше до мивката и гледаше мазните петна, които изплуваха на повърхността. Едната й ръка беше на хълбока, а другата — върху кранчето. От кедрите в края на градината долетя гарванов грак. Езикът й беше залепнал за небцето. Мислеше за майка си, която тогава прошепна: „Ние тръгнахме в обратната посока“.

— Флий? Какво има? Плашиш ме.

Тя се обърна.

— Том, зная, че не обичаш да говориш за това.

— За кое?

— За кое. За кое. Знаеш за кое. За това как стана инцидентът.

Взряха се мълчаливо един в друг. По бузите на Том бавно изби червенина.

— Инцидентът — повтори тя. Този път гласът й беше по-мек. — Някой ден ще трябва да поговорим за него. За това, което си спомняш.

Том не отговори, просто седеше и я гледаше. Пръстите му започнаха да барабанят по масата, а от гърлото му излезе звук, подобен на мъркане. Заради травмата, която беше преживял, той не желаеше дори да се замисли за инцидента. Чувстваше се виновен. Бутна стола назад и се изправи. Отиде до печката и застана с гръб към Флий. Гледаше тавата с доматите. Разклати я леко и започна да събира мръсните лъжици. Косата му беше толкова тънка и светла, че скалпът му прозираше под нея. Задната част на врата му изглеждаше нежна и уязвима.

— Знаеш ли какво? — каза делово той. — Не се справям в работата. Нещата наистина не вървят добре.

— Том, аз просто исках да…

— Ако трябва да бъда честен, това дори започва да влияе на взаимоотношенията ни с Манди.

— Моля те, изслушай ме…

— В интерес на истината, чувствам се като в капан. Никога не съм бил в такова положение преди. И всичко това заради работата.

Флий млъкна. Знаеше, че хората са склонни да игнорират дадени проблеми, но все още вярваше, че Том някога ще пожелае да говори за инцидента, ако бъде принуден. Мислеше, че се е справил с вината, но очевидно беше сгрешила. Той изобщо не реагираше на думите й. Тя въздъхна и седна на стола си.

— Не мога да издържам повече — каза той и побутна доматите. — В капан съм.

— Наистина ли? — попита Флий с равен глас. Беше я яд на него, а и на себе си, задето беше повдигнала въпроса. — Нямах представа.

Двамата дълго не обелиха и дума. Том бъркаше доматите, а Флий го гледаше. След пет минути той каза:

— Както и да е. — Взе кърпата, постави лъжицата върху нея и се прокашля. — Както и да е. Започвам нещо ново.

— Какво по-точно?

— Познавам едни хора. Те внасят полилеи от Чехия. Хубави са, по-хубави от тези, които се продават тук.

Флий притисна с пръсти основата на носа си. Усещаше първите признаци на главоболие. След това, което се случи в Бушменската дупка, Том непрекъснато сменяше работата си. Отначало работеше за една пътническа агенция и за списания, които търсеха рекламодатели. След това се насочи към телефонните проучвания, като работеше за седем паунда на час. Когато нямаше работа, използваше парите от заема, за да стартира собствен бизнес. За две години се забърка в не по-малко от шест неуспешни инициативи — от продажбата на хапчета за отслабване и на рекламно пространство в някакъв сайт до инвестирането в парцел земя, за който впоследствие се разбра, че няма как да се извади разрешение за строеж.

Всичко се проваляше и Том изпитваше финансови затруднения.

— Том, ние вече говорихме за това. Ти каза, че ще си намериш постоянна работа. Не може непрекъснато да поемаш рискове.

— Това не е рисковано, всичко ще е наред. Просто искам алиби.

— Алиби? Какво алиби?

Той бутна тавата настрани, дойде до масата и седна срещу Флий. По очите му личеше, че напълно е изтрил инцидента от съзнанието си, и това й се стори странно.

— Това е един чудесен бизнес, но аз не съм казал нищо на Манди.

— Защото ще каже точно това, което казвам аз.

— Не. Защото искам да я изненадам приятно. — В очите му се четеше тревога. — Искам да ми помогнеш. Нещата тръгнаха в неправилна посока.

— Какво?

— Когато отивам при тези хора, Манди си мисли, че отивам на среща с друга жена. — Флий вдигна изненадано вежди. — Зная… — Том изглеждаше възбуден. — Зная, че ме следи. Не е ли прекрасно, а?

— Прекрасно?

— Виждал съм я как ме дебне. Знаеш какво означава това.

— Не — каза Флий. — Не знам.

— Това означава, че ме обича. Ревнува. Тя наистина ме обича.

Флий поклати отегчено глава. Погледна гладката кожа по врата на Том. Там, където беше адамовата му ябълка, тя изглеждаше почти прозрачна.

Манди беше първата му сериозна приятелка. Преди да я срещне, той излизаше с други жени. Влюбваше се в тях с детска наивност, а те го изоставяха. Сега по същия наивен начин приемаше, че чувството за собственост на Манди е всъщност истинска любов.

— Тя си мисли, че не знам, че ме следи, но греши. Сега имам изключително важна среща с тези хора. Ако не отида, всичко ще пропадне.

— Искаш да излъжа?

— Ако кажа на Манди, че съм тук, ще ми повярва.

— Тук? Не, тя ще дойде да провери.

— Вероятно. Няма обаче да почука на вратата, защото си мисли, че аз не знам, че ме следи. Ще оставя моята кола отвън и ще взема форда ти. Така ще ме покриеш.

— Кога трябва да стане това?

— Понеделник вечерта.

Това означаваше вдругиден — последният почивен ден на Флий. Кайзер я беше уверил, че дотогава ибогаинът ще е прекратил действието си.

Тя стана, вдигна тавата и изсипа доматите в спагетите. Добави зехтин, нарязаната наденица и започна да бърше плота.

Том я гледаше съсредоточено.

— Е, ще го направиш ли?

— Знаеш отговора на този въпрос, Том. — Тя затвори кутията със спагетите и я сложи в хладилника. Тресна вратата. Не знаеше каква е причината, но беше доста ядосана. — Знаеш, че бих направила всичко за теб.