Мо Хейдър
Ритуал (18)

17.

8 май

Той никога не се е борил така. Почти се претрепа, но въпреки това не можа да излезе. Блъска се в заключената метална врата и в стените, вика и дърпа решетката на прозореца. Нищо не се получава, силите го напускат и в крайна сметка се отказва.

Ляга на канапето и покрива лицето си с ръце. Започва да плаче.

— Моля те — проплаква. — Промених си решението. Не искам шибаните пари.

Скини седи до стената и го наблюдава. Очите му са широко отворени. Изглежда уплашен. Изглежда отчаян колкото него.

— Моля те, искрено те моля. Пусни ме навън. Заклевам се, че няма да кажа на никого. Честно. — Избухва пак в сълзи, вдига ръцете си и ги гледа, като почти се срамува от страха си. Ръцете му. Собствените му ръце. Те искат да отрежат ръцете му. Това е невъзможно. Това е лудост. Моси продължава да плаче. И тогава Скини издава странен шум. Става на крака и се обръща с лице към вратата. Чука три пъти по решетката. Сигнал.

Моси сваля ръцете си.

— Какво правиш? — крещи той. — Какво? Не си отивай, по дяволите!

— Чичо — отговаря тихо той. Гласът му е пресипнал, притеснен. Не поглежда към Моси. — Ще говоря с чичо.

— Кой? Кой, по дяволите, е…

От коридора долита шум. Светва лампа и се появява силует. Думите засядат в гърлото на Моси. Без да отделя очи от Скини, той става и отива зад канапето. Прикляква, а след това сяда върху дланите си, сякаш да ги защити. Прекалено е тъмно и затова не може да види новодошлия. Прилича на мъж. Шофьорът? За момент вижда облечени в ръкавици ръце, които отварят вратата. Скини се измъква навън, а вратата се затваря с проскърцване. Ключалката изщраква и Моси остава сам.

Дълго време не помръдва. Взира се в заключената врата и чака. Времето си тече, но нищо не се случва. Никой не се появява. След около час той става внимателно от мястото си и започва да се разхожда. Диша учестено като спортист. Тялото му е приведено, а очите му не се отделят от вратата. Започва опипом да изследва всяко ъгълче.

Стаята е квадратна. Най-вероятно е служила за спалня на момиче, защото има плакат с балерини. Един тесен коридор води до банята. Той откъсва за кратко поглед от вратата и проверява банята. Съжалява, че го е направил.

По стените са окачени необходимите на всеки садист принадлежности. Няма никакви съмнения какво е ставало на това място. На пода лежи маркуч. Дебел жълт маркуч, от онези, които се използват в заводите. Маркучът казва най-много неща. Той казва, че след това, което правят тук, трябва да се чисти. Над счупената тоалетна чиния има прозорец. На прозореца има решетка и отново същия надпис: „Ситекс“. Няма излизане оттук. В коридора обаче има още един прозорец. Решетката му е голяма и стига чак до пода. В долната си част тя е така изкривена, сякаш някой се е промушил през нея.

Моси сяда на пода и се опитва да мушне глава в дупката. Вкарва и раменете си и, след като извърта главата си нагоре, вижда дневна светлина. Оттук може да се излезе. Опитва да се промъкне още по-напред, но в един момент разбира, че се е заклещил. Не може да помръдне. Започва да рита с крака и се мъчи да преодолее препятствието. Съвсем малко му остава. Решетката обаче се впива жестоко в гръбнака му и заплашва да го строши. Всеки момент някой може да влезе през вратата и да го намери заклещен тук. Бавно започва да се изтласква назад, преодолявайки съпротивлението на решетката. Когато най-накрая се измъква, фланелката му се е набрала над главата, а гърбът му е ожулен.

Моси става и оправя фланелката си. Трепери. Освен вратата и двата прозореца има още един изход. Предишния път му беше заприличал на клетка. Това е една дупка в стената с формата на огнище. Пред нея има решетъчна вратичка, подобна на тази, през която излезе Скини. Човек би си помислил, че вътре държат лъв или тигър. Той прикляка и вижда, че зад решетката има купчина дрехи. Точно когато протяга ръка към тях, главната врата се отваря.

Моси се скрива бързо зад канапето и започва да плаче. Скини е сам. Някой заключва вратата зад него, но иначе Скини е съвсем сам. Очите му са ведри. Не се усмихва, но лицето му вече не е толкова тъжно. Другият се отдалечава по коридора, след което Скини се приближава и коленичи на канапето.

— Какво? — изсъсква Моси. — Какво става?

— Имаш ли приятел?

— Приятел?

— Някой, който също има нужда от пари.

— Какво имаш предвид?

— Чичо. Той казва, че сигурно имаш приятел, който би те заместил. След това можеш да си ходиш.

Моси се облещва.

— Какво?

— Някой, който да те замести. Някой, който да остане без ръце.

— Искаш да кажеш, че ако направя това, той няма да отреже ръцете ми.

— Точно така.

Моси въздъхва тежко. Трудно му е да повярва.

— Искаш да кажеш, че след като намеря някой, ще мога да си тръгна оттук — казва той, като гледа напрегнато Скини.

— Да. Можеш да си тръгнеш.

Моси наблюдава Скини. Сърцето му препуска. Опитва се да мисли бързо, защото знае, че няма да има втори шанс. Познава доста хора в Бристол, които би искал да види с отрязани ръце. На някои от тях би ги отрязал лично, само и само да има тази възможност. Никой обаче не е толкова глупав, че да изпадне в неговото положение.

Тогава Моси разбира, че има такъв човек. Гаден и глупав човек. Наркоман. Джона. Джона Дъндас от Хоупуел. Поглежда Скини и устните му се изкривяват в усмивка. На път е да се отърве, като пожертва друг.

В интерес на истината чувството е прекрасно.